ДЕТСКИТЕ ИЗКУШЕНИЯ. Беседи с дъщеря ми

Версия за печат

Ситуацията в семейството на Галина Владимировна е много сложна. Старата й майка е тежко душевно болна. Лекарите го наричат шизофрения, но православните смятат, че болестта е от бесовско обсебване. Успокоителните и специалните лекарства не помагат особено. Подозрителността, внезапната безпричинна агресия, неудържимото самохвалство, безкрайните лъжи на старата жена тормозеха цялото семейство, но най-тежко беше за 11 годишната Оля. Какво да прави? Да остави майка си в старчески дом или в психиатрична клиника? При цялата тежест на ситуацията, Галина Владимировна не се решаваше на това – с такъв опак характер, там със сигурност щеше си изкара боя от хора с подобна съдба… Поемайки кръста на търпението, тя понасяше изстъпленията на болната си майка, като с молитви се бореше с негативните последствия и беседваше с дъщеря си за да извлече от ситуацията християнски уроци. Но беше толкова трудно…

БАБИНИ УРОЦИ

Оля се прибра от училище и влезе в кухнята. До прозореца седеше баба й и я гледаше лошо.

- Здрасти, бабче! – подхвърли Оля и посегна към купата с ябълки, оставена на перваза на прозореца.

Бабата грабна патерицата, с която никога не се разделяше и с всички сили удари Оля по ръката:

- Ти искаше да ме удариш, ти си подла!

- Ама, бабо?! – Оля гледаше с недоумение и обида. – Аз просто исках да си взема ябълка…

Старата жена буквално освирепя:

- Махай се от тук! Ти ме мразиш!!! Ах, ти… Галя, помогни ми! Галя!!! Тя пак ме нападна!

И въпреки, че десетки, стотици пъти беше обяснявано на Оля какво става с баба й и как трябва да се държи с нея, детската й психика не издържаше. То и възрастен трудно би се сдържал. Оля често ставаше язвителна, нападаше баба си ехидни въпроси, а понякога направо й се подиграваше. Накратко – провокираше агресията й, макар и след това да ставаше нейна жертва.

- Оленка, разбирам, миличка колко ти е тежко. Но, умолявам те, опитай се да се сдържаш… Ти си умно момиче, помисли - може би тази тежка ситуация с баба е милост Божия за нас?

- Ама как така???

- Да-да, това за нас са уроци. Бабини уроци. И от това как ще минеш през тях, ще зависи голяма част от отношенията ти с най-различни хора, с които ще те сблъска живота. Представи си: пада ти се луд началник или даже – бесноват. Или си мислиш, че такива неща не се случват в наши дни?

- О, нагледала съм се на такива по телевизията, - усмихна се Оля.

- Да, нещастни хора, - въздъхна майката, - и ти или ще усилваш злобата им с дразнещото си поведение и ответна агресия, или ще я смекчиш, като с доброта провокираш в тях положителни пориви. Ти сама виждаш, че баба понякога е на себе си и тогава тя е мила и ласкава. Спомняй си тези моменти и помни каква всъщност е тя, когато е истинска.

- Ама тя почти никога не е истинска!

- Но ти можеш да й помогнеш да си спомни за това. Да се обидиш, озлобиш, подиграеш, е най-лесно, но после става толкова тежко. Понякога ми се струва, че някакво дяволче те подучва да се забавляваш от разправиите с баба ти. Плаша се, че тогава твоето състояние става подобно на бабиното.

- Аз съм й внучка! При мен е наследствено, - засмя се Оля.

- И ти смяташ да се примириш с това?!

- А какво мога да направя? Аз не съм виновна! – Оля като че ли кокетничеше с греховете си. – Това ми е от баба.

Майка й се ядоса, искаше й се да каже нещо рязко, но спомняйки си бащините наставления, се сдържа. Само каза уморено:

- Ето че пак те понесе. Хайде да говорим, когато се върнеш в нормалното си състояние.

- Добре де, мамо, аз само се занасям. Какво се впрягаш?... Извинявай! Да поговорим още…

- Скъпа, опитай поне понякога сама да контролираш всяка своя крачка, всяка своя мисъл. Това е трудно, още повече че ти си дете, но можеш поне да се опиташ. При това аз и татко ти сме до теб, може и него да попиташ. Много ми е тежко да говоря с теб за поведението на баба ти, защото тя е моя майка, възрастен човек. Но не мога да се преструвам, че нищо не се случва и да мълча, когато баба ти, с нейната ужасна привързаност към лъжата, фактически те учи да се отнасяш с лекота към този грях, чийто баща е знаеш кой.

- Ами знам, да – дявола. А баба е просто лъжкиня! – засмя се Оля.

- Олечка, нима ти харесва да използваш такива осъдителни думи-етикети? Представи си – вчера те домързя да си научиш уроците и аз веднага те приковавам с думата „лентяйка“. Ще ти хареса ли?

- Естествено, че не.

- Не си ли се замисляла, че „простото“ осъждане е „присъда“ за човека, която го осъжда на гибел? Нима искаш баба ти да погине?

- Защо да искам такова нещо?

- И аз така мисля. А ти, чувайки лъжа от баба ти, постарай се да помислиш: „Спаси я, Господи, и на мен помогни никога да не лъжа“. Много ме безпокои това, че ти се заразяваш от този скверен грях. Непоносимо ми е да слушам лъжите ти. Ти си мислиш, че баба ти винаги е била такава, като сега? Ами тя също е започнала с дребната детска лъжа.

- Ами, всъщност, не чак толкова дребна. Тя не спира да ми се хвали как е лъгала сестра си, предлагайки й тайно да ядат от меда, донесен от баща им от града, а вместо мед й подпъхвала конски тор и после й се подигравала: „Кобилски мед! Кобилски мед!“

- Ти приемаш ли това за нормално?

- Всъщност, не…, но…, ами смешно е!

Галина Владимировна безмълвно погледна дъщеря си в очите. Оля се смути. Тя много добре разбираше какво значи „лошо“, но като че ли искаше да подразни майка си.

- Олечка, най страшното е, че баба не смята лъжата за грях. Но не бива да я съдим за това. Имаме своя отец-изповедник и аз ще се постарая да помогна на моята майка според възможностите си…Знаеш ли защо Господ й е дал толкова дълги години живот, докато почти всичките й връстници вече са покойници?

- Знам – за да се покае за греховете си! А ако тя не иска да се покае? Какво тогава? Бог ще я остави да живее вечно и да ни мъчи ли?

- Много ми е болно, Оля, че ние с татко ти не можем да те защитим от лъжата, от мръсотиите, които говори родната ти баба. Но ние сме с теб. И Бог те пази. Ти вече разбираш много неща и най-важното – не приемаш всичко за добро. По този начин ти се закаляваш за живота ти в света, където злото става все повече и повече. Даже добрите хора вече стават зли и ожесточени. Дяволът днес напада особено люто – ти знаеш по себе си, когато например не успяваш да се въздържиш и наричаш баба ти „лъжкиня“, „безсъвестна“ и с други обидни думи.

- Но това е самата истина! Нима не е истина?

- Истина е в този смисъл, че баба ти върши пред нас нещо нередно, а после ни лъже в очите, че не го е направила, говори непристойни неща, подучена от бесовете. Но думата „безсъвестна“ е присъда: човек без съвест! Така не бива! Помисли: ако на човек, който престъпва прага на храма за първи път, защото животът му без Бога е станал много лош, изведнъж му се каже цялата истина за последствията от неговите грехове, от ужас той може да се откаже от живота. Познавах един екстрасенс, който дойде в храма от отчаяние – в семейството му се бяха случили страшни нещастия. И ако след признанията за окултните му дейности, свещеникът му беше казал, например, следното: „С твоето обръщане към бесовските сили ти отведе баща ти в гроба, заради теб убиха сина ти, а жена ти се разболя от нелечима болест“, то това би било бесовско изобличение. Човекът от отчаяние би могъл да посегне на живота си. А Господ, който обича всеки грешник, се докосва до раните му нежно, за да може, променяйки живота си, човекът сам да види последствията от своите грехове и да започне да се кае за тях. Разбираш ли?

- За разбиране – разбирам. Но на мен не ми се получава.

- А ти да не мислиш, че на мен винаги ми се получава? И никога не би ни се получило, ако се надяваме само на своите сили. Такива сили ние просто нямаме. А ако се стараем да не осъждаме другите и молим Бога за помощ – със съвсем кратки молитви, преди да кажем или направим нещо? Да молим: Господи, благослови!

- Знам, знам! – оживи се Оля. – На Бъдни вечер, преди да отидем на нощната служба, аз ти се разсърдих за това, че ми забрани да ям бонбони. „Те са постни“ - мислех си аз - „мама няма да види, ако изям два-три бонбона“. Обелих един бонбон и си казах: „Господи, благослови!“ А после се замислих и по някаква причина ми се отщя да ям бонбони. Увих го в хартийката и го върнах на мястото му

- Детенцето ми! – мама прегърна Оля. – Радвам се, че порастваш и започваш да контролираш своите желания. И това съвсем не е дреболия, както може да изглежда. От такива дреболии или израстват нашите големи грехове, или се избавяме от тях. Знаеш ли, преди десетина години, когато започнах да разбирам какво значи да не осъждаме, имах следния удивителен случай. Опитвах се да помогна на едно бедстващо многодетно семейство – те дори нямаше на какво да спят. Ние се договорихме с градската администрация да им направят безвъзмездно двуетажни легла. Но времето си минаваше, а обещаната помощ не идваше.

Тогава аз отидох в администрацията и случайно попаднах на заседание на комисията за социална помощ. Попитах до къде е стигнал въпроса с обещаната мебел на семейство Корабльови. Заместник-председателят на администрацията – Нина Василевна – доста рязко ми отговори, че те имат грижата не само за това семейство, а за много други и ако обичам, да не притискам комисията за да си свърши спокойно работата. Осъзнавайки, че те са обещали леглата само за да им се махнат от главите, аз не по-малко рязко казах: Ако не можете да помогнете, така и кажете, но не залъгвайте хората с празни надежди. „Да не би да искате да кажете, че само вие сте една такава милосърдна, а всички ние сме бездушни?! Много дръзко! С какво право идвате и си позволявате да ни обвинявате?!“ – гневно попита Нина Василевна.

- Мамо, ама те наистина са били бездушни, ти си им казала самата истина – подхвърли Оля.

- Истината си е истина… Да, можех да им кажа това, което ти каза току-що. И каква щеше да е ползата от такава „истина“? Щях да получа пълен отказ и правото да се възмущавам на воля от чиновническото бездушие и да ги осъждам, считайки себе си за „права“… Обаче в тази ситуация и аз имах вина.

- Не разбирам – каква вина? – учуди се Оля.

- Аз предварително се бях настроила да осъждам и отидох там негодуваща от бюрокрацията им. За щастие, в този момент усетих Божия подсказка. Изведнъж си спомних какво пишеше за подобни случаи схиигумен Сава. И тогава съвсем искрено казах на тези хора: „Моля да ми простите, в името на Христа, не бях права да ви обвинявам. Вие наистина имате толкова много нуждаещи се, затова ще се постарая сама да измисля нещо за това семейство.“ Това, което последва, направо ме порази. „Не, не, какво говорите, ние също имаме желание да помогнем! – изведнъж възкликна Нина Василевна, - Съжалявам, че така забавихме това дело. Семейство Корабльови са наистина особено нуждаещи се, затова веднага ще измислим нещо“.

Лицата на членовете на комисията се измениха - грейнаха с усмивки, пред мен вече стояха съвсем различни хора, и дори бившия секретар на градския комитет на партията, която беше известна със своята антипатия към вярващите хора, неочаквано за всички прояви максимална доброжелателност и предложи на помощ да се привлече известен градски предприемач... След една седмица новите легла вече бяха в апартамента на Корабльови… И знаеш ли какво ме порази? – Това, че дори и минималното смирение може да бъде такава велика сила!

- Аз, мамо, не разбрах, ти наистина ли искрено ги помоли за прошка? Та нали те бяха оскърбили?

- Точно в това е работата, Оленка, че аз молих за прошка съвсем искрено, иначе те биха усетили фалша. Благодарна съм на Бог, че в този момент Той ми откри колко обидни са били думите ми за тези хора. Защото аз остро ги осъдих в сърцето си, без да се интересувам какво става в душите им. Ако тръгнем по този път, да налагаме своето без Бога, с човешките си усилия, тогава много лесно се оказваме в ролята на „праведника“, който търси своята правда, но е вечно и от всички недоволен, постоянно хленчи, във всичко вижда само лошото, и в крайна сметка започва да мрази целия свят, защото не съответства на неговата „правда“. А ти, Оля, не си ли забелязала, че с твоето недоволство против баба ти понякога много приличаш на този „праведник“, който търси правдата?

- А какво да направя, има моменти, когато всичко ми изглежда толкова гадно?

- Това е униние, към което те подтиква лукавия. Нима то е нормално за човека? Ако в този момент се помолиш, макар и за кратко, скоро от лошото настроение няма да остане и следа, а ти ще осъзнаеш, че дори и причини за него не е имало… Оленка, ти вече и сама разбираш, че характерът ти за околните не е от най-леките. Ще ти бъде по-леко, ако се постараеш да виждаш в хората доброто, а не лошото. Безгрешни хора няма, но от теб зависи дали в отговор на думите ти ще получиш добро или ще събудиш „вълци“, „тигри“ и всякакви други животински видове, които ще превърнат живота ти с околните във верига от скандали.

- Ама аз искам да се променя, но просто не знам как. Не ми се получава. Нищо не мога да направя с характера си!

- Но ти вече се стараеш, а това е просто чудесно! Старай се, слънчице. А аз ще се моля за теб, – каза майката и прегърна дъщеря си.

Превод: Десислава ШАРКОВА