ПРОПОВЕД НА ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА КРЪСТА ГОСПОДЕН

Версия за печат

Въздвижението на Кръста Господен, покрай предпразненството и отданието на празника, каквито имат дванадесетте Господски и Богородични празници, има още и своето начало в събота пред Въздвижение. То ест практически Светата Църква чества този празник не една седмица, а цели две, литургически подчертавайки неговата важност и отделяйки му особено внимание , за да се приобщим и ние към него. Със своя духовен опит, със своя духовно око Църквата прозира истината и тайната на Христа и чрез богослужението, в което всички ние по някакъв начин участваме, се опитва да посее тези истини, тези тайни и в нашите сърца.

Ето пред нас, в центъра на храма лежи Кръстът, украсен със цветя. Той е много красив, този Кръст, а на него – обленият в кръв Христос Спасител. В християнството нищо не се поддава на простата логика, а напротив, както казват философите, всичко е антиномично. Например, Бог е Троица и Бог е един - как е възможно това? Не може да разбереш това, може само да го съзерцаваш, може да се приобщаваш към това чрез духовния опит. Всеки догмат на Православието не може просто логически да се обясни, да се изчисли, да се пресметне, той е по-високо от чисто практическото разбиране. И в Кръста Господен е заключена също такава тайна.
Всеки от нас от опит знае, че кръстът има велика сила, и мнозинството християни се боят да снемат от шията си кръста, за да не се лишат от неговата предпазваща сила. С кръст започваме всяка молитва и с кръст я завършваме. С кръст осеняваме своята постеля преди да легнем да спим. С кръст освещаваме своите жилища, украсяваме свещените облачения и храмовете. Кръстът сам по себе е забележително красив, има съвършена форма, но не заради своята красота той обладава такава сила, а защото на него бил разпнат Христос. Затова, когато в душата ни е мрачно, а това се случва, защото демонското пълчище ни внушава униние, достатъчно е за нас да погледнем Кръста Христов и да сравним своята печал с Христовата печал - и нашата печал ще ни се струва просто смешна в сравнение с тази, която носил в сърцето Си Той, виждайки нашите грехове. Когато нещо ни боли и ни е трудно да понасяме болката, достатъчно е погледнем Кръста Христов - и веднага ще ни стане срамно, че ние пищим и се оплакваме от малките изпитания в сравнение с тези изпитания, които Господ е претърпял за нас. Когато сме останали сами и ни се струва, че сме отхвърлени от всички, и в сърцето ни има мъка, достатъчно е да погледнем Кръста Христов - и ще ни стане срамно, защото ние никога не сме сами. Господ е казал: „Аз съм с вас до свършека на света”. То ест, пазейки спомена за Кръста в ума си, ние можем да живеем, без да се боим от нищо.
Всички страхове и смущения, които ние изпитваме, всички наши трудности, всички недоумения, цялото наше неразбиране на духовния живот, нежелание да носим своя кръст, цялото малодушие, маловерие, цялата наша слабост произлизат от това, че ние отдаваме нашия ум и сърце на поругание на дявола. А тези мисли, които дяволът се опитва да посели в нашия ум и чрез ума да завладее нашите сърца, той ни навява, за да отхвърлим кръста. Дяволът постоянно ни похищава и той прави това толкова хитро, че цялото човечество вече е отдалечило от Кръста, защото с Кръста човек се спасява, а ако го отдалечат от Кръста, това спасение става невъзможно.
Ако за човека е създаден продължителен, безболезнен, нетруден уют, ако животът му е блестящ, красив, мирен, щастлив, сит, интересен, той ще загине за Царството Небесно. Стремежът към щастие, към сито, спокойно, безметежно, безболезнено и дълго съществувание - това е стремеж към ада, това е стремеж да слезеш от Кръста Господен, стремеж да устроиш Царство не Небесно, а царство земно, да продължиш земното спокойно щастливо благополучие. Това е дяволски кроеж, в който той изрядно е преуспял, и цялото човечество просто е омагьосано, то просто жадува земно щастие. А спасението е в Кръста. Кръстът и на него окървавеният Човек, пребит, оплют, предаден и отхвърлен от всички, освен от Своята Майка, няколко жени и любимия ученик.
Затова, чествайки днешния празник, Църква се опитва да вложи в нашето сърце мисълта за спасителността на Кръста и спасителността на страданията. Господ е възлязъл на Небето чрез Кръста и християнинът възхожда на Небето само чрез носене на Кръста. Страданията са благо, твърди Църквата. Затова ако ние пребиваваме в страдания, в скърби, в някаква душевна суетня, в отчаяние и се обръщаме с молитва към Бога, то тази молитва трябва да бъде, не за да ни избави Господ от тях. Мнозина се смущават от това, че църковната молитва съдържа прошение „да бъдем избавени от всякакви скърби”. Но тук съвсем не става дума за това, да ни избави от Кръста - а от нашето неправилно отношение към скърбите, защото човек, който е устроен правилно, по християнски няма скърби, независимо от това, страда ли тялото му, или той е изоставен, или не иска да яде и да пие, или се намира в някакви тежки обстоятелства. Такъв човек понася скръбните страдания с благодушие, а светиите - даже с радост. Те скърбят само за своето несъвършенство.
Някой ще каже: но нима Христос е скърбял? Да, Христос е скърбял и Божията Майка е скърбяла, и мнозина светии са скърбели и сега скърбят. Каква скръб в християнското сърце е угодна на Бога? Само една – скръбта на състраданието, когато сърцето, виждайки страданията на другите, им състрадава; състрадава, виждайки, че ближният се отклонява от истинския път, отклонява се от Кръста. И виждането на това, разбира се, е трудно поносимо, без скърби е невъзможно да видиш това. Всеки от нас от опит знае, че страданията на нашите деца ни принасят повече мъки, отколкото нашите собствени и мнозина майки биха се съгласили сами да страдат, само да не страдат техните деца, именно защото състраданието принася голяма скръб.
Затова скръбта е естествено свойство на нашата душа, но ние, извратени от греха, сме загубили способността да обичаме, която се е извратила у нас в самолюбие, започваме да скърбим от тези несгоди, които се случват с нас, а това не е християнска скръб. И Господ, възлизайки на Кръста, е пригвоздил към него нашата скръб, сътворена от нашите грехове и с това е дал знак, че ние можем да се очистим от греха чрез скърби, носейки своя кръст и следвайки Христовите заповеди.
Защо Кръстът Господен има такава ужасяваща сила за цялото бесовско, демонско пълчище? Защо, когато ни обсаждат някакви помисли, натрапчиви мисли, идеи или още някакви изкушения, достатъчно е спокойно, с вяра да осеним себе си с кръстно знамение - и нашият ум се освобождава, дяволът отстъпва? Защо кръстното знамение, като огън, изгаря всяко бесовско привидение? Къде е тук тайната? Защо дяволът не може види кръстното знамение и постоянно иска по някакъв начин да го унищожи? Защото Кръстът напомня на сатаната и неговите съмишленици за най-великата сила на смирението на Божеството. Дяволът отпаднал от Бога поради гордостта. Господ победил дявола със Своето смирение. Смирението е непоносимо за сатаната, затова за него е непоносим и вида на Кръста – тази най-голяма проява на смирението на нашия Господ Иисус Христос.
Само да си представим как Той смирил Себе Си - започвайки от раждането и свършвайки с Голгота – това бил пътят на най-голямото смирение. Нали Той бил Бог, една Негова дума би била достатъчна, за да изчезне тази земя и да възникне нова; друга дума – за да се появи новият Адам, новият човек и цялата история на Вселената би могла да започне отначало. Но Господ не направил това. Той дошъл, от Вседържител да стане човек, родил се като малко дете в света, бил гонен, поруган, неразбран, бил предаден, оплюван, пребит, накрая убит. Какво велико смирение! С което Той ни показва пътя! Какво спасително средство за победа над дявола! Основната причина за всички наши грехове, основната причина за нова, че ние не виждаме Бога, че лошо понасяме скърбите, че сме привързани към света, привързани към плътта, към храната, към облеклото и прочие дреболии, и само понякога, и то не в пълна сила, у нас възниква желание за Царството Небесно- основната причина за това е нашата гордост и отсъствието в нас на смирение. И преуспяването в смирението, собствено, е и спасение на душата, защото смирението е основно свойство на Христовата душа. А това, че нашият живот върви в посока обратна на смирението, това е шествие против Христа. Ако ние се смиряваме, това е този път към Голгота, това е пътят към нашето съвъзнасяне на Небето и пътят на съвъзкресение с Христос. Ето това трябва да усвоим. И с това, че Църквата издига Кръста в средата на храма и го издига на купола, че Църквата ни благословя да носим кръст на шията, че ние осеняваме себе си със знамението на кръста, и даже с това, че чисто фонетически „кръст” и „християнство” са много близки по звук в нашия език,- с всичко това Господ ни помага да осъзнаем тази благодатна, спасителна, кръстна истина, да усвоим дълбоко и трайно тази тайна на християнството: че няма друг път към Небето, освен смирението и доброволното приемане на страданията.
Но как да достигнем въжделеното смирение? Как въобще да разберем какво е то? Пътят към смирението, ни учи Свещеното Писание, преминава през търпението. И особеният Божи промисъл, особената любов на Бога към нас се изразява в това, че макар ние всички да обичаме комфорта, да обичаме безметежния, сит, спокоен живот, да обичаме доброто отношение към нас на всички наоколо, да обичаме вежливостта, похвалата, чистотата, порядъка, въобще всякакво добро външно устройване, въпреки това, на всеки от нас постоянно се налага да скърби. Да скърбим телесно, да скърбим душевно, да скърбим духовно – с цялото си естество; да скърбим от неразбиране, от предателство, от непослушанието на децата, от болести, от житейски обстоятелства, от времето, от всякакви катаклизми. И ако ние искаме да възпитаме в себе си смирение, да привлечем тази царица на християнските добродетели, необходима за нашето спасение, трябва да търпим всичко това.
Всички светии били украсени от много и различни добродетели, но всички тях ги обединява едно - смирението. В Царството Небесно сред безчисленото множество на светиите няма ни един човек, който да не е притежавал тази добродетел. За да възлезе човек на Небето, трябва просто да се умали, да придобие духовна нищета. Затова търпейки и себе си, търпейки и своите обстоятелства, и своята греховност, и своите болести, понасяйки това без ропот, отсичайки в себе си ропота, отсичайки недоволството, нежеланието, преодолявайки своите похоти, човек постепенно, крачка след крачка, месец след месец, година след година идва в това блажено състояние – той се учи да търпи, а чрез приучване към търпението постепенно придобива смирение.
Затова, когато с нас се случва нещо, както ни се струва, страшно, ние трябва да благодарим на Бога от цялото си сърце за това, че Той Сам ни дава възможност да потърпим - защото, претърпявайки това, ние ще получим още малка трохичка смирение, което ще бъде нашата поредна крачка към Голгота, а чрез нея - към възкресението заедно с Христос. А всеки път, когато ние се отклоняваме, когато роптаем, когато отхвърляме търпението, с това самите ние отхвърляме нашето спасение и побягваме от Кръста. Бягайки пък от Кръста, ние бягаме и от Христа, а значи, и от Църквата, и от своето спасение, и от благодатта - от всичко.
Ето тази блажена мисъл трябва да се загнезди в нашия ум, а чрез ума да влезе и в нашето сърце, та не само чисто теоретически, с ума, но и със сърцето си да приемем цялата спасителна сила на страданието. И ето, пред нас, на аналоя, е най-пълното въплъщение на тази идея, реално видения от нас Кръст, на който е разпнат Човекът и Богът Иисус Христос.
Църквата украсява този Кръст с цветя и го целува и му се покланя, и го въздига, защото само чрез Кръста, само чрез доброволното и благодушно понасяне на страданията ние спасяваме своята душа от греха и възлизаме от земята на Небето. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев