ПРОПОВЕД ЗА ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ДЕСЕТТЕ ПРОКАЖЕНИ

Версия за печат

Скъпи братя и сестри! Днес ние чухме евангелското повествование за изцелението на десетте прокажени. Проказата – това е такава болест, при която човек напълно се покрива с гнойни рани. В тези времена нямало лекарства за изцеление от тази болест и тя се считала за Божие наказание за греховете. Прокажените не могли да бъдат редом с хората, те се изгонвали от обществото и живеели зад пределите на града. И ето, приближавайки едно селище, прокажените, виждайки Христос, започнали да викат: „ – Иисусе, Наставниче, помилуй ни”. Христос, виждайки техните страдания, им казал: „Идете и се покажете на свещеника”, изпълнявайки с това закона. Защото само свещеник трябвало да огледа прокажения и да определи проказа ли е това или не. Христос се скрива от славата, та тези хора, които са се изцелили, сами да стигнат до познание на Бога. И прокажените, вървейки по пътя към свещеника, за да покажат своите рани, се изцелили. Един от десетте изцелени, се върнал и благодарейки, паднал пред нозете Му. Тогава Христос попитал: „Не се ли изцелиха десет, а где са  деветте?”  И този, който дошъл, бил самарянин. Самаряните - това били хора, отхвърлени от иудейското общество; те се покланяли на Бога по своему.

Това Евангелие ни учи преди всичко това, че сме длъжни, във всички случаи от нашия живот, да благодарим на Бога. Защото съвременният човек повече проси от Бога и, както му се струва, не получава нищо и тогава роптае. Ние сме привикнали да роптаем, да униваме. За нас това се счита за норма. За нас е неразбираемо за какво трябва да благодарим на Господа: нямаме пари, имаме болести, проблеми, деца и т. н. Успоредно с това ние не виждаме тези блага, които ни изпраща Бог. Както казва апостол Павел: нашата вяра – това е безумие за съвременното човешко съзнание. Ако правилно разгледаме нашия светоглед, философията на нашата религия, ние ще видим, че нашата вяра е напълно противоположна на това, което ни учи съвременната мисъл. Чрез средствата за масова информация, родителите, училището, постоянно ни повтарят за едно – взимай от живота всичко, научи се да живееш дълго и щастливо. Сега човечеството се стреми към щастлив живот, за да бъде красиво, здраво и благополучно. Но когато човек започва да изучава нашата религия, не просто повърхностно четейки Евангелието или светите отци, а със своя живот, постепенно той започва да стига до друг извод. Оказва се, че скърбите, болестите, разочарованията и различните изкушения са ни нужни и без тези изкушения нищо не е възможно да достигнеш в този живот и да стигнеш до истинския смисъл на своето битие.

Грехът е като раковите клетки в организма. Те унищожават нашата душа и с нищо не можем да ги спрем. Само със скърби. Мнозина могат да кажат, че това е жестоко. Но ние дотолкова сме сега разслабени, дотолкова сме лениви, че не можем да се молим, да постим, не можем да живеем според заповедите, както изискват от нас Евангелието и преданието на светите отци. Апостолът казва, че последните хора ще бъдат горди, надменни, тщеславни, ще се хвалят със своите знания. Което и виждаме сега с вас. Ние сме образовани, ние всичко знаем и заедно с това, нашият светоглед дотолкова се е изменил, че гордостта е станала ориентир в живота. Всичко, против което по-рано са се борили, сега се проповядва в този свят. Светите отци от първите векове са казвали, че последните християни ще бъдат по-високо от нас. А ние знаем какви са били първите християни - Антоний Велики, Макарий Велики, Варсанофий Велики. Тези, които са чели житията на древните светии, знаят, че те и планини са премествали, и мъртви са изцелявали. И все пак на нас ни се е паднало, според тяхното пророчество, да бъдем по-горе в Царството Небесно. Но за това човек трябва да разбере как е нужно правилно да живее, как правилно да се отнася към скърбите, болестите и изпитанията. Вместо да роптае, трябва да благодари на Господа, трябва да разбере смисъла на своето битие, на своето съществуване.

Човек е създаден по образ Божи, т. е. по същество е вечен. Ние живеем във времето, а следователно, сме ограничени, и всичко в този живот е временно. Ние знаем от преданието, от Божественото откровение, че човек е сътворен като вечно същество и не умира. Смъртта – това са само очистителни врата, последен изпит за всеки от нас. Целта на съществуването на човека в този временен свят, се заключава само в това той да придобие вечността. Разбира се, когато на човек му се иска да поживее красиво, когато той има всичко, би изглеждало безпредметно той да трябва да мисли за смъртта. Да се разбере това изведнъж е невъзможно, това чувство идва постепенно. Тази тайна се открива в продължение на целия живот. Трябва да се научим да мислим само за вечността. Бог е същество безкрайно съвършено. Ако ангелите живеят милиарди години и през цялото това време се усъвършенстват, и не мога да достигнат това съвършенство, което има Бог, какво да кажем за нас, ограничените хора. Ние казваме в Символа на вярата: „чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век”.

Смъртта – това е тайна и ние постоянно се приобщаваме към нея. Днешната служба, в която се извърши Евхаристията – също е тайна. Когато хлябът и виното стават не просто хляб и вино, но още и Тяло и Кръв. Ние приемаме в себе си Тялото и Кръвта на самия Бог – това също е тайна. Когато човек се намира постоянно в оградата на Църквата, приобщава се с тази тайна, тогава постепенно тази тайна започва да му се открива. Невъзможно е да се постигне вечността, но когато човек започва да се моли, т. е. да общува с вечността, когато той приема тайнството на изповедта, живее според заповедите, изучава Евангелието, светите отци, тогава той започва да чувства тази тайна и желае да се съедини с нея. Постоянно трябва да се търси, както казва Господ: „хлопайте и ще ви се отвори”. Постоянно трябва да се намираме в търсене на вечността, тя се намира не някъде далече, а вътре в нас.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев