В КАКВО СЕ СЪСТОИ ПРАВЕДНОСТТА? (Неделя пред Рождество, на светите отци)

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес ние празнуваме паметта на светите отци – на тези, които са предци по плът на нашия Господ Иисус Христос. „Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов” (ст. 1). В Евангелието от Матея се споменават в началото най-великите и най-знаменитите със своята святост предци на Спасителя – цар Давид и праведникът Авраам. По-нататък се упоменават и всички останали, както с праведен живот, така и с най-обикновен, и даже греховен. Господ Иисус Христос се роди от най-святата Дева Мария, която със своята праведност превъзхожда всички хора, които са живели някога на земята и които трябвало да се родят после. Но в родословието на Спасителя се споменават най-различни хора.

Господ Иисус Христос така се смирил, че възприел върху Себе Си греховете на всички хора и, може да се каже, не се погнусил да се роди от тези, които често се противили на Неговата воля и даже извършвали тежки грехове. Например, упоменатия в Евангелието Манасия осквернил богослужението с идолопоклонство. Рахав, според мнението на някои тълкуватели, била същата тази блудница Раав, приела и скрила по времето на Мойсей израилските разузнавачи, които разузнавали как да влязат в обетованата Земя. За това, че тя послужила на Божия Промисъл и разбрала, че израилският народ – това е народ избран, Рахав била приета в числото на израилтяните и даже се сподобила да влезе в числото на предците на Спасителя. Ето какво е смирението на Господа и Неговото снизхождение към нас: Той не пренебрегва никого, даже най-пропадналия човек. Ако Той е позволил да станат Негови предци хора с тежки грехове, то колко повече снизхожда към всички праведници или грешници, стига те да пожелаят да се покаят.

След преброяването предците на Спасителя Евангелието казва: „А рождението на Иисуса Христа стана тъй: след сгодяване на майка Му Мария за Иосифа, преди още да бяха се те събрали, оказа се, че тя е непразна от Духа Светаго. А Йосиф, мъж й, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне” (ст. 18-19 ). Според преданието, което не се съдържа в Евангелието, Йосиф бил не съпруг, а опекун на Божията Майка, Дева Мария. Божията Майка дала обет за девство, но според тогавашния закон девиците, възпитаващи се при храма Господен, трябвало впоследствие да се омъжат. Когато тя съобщила за своя обет на първосвещеника и на свещениците, всички били изумени и мислели как да намерят изход от положението. Нищо подобно на манастири не съществувало по това време. Ако хората, според обета, се въздържали от брачен живот, то било само за кратко време и обикновено само мъжете, които давали обет за назорейство. Обетът за девство от страна на особи от женския пол бил с нещо изумителен, нов.

За Дева Мария решили да намерят някакъв вдовец от рода Давидов. Според закона Мойсеев да се жениш можело само в своето родство в широк смисъл, т. е. вътре в своя род. Поканили няколко вдовци от дома Давидов, които макар и да били знатни, но в същото време не заемали особено положение в израилското общество. За да узнаят Божията воля за това кой от тях да стане опекун на Божията Майка, свещениците не заложили на човешкото разсъждение, а взели от всеки от тях жезъла – символ на знатност на рода и княжески произход. Тези жезли положили в Светилището и сутринта след молитва ги взели. Жезълът на Йосиф се оказал прорасъл и разцъфтял – това било знак, че той е достоен да приеме Девата. Но никой, в това число и Самата Божия Майка, не разбирали, че именно от нея трябва да се роди Христос. И Йосиф също не разбирал това, мислейки, че той просто ще пази живота на тази праведница, на тази молитвеница. Нали Божията Майка обрекла себе си на девство, за да се моли безпрепятствено на Бога за целия човешки род, за по-скорошното идване в света на Христа Спасителя. Изведнъж Йосиф открива, че Мария е „непразна”. Той се смутил и помислил, както се говори в богослужебните текстове, че Дева Мария е „бракоокрадованная”(лишена от целомъдрие, от девственост) – вие разбирате какво значи това. Но неговата праведност била така голяма, че той не пожелал да допусне позора и пожелал тайно да я напусне, та никой нищо да не узнае.

„Но когато намисли това, ето, Ангел Господен му се яви насъне и каза: Иосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му”(ст. 20–21). Случилото се било за Йосиф напълно неочаквано и непостижимо. Трябва да се влезе в неговото положение. Когато той в такова смущение вече взел решение тайно да напусне Дева Мария, не желаейки да я опорочи, да предостави на нея развода така, че никой да не узнае за това, – в същото време насън му се явил Ангел. Йосиф доказал своята праведност не само с целия си предишен живот, но и с това благородство, смирение, нежелание да осъди някого, даже за такъв грях, който би бил много тежък грях, ако би се случил в действителност.

След това явяване на Ангела Йосиф приел Пресветата Дева Мария (разбира се, по-скоро, като баща) и продължавал своя подвиг, защитавайки я от всички външни изкушения. Той служил на Дева Мария, за да може тя безпрепятствено да служи на Бога, както със своята молитва, така с необикновеното носене в утробата и раждане в света на Божия Син. По такъв начин, редицата на предци на Спасителя завършила с двама велики праведници. Първо, с Пресветата Дева Мария, Която с праведността си превъзхождала най-великия по святост човек. Второ, с праведника Йосиф, за когото ние знаем от Свещеното Писание немного, но най-главното: неговото нежелание да осъди, необикновената чистота, смирение, снизхождение. Ето признаците на истинската праведност. Когато човек вече никого не осъжда, не желае зло даже на този, който го е заслужил, това говори за неговото необикновено смирение. А където има смирение – там има пълнота на Божията благодат.

Истинската праведност се състои не в това да правиш всичко външно правилно и да осъждаш другите за едни или други недостатъци. Авва Доротей казва, че едва откъснали се от някакъв грях, ние започваме да осъждаме човека, пребиваващ още в него, забравяйки това, че ние съвсем неотдавна, също като него, сме грешили. Да се взрем внимателно в себе си и ще видим, че така се случва много често. Когато сме били вън от Църквата, колко най-различни, тежки грехове сме извършвали! Сега Господ ни призовава към покаяние. Не заради своите заслуги, а само поради едната Божия милост ние сме се оказали в лоното на Православната Църква, имаме възможност да очистим греховете си с покаяние и се надяваме да получим вечен живот. Струва ни се, че ние винаги сме били така добри. Ние забравяме как безобразно сме живели в своето неверие. Ние ревностно осъждаме хората, с които вчера сме били заедно. Не такъв е бил праведният Йосиф Обручник, както е видно от Свещеното Писание. Няма ги в нас ни неговото снизхождение, ни неговото благородство, ни неговото смирение, признаците за това, че човек се намира в числото на спасяваните. Когато ние акуратно ходим на църква, спазваме постите, четем утринните и вечерните молитви, не извършваме някакви най-отвратителни и страшни грехове като блудство, пиянство, кражба – всичко това е само изпълнение на външни, доволно леки предписания. Но когато човек действително се очиства от греховете, когато той действително е близък до Бога, той никого, при никакви обстоятелства не смее да осъди. Ето това е истинската праведност.

Човек знае от опит, че заради осъждане Божията благодат ще го напусне. Той знае с какви трудове, с какви усилия се спечелва близостта до Бога. И затова той не ще рискува, за да не загуби чрез осъждането така леко тази трудна придобивка. Той знае, че ако Божията благодат го остави, той за миг ще се превърне в същия грешник, като този, когото е осъждал. Това знание се придобива от духовен опит. Който няма това знание, живее само външен живот, придобил е само външна праведност, а не вътрешна. Признаците на вътрешната праведност са пълното неосъждане, прошка, снизхождение към хората, извършили даже, както ни се струва, най-отвратителните грехове. Освен това, в живота често се случва нещо подобно на това, което станало с Йосиф Обручника. Ние осъждаме човека за явен, както ни се струва, грях, а после се оказва, че този човек напълно в нищо не е съгрешил, че той е свят. Йосиф, макар и не посмял да осъди Дева, но мислел, че грехът е извършен. А после се открило, че Дева Мария в нищо не е виновна. Тогава той би бил принуден да признае, въпреки здравия смисъл, че на практика грях няма. Така и ние, привидно виждайки ясно, че човек е виновен, можем да грешим. И ако ние се държим така, както Йосиф, и не осъдим човека, ако сме снизходителни към него, тогава никога не ще се окажем в страшното и глупаво положение на хора, осъдили праведника. Затова нека бъдем внимателни: ние не знаем какво на практика става с хората. Това е тайна.

Защо човек така е постъпил? Има ли в това грях или не? В каква степен той е виновен? Всичко това знае само всезнаещият Божи Промисъл. Ние пък, не знаейки всички обстоятелства, нямаме право да произнася за хората никаква присъда. Ето, братя и сестри, пример за истинска праведност, към която всички ние трябва да се стремим. Според израза на преподобни Серафим Саровски, трябва не само да почитаме праведниците, но и да им подражаваме. От днешното евангелско четиво да извлечем урок: праведността се състои не в това да се отличаваме от всички с външно поведение, а в това никого никога да не съдим и към всички да снизхождаме. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев