СЛОВО В ДЕНЯ НА СВЕТИТЕ РАВНОАПОСТОЛНИ ЦАРЕ КОНСТАНТИН И ЕЛЕНА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Скъпи в Христа братя и сестри! „Християните – на лъвовете!” – във всеки миг и на всяко място в Римската империя могъл да се чуе този вик на езическата тълпа. Във всеки час в мирния дом на християни могъл да се появи имперски чиновник, за да ги отведе в името на закона на люти мъчения и страшно наказание. Така през първите три века след Рождество Христово животът на последователите на Спасителя протичал в постоянно душевно напрежение, в натрапчива тревога за себе си, за своите роднини и близки. Преследващите ги езически фанатизъм и иудейска ненавист били подкрепяни от мощта на великолепно смазаната римска държавна машина. Нямало къде да бягат, да се укрият, да намерят покой – Рим владеел почти целия цивилизован свят. Но ето, за неописуема радост на верните Христови последователи, по всички краища на гигантската империя прокънтяли думите на Медиоланския (Миланския) едикт: „Отсега всеки, решил да спазва християнското богослужение, нека го спазва свободно и неотклонно, без всякакво затруднение”.

Медиоланският едикт бил подписан от двамата императори-съуправители – Константин и Лициний. За Лициний подписът под едикта бил политически ход: фанатичен езичник, той таял злоба към християните и чакал момента, когато ще може да връхлети върху тях. Но в лицето на Константин Господ въздигнал освободителя на Своята Църква, апостола на цялата Римска империя.

Но свети Константин вършил апостолското дело не със сила и власт, като утвърждавал в своите владения Христовото учение на любовта. Нито в Медиоланския едикт, нито в следващите свои укази – никъде и никога благоверният император не обявявал християнството за задължителна религия за своите поданици. Вярата в Истинския Бог на никого не се натрапвала и не се предписвала. Това бил истински християнски подход: Небесният Цар дарувал свобода на волята на Своите създания – така че какво право има земният цар да ограничава тази свобода?

Но самите тези укази били великото апостолско дело на свети Константин. Светата Църква смогнала да излезе от подземните храмове-катакомби и да озари света със светлината на Божествената Истина. Разобличена била иудейската клевета срещу християните, че били „тайни людоеди и кръвосмесители” – народите могли с очите си да видят висотата на учението и живота на верните Христови последователи. Пред погледа на заблудените идолопоклонници заставал съвършено друг начин на живот и мислене, до техния слух достигал Небесният зов. Всеки човек сега можел свободно да сравни и да направи избор между култа на грубата сила и християнското братолюбие, между езическата разюзданост и красотата на християнските бракове, между поклонението на идолите и благоговейното богопочитане, между Спасителя на света и демонските съблазни. Църквата Христова открито се обърнала към хората със слово за вечния живот, придобила свобода за спасението на човешките души. Тази несравнима милост Господ дарувал на човечеството чрез равноапостолния Константин.

Св. Константин свидетелствал за Господнята Истина с дело и слово. Императорът бил пример за християнско милосърдие – грижел се за сираци, сакати, бедняци, за всички онеправдани, които езическият свят изоставял на произвола на жестоката съдба. Епископи и презвитери били любимите събеседници на светия кесар, после той споделял получените от тях знания със своите придворни и сановници, стремял се да просвети войската. Сред назначаваните от него управители на градове и провинции мнозинството били християни: никой не оспорвал правото на императора да въздига своите единомишленици. Той се грижил също за умножаване на храмовете, за преписване на богослужебните книги и Библията, та и свещенослужителите и в най-отдалечените краища на империята да не изпитват никаква нужда. Така от висотата на властта се разливала навсякъде светлината на истинското богопознание. Така равноапостолният Константин не с огън и меч, а с милост и убеждаване изпълнявал своя свещен дълг.

Под скиптъра на свети цар Константин станало освобождението и видимото обединение на Църквата. В империята, като в гигантска мрачна пещера, нахлула светлината на Истината. В тази светлина народите започнали да се осъзнават – не като глутница, където човек за човека е вълк, и не стадо, блъскащо се около яслата, а като любими създания Божии, призвани към взаимна любов и вечен живот. Такова осъзнаване означавало смъртна присъда за езичеството с неговите груби страсти и низки въжделения. Неизмеримата заслуга на царствения апостол Константин е в това, че той вдъхнал християнска душа в тялото на Римската империя.

Църквата увенчала светите Константин и Елена с титула „равноапостолни” за това, че с техните трудове не само се прекратили гоненията срещу Църквата Христова, но с техните трудове вярата Христова започнала да се разпространява по лице на цялата земя. Именно с техните трудове, а особено с трудовете на света равноапостолна царица Елена, били намерени неизказани съкровища: Кръста Господен, Гроба Господен и всички тези свети места, които били свързани със земния живот на Господа и Спасителя наш Иисус Христос, Неговата Пречиста Майка и Неговите свети ученици - апостолите Христови. Светата равноапостолна царица Елена положила всички усилия, а тези усилия били неимоверни, за да бъдат тези безценни светини открити, намерени и прославяни от всички християни. Затова неслучайно Светата Църква нарича тези подвижници на вярата и благочестието „равноапостолни”, защото тези трудове, които те са понесли, били равни на трудовете на Христовите ученици. Чествайки тяхната памет, да се помолим на светите равноапостолни Константин и Елена:

О, предивни и всехвални царе, свети равноапостолни Константине и Елено! Към вас, сърдечните застъпници, възнасяме нашите недостойни молитви, защото имате дръзновение пред Господа. Изпросете от Него мир за Църквата и благоденствие за целия свят, мъдрост за началниците, за пастирите - грижа за паството, за старците -желано упокоение, за мъжете - твърдост, за жените – благолепие, за децата – послушание, за младенците – християнско възпитание, за болните – изцеление, за враждуващите – помирение, за обидените – търпение, за обиждащите – страх Божи. За идващите в този свят храм и за молещите се в него – свято благословение и всички да хвалим и възпяваме Благодетеля на всички – в Троица прославяния Бог сега и винаги и във вечни векове. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев