ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯТА ЗА СТРАШНИЯ СЪД

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! На нас ни е дадено Свещеното Писание, та уморили се от съставянето на безкрайни списъци с нашите претенции към Бога, да се обърнем към Него с ключовия въпрос на целия ни живот: „Господи, кажи: какво искаш от мен?” Аз мисля, че ако внимателно четем Словото Божие, четем не един-два пъти, така да се каже, „за обща култура”, а четем и постигаме това Слово с целия си живот, рано или късно, ще възникне този въпрос: Какво да правя? Към какво да се стремя? Какъв да стана, за да наследя живот вечен, за да Ти угодя, Господи, за да се оправдая с това на последния Съд, за който днес ни говори Църквата?

Понякога изглежда, че всичко е лесно и разбираемо: храни гладните, обличай голите, посещавай болните – и ще има за теб вечна награда, вечно блаженство. Ах, ако всичко беше така просто! Работата е в това, че само в лошите книжки, написани от неумели писатели, както и в „сапунените опери” от мексиканския разлив се срещат прости и примитивни злодеи, които никога не помагат на гладния, не сгряват измръзналия и не утешават плачещия. В истинския живот не става така. В истинския ежедневен живот даже най-непоправимият и гнусен престъпник все пак някого обича, все пак някого и жалее. Дори един път в живота да пролее сълза на съчувствие и жалост, макар и за отдавна умрялата баба, която, тогава още като невинно момче, го е обичала и глезела...

Това е от една страна. А от друга страна, нито у един човек, колкото и да праведен, жалостив и мекосърдечен да е бил, не достигат нито сили, нито любов, нито пари за всички плачещи, за всеки нямащ, за всеки гладен...

Или, може би, достатъчно е един гладен да нахраниш, един беден да облечеш, един болен да посетиш? Също не е за вярване. За целия си живот, за всички свои грехове, за всички предателства само с едно действие не ще се оправдаеш.

Майката и бащата, както се говори сред хората, обичат децата си. Сега вече, за съжаление, честите изключения от това правило все още потвърждават самото правило: майката и бащата - обичат! И мъжът и жената се обичат един друг! Може би, все по-рядко и все по-рядко се срещат такива любовно-жертвени отношения между съпрузите, но се обичат! Обичат, значи са готови и да нахранят, и да облекат, и да утешат... Какво още да искаме от хората? Нима с това те не изпълняват задачите, които Бог е поставил пред тях? Нима с това сами не обезпечават своето право на Страшния Съд Господен да наследят Царството, приготвено от сътворението на света?

Женихът и невестата, когато тяхната взаимна любов достига своя максимум, когато очите им придобиват удивително, досега неизвестно на тях свойство - не виждат недостатъците на другия, готови са в този момент да посветят целия си живот на другия. Но ето преминава време, и сега вече мъжът и жената са загрижени напълно за другия: как да променят своя съпруг, как да го подчинят на себе си, как да го приспособят към себе си, как да го нагодят към своя характер, за свое удобство.

И - прощавай, любов! прощавай, жалост! прощавай, съчувствие! А всичко е затова, защото ние сме заети, на практика, със самите себе си, а не с тези, които обичаме. И ако е така, за нас в пълна степен се отнасят думите на праотеца Авраам от притчата за богаташа и Лазар: „Чедо, ти си получил вече твоето добро приживе!”

Погледнете, каква удивителна картина ни разкрива Господ в днешната притча за Страшния Съд! Праведниците не знаят, че те са праведници. На тях и на ум не им идва да се отнасят към тези дела, които те извършват ежедневно, като към добри дела! Все им се струва, че да нахранят гладните, да облекат голите и да посещават болните – не е нещо такова, за което човек трябва така високо, така щедро да се награждава. „Тогава праведниците ще Му кажат в отговор: „Господи, кога сме Те видели гладен и сме те нахранили, или жаден, и сме те напоили, кога сме Те видели като странник, и сме Те приели, или гол, и сме те облекли, кога сме Те видели болен, или в тъмница, и сме дошли при Тебе?”

Но и грешниците не знаят, че са грешници. На тях им се струва, че те всичко както трябва са правили в своя живот: и на гладния са подавали, и на църква са ходили, и свещи пред иконите правилно са палели, и в живота си никого с пръст не са пипнали! Всичко това е така. Всичко е правилно. Но бедата е в това, че всяко добро дело си приписваме като заслуга, всяко добро движение на душата извиква у нас „законна” гордост. Защото сме забравили, че любовта – това е жертва. И ако служиш някому - служи докрай, даже ако вместо благодарност получиш храчка в лицето, даже ако любимият ученик те предаде, даже ако мъжът се окаже не на висотата на своето призвание, даже ако порасналият син изведнъж обяви: „Татко, дай ми полагащата ми се част от имота.”

Само ако забравим себе си и започнем да живеем така, както Господ ни е заповядал и обичаме така, както Той ни е заповядал: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; как ви възлюбих, да любите и вие един другиго”(Иоан13:34), т. е. докрай, до последното предателство, до кръстната смърт, тогава ще има надежда, че и за нас ще прозвучат тези радостни, ликуващи думи: „Дойдете, вие, благословените на Отца Ми, наследете Царството, приготвено вам от създания мира”. Амин.

Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев