Да бъда или да не бъда... самоубиец

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра Карамихалева

Ед­ва ли има чо­век, кой­то в ня­кой миг от жи­во­та си да не си е за­да­вал въп­роса има ли смисъл да живея още. Ако досега той не е заставал с цялата си острота пред нас, то кой ни гарантира, че така ще бъде винаги? Как­во ка­ра хо­ра­та да стиг­нат дотам, че да се от­ка­жат съз­на­тел­но от най-цен­но­то, ко­е­то при­те­жа­ват и без ко­е­то гу­бят и всич­ко ос­та­на­ло; как­во ги ка­ра да се от­ка­жат от най-цен­ния си дар ­ дар, кой­то са­мо вед­нъж се по­лу­ча­ва и кой­то за­гу­бят ли, гу­бят за­ви­на­ги (бук­вал­но за веч­ност­та)? Как ста­ва та­ка, че жи­во­тът в под­ред­ба­та на  при­о­ри­те­ти­те им по­па­да по-нис­ко от дос­тойн­с­т­во­то, чест­та, мяс­то­то в об­щес­т­во­то... Как­во ка­ра да по­сег­нат на жи­во­та си и мла­ди хо­ра в раз­ц­ве­та на си­ли­те си, и до­ка­за­ли се­бе си мъ­же и же­ни, и въз­рас­т­ни омъд­ре­ли хо­ра, ко­и­то би тряб­ва­ло да це­нят все­ки ден от жи­во­та си?

Ако ос­та­вим нас­т­ра­на опи­ти­те за са­мо­у­бийс­т­во при пси­хич­но бол­ни­те, ще ни ос­та­не стан­дар­т­ни­ят от­го­вор ­ теж­ки­ят жи­вот. Но ста­тис­ти­ки­те по­каз­ват, че об­ра­зо­ва­ни, бо­га­то на­да­ре­ни и ма­те­ри­ал­но доб­ре обез­пе­че­ни хо­ра по-чес­то по­ся­гат на жи­во­та си от жи­ве­е­щи­те в край­на ми­зе­рия и ни­ще­та.
Мо­гат да се из­тък­нат мно­го при­чи­ни, за да по­сег­не чо­век на жи­во­та си: спо­ле­тя­ло го теж­ко бед­с­т­вие, не­из­ле­чи­ма бо­лест, за­гу­ба на лю­бим чо­век, фа­лит, от­ча­я­ние, са­мо­та... Но фак­тът, че ед­ни хо­ра пре­жи­вя­ват как­ви ли не сът­ре­се­ния и до­жи­вя­ват до дъл­бо­ки ста­ри­ни, а дру­ги и без ви­ди­ми при­чи­ни, при ви­ди­мо бла­го­по­лу­чие се от­каз­ват от жи­во­та си, ме ка­ра да мис­ля, че при­чи­ни­те за та­ко­ва ре­ше­ние са по-ско­ро су­бек­тив­ни, от­кол­ко­то обек­тив­ни. Чо­век се от­каз­ва от жи­во­та си, ако ре­ши, че та­къв, ка­къв­то е (а и за нап­ред ще бъ­де), жи­во­тът му не си стру­ва да се жи­вее. Ако не виж­даш ни­що ху­ба­во и стой­нос­т­но в своя жи­вот, ни­що, ко­е­то да си стру­ва уси­ли­я­та, то­га­ва ка­къв е сми­съ­лът да про­дъл­жиш? Не е ли по-доб­ре “дос­той­но да се от­тег­лиш от сце­на­та на та­зи тра­ги­ко­ме­дия”? За­що изоб­що да жи­ве­еш жи­во­та си?
Чо­век се раж­да и жи­вее, и ис­ка или не ис­ка, но­си в се­бе си усе­ща­не­то, че раж­да­не­то му и жи­во­тът му би тряб­ва­ло да имат ня­ка­къв сми­съл, за­то­ва от мо­мен­та, в кой­то осъз­нае се­бе си ка­то лич­ност, за­поч­ва и да тър­си то­зи сми­съл и да се стре­ми да го пос­ти­га. Об­щес­т­во­то на бла­го­ден­с­т­ви­е­то мо­же да за­до­во­ли всич­ки чо­веш­ки нуж­ди, до­ри из­кус­т­ве­но съз­да­де­ни­те от са­мо­то не­го, но не и да от­го­во­ри на из­веч­на­та му пот­реб­ност от сми­съл. Лю­бов­та към дру­го чо­веш­ко съ­щес­т­во, лю­бов­та към ра­бо­та­та ти, пъл­но­цен­на­та изя­ва на та­лан­ти­те и спо­соб­нос­ти­те са еле­мен­ти от един пъл­но­цен­но жи­вян жи­вот, но ви­на­ги има и още не­що ­ и дру­ги “е­ле­мен­ти от сми­съ­ла” и не­що, ко­е­то е от­въд тях и ко­е­то мо­же да ни раз­к­рие са­мо вя­ра­та.
Свет­с­ки­ят чо­век не поз­на­ва Бо­жи­е­то от­к­ро­ве­ние за същ­ност­та на чо­ве­ка и не­го­во­то наз­на­че­ние. В сво­е­то уси­лие да пос­тиг­не сми­съ­ла, той го при­поз­на­ва ту в ня­кой, кой­то вре­мен­но го из­веж­да от са­мо­та­та му, ту в пос­ти­га­не­то на ус­пе­хи в ед­но или дру­го на­чи­на­ние, но то­ва му но­си са­мо вре­мен­но удов­лет­во­ре­ние и ра­дост.
Ако чо­век ре­ша­ва да сло­жи край на жи­во­та си, по­не­же го е спо­ле­тял фа­лит, на­пус­нал го е лю­би­ми­ят чо­век или е не­из­ле­чи­мо бо­лен, то е, за­що­то е при­поз­на­вал сми­съ­ла на жи­во­та си имен­но в ма­те­ри­ал­но­то си бла­го­по­лу­чие, лю­бов­та с лю­би­мия или в те­лес­но­то си здра­ве и си­ли. Гу­бей­ки ги, чо­век ос­та­ва с усе­ща­не­то, че гу­би и сми­съ­ла на жи­во­та си, и ре­ша­ва, че ня­ма за­що да про­дъл­жа­ва да жи­вее та­ка. И об­рат­но­то: кол­ко­то и да са теж­ки и слож­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, ако чо­век въп­ре­ки стра­да­ни­е­то, по-ско­ро имен­но в стра­да­ни­е­то, виж­да ня­ка­къв сми­съл, не би се стиг­на­ло до са­мо­у­бийс­т­во. Как­ва­то и бе­да да те спо­ле­ти, ако имаш не­по­ко­ле­би­мо­то раз­би­ра­не, че  всич­ко в живота има сво­е­то дъл­бо­ко основание (ма­кар и за мо­мен­та да не го раз­би­раш), ще пре­о­до­ле­еш тра­ге­ди­я­та и жи­во­тът ти не са­мо ня­ма да за­гу­би  от стой­ност­та си, а ве­ро­ят­но ще ста­не и по-пълноценен. Ще про­дъл­жиш да жи­ве­еш и до­ри след из­пи­та­ни­е­то ще ста­неш по-пре­чис­тен, по-мъ­дър, по-си­лен, по-до­бър.
Съз­на­ни­е­то, че всич­ко, ко­е­то те спо­ле­тя­ва в жи­во­та е за добро, за спасение,  пра­ви по-лес­но по­но­си­ми и най-теж­ки­те и ви­ди­мо бе­зиз­ход­ни си­ту­а­ции и ти да­ва си­ли да ги пре­жи­ве­еш с ед­но дъл­бо­ко вът­реш­но спо­койс­т­вие, пъл­но­цен­но.
Го­ля­ма част от стра­да­щи­те от чув­с­т­во за праз­но­та хо­ра са фи­зи­чес­ки здра­ви, с доб­ро се­мейс­т­во, доб­ра со­ци­ал­на ре­а­ли­за­ция и ма­те­ри­ал­но по­ло­же­ние и тях­но­то без­по­койс­т­во би би­ло не­о­бяс­ни­мо, ако не при­е­мем, че то е приз­нак на ду­хов­но съз­ря­ва­не, гла­сът на из­веч­на­та пот­реб­ност у чо­ве­ка да тър­си и да ре­а­ли­зи­ра съ­щин­с­кото си назначение в своя жи­вот.
То­ва чув­с­т­во за ек­зис­тен­ци­ал­на праз­но­та е осо­бе­но ха­рак­тер­но за мла­дия чо­век, кой­то те­пър­ва тър­си се­бе си и сво­е­то мяс­то в све­та. Ако има дос­та­тъч­но тър­пе­ние и вя­ра, той съ­у­мя­ва да  от­к­рие за се­бе си нещо, което му да­ва дос­та­тъч­но мо­ти­ва­ция да по­ла­га уси­лия, за да се ут­вър­ди. Но, ако се по­ог­ле­да на­о­ко­ло и ре­ши, че жи­во­тът, та­къв ка­къв­то го виж­да, ня­ма сми­съл, мо­же при­бър­за­но и ле­ко­мис­ле­но да ре­ши да прес­та­не да го жи­вее. Ре­зул­та­тът след та­ко­ва ре­ше­ние мо­же да бъ­де как­то скок от ви­со­ка сгра­да, ше­па из­гъл­та­ни хап­че­та или пре­ря­за­ни ве­ни, та­ка и не тол­ко­ва ра­ди­кал­ни на­чи­ни на са­мо­у­би­ва­не, ка­то: нар­ко­ти­ци, ал­ко­хо­ли­зъм, бан­ди­ти­зъм, ра­бо­то­хо­ли­зъм или пък прос­то уби­ва­не на вре­ме­то.
Хо­ра­та не взе­мат за ед­на нощ ре­ше­ни­е­то да се са­мо­у­би­ят. Из­к­лю­че­ние пра­вят им­пул­сив­ни­те са­мо­у­бийс­т­ва в със­то­я­ние на афект. Чо­век дъл­го се опит­ва да се из­мък­не от кри­за­та и ре­ше­ни­е­то да сло­жи край на жи­во­та си ид­ва ка­то пос­лед­но сред­с­т­во да из­ле­зе от не­по­но­си­ма­та за не­го си­ту­а­ция. Но с вре­ме­то су­и­цид­ни­те мис­ли за­поч­ват да ид­ват все по-чес­то и умо­рен да ги про­гон­ва, чо­век все по­ве­че ги за­дър­жа в съз­на­ни­е­то си и бе­сед­ва с тях. Прок­рад­ват се ти­хо, ко­га­то сме обър­ка­ни и сла­би. Вну­ша­ват ни, че ня­ма из­ход, че по­ло­же­ни­е­то е без­на­деж­д­но, че животът ти е окаян, че не зас­лу­жа­ваш ни­що по-доб­ро, че ще из­чез­неш и ни­кой ня­ма да за­бе­ле­жи, а све­тът до­ри ще си от­дъх­не, ка­то си оти­деш... До­ка­то стиг­неш до пъл­но от­ча­я­ние. Пос­ле по­мис­ли­те за­поч­ват ус­луж­ли­во да ти на­шеп­ват, че из­ход все пак има, че има на­чин лес­но и окон­ча­тел­но да раз­ре­шиш проб­ле­ми­те си ­ смърт­та. До­ка­то се усе­тиш, ве­че съ­чи­ня­ваш мис­ле­но пред­с­мър­т­но­то си пис­мо, пред­с­та­вяш си опе­ча­ле­ни­те ли­ца на близ­ки­те край гро­ба ти, как се раз­кай­ват, че са те на­ра­ни­ли, че не са те оце­ни­ли при­жи­ве... И не след дъл­го ве­че де­ло­во об­мис­ляш ко­га и как да го нап­ра­виш, как да си на­ба­виш не­об­хо­ди­мо­то, же­ни­те са на­яс­но и как­во ще об­ле­ка­т... Смърт­та в ли­те­ра­ту­ра­та, в те­а­тъ­ра и в ки­но­то ви­на­ги ни се пред­с­та­вя с оре­ол. В из­мис­ле­ния свят на ав­то­ра смърт­та ви­на­ги е за­га­дъч­на, кра­си­ва, дос­той­на, ро­ман­тич­на, но сним­ки­те в “Съ­деб­на ме­ди­ци­на” съв­сем не из­г­леж­дат та­ка.
Как­во мо­гат да нап­ра­вят окол­ни­те за по­тен­ци­ал­ния са­мо­у­би­ец, за да го от­к­ло­нят от на­ме­ре­ни­е­то му?

Не е ни­как труд­но да раз­поз­на­еш чо­ве­ка със су­и­цид­ни на­ме­ре­ния. Стра­дал­чес­ки­ят вид на ли­це­то, за­не­ма­ре­ни­ят вън­шен вид, за­ба­ве­ни­те дви­же­ния, апа­ти­я­та... Всич­ко в чо­ве­ка ся­каш го­во­ри: “Аз съм пъл­но ни­що­жес­т­во, жи­во­тът ми е пъ­лен про­вал, знам, че ни­ко­му и за ни­що не съм ну­жен, но ве­че не ми пу­ка как­во мис­лят дру­ги­те за ме­не, мра­зя то­зи жи­вот и ня­ма ни­как­ва на­деж­да не­що да се про­ме­ни към по-доб­ро в бъ­де­ще.” Та­ко­ва са­мо­у­ни­що­жи­тел­но по­ве­де­ние мо­же би е от­ча­ян вик за по­мощ, но в окол­ни­те се за­дейс­т­ва ин­с­тин­к­тът за са­мо­съх­ра­не­ние и те не­съз­на­тел­но се дис­тан­ци­рат от дес­т­рук­тив­но­то вли­я­ние на по­тен­ци­ал­ния са­мо­у­би­ец. Ве­ро­ят­но чув­с­т­ва­ме, че са­ми­те ние ед­ва се кре­пим над по­вър­х­ност­та на жи­тейс­ко­то мо­ре, за да се впус­ка­ме да спа­ся­ва­ме да­ве­щия се.
Ни­то съ­ве­ти ка­то: ще си на­ме­риш дру­га же­на (друг мъж), дру­га ра­бо­та, или: из­лез, по­раз­сей се, по­за­бав­ля­вай се, от­пус­ни се..., ни­то уве­ре­ния, че всич­ко ще се оп­ра­ви, всич­ко ще се про­ме­ни, ще пре­ми­не... мо­гат да спрат су­и­цид­ни­те на­ме­ре­ния. Да­ли изоб­що мо­жем да вър­нем на ня­ко­го же­ла­ни­е­то да жи­вее въп­ре­ки са­мо­та­та, въп­ре­ки не­дъ­га­вост­та, въп­ре­ки бед­ност­та, въп­ре­ки бе­зиз­хо­ди­ца­та, в ко­я­то е по­пад­нал? Не и ако не мо­жем да ка­жем за­що се раж­да­ме и за­що жи­ве­ем, не и ако не мо­жем да обяс­ним ка­къв е сми­съ­лът на жи­во­та във всич­ки­те му раз­но­об­раз­ни про­яв­ле­ния, във въз­хо­ди­те му и в па­де­ни­я­та, не и ако не мо­жем да обяс­ним ка­къв е сми­съ­лът от уси­ли­я­та ни и край­на­та им цел.

ЦЪРКВАТА И САМОУБИЙСТВОТО

Са­мо­у­бийс­т­во­то е на­ру­ша­ва­не на шес­та­та Бо­жия за­по­вед “Не уби­вай”. Ка­то по­ся­га на жи­во­та си, са­мо­у­би­е­цът в мно­го от­но­ше­ния съг­ре­ша­ва теж­ко про­тив Бо­га: сво­е­вол­но се раз­по­реж­да с жи­во­та, кой­то Бог му е дал и са­мо Той мо­же да го от­не­ме; не за­чи­та Бо­жия про­ми­съл и твор­чес­кия по­ря­дък; про­я­вя­ва прес­тъп­но ма­ло­ду­шие и по­каз­ва кол­ко сла­ба е вя­ра­та му в Бо­га и на­деж­да­та му в Не­го­ва­та ми­лост и зас­тъп­ни­чес­т­во; от­каз­ва се от по-на­та­тъш­но се­бе­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не и жиз­нен под­виг. Най-страш­но­то е, че са­мо­у­би­е­цът ли­ша­ва се­бе си не са­мо от зем­ния, но и от веч­ния жи­вот.
Спо­ред цър­ков­ни­те раз­по­ред­би, за са­мо­у­бий­ци не се от­с­луж­ва опе­ло и не се из­вър­ш­ват при­но­ше­ния. Из­к­лю­че­ние се пра­ви са­мо за са­мо­у­би­ец, кой­то е по­сег­нал на жи­во­та си в със­то­я­ние на умо­пом­ра­че­ние, но све­ще­ни­кът е длъ­жен вни­ма­тел­но да из­с­лед­ва и да про­ве­ри слу­чая, “по­не­же чес­то пъ­ти близ­ки­те на пос­т­ра­да­лия, ко­и­то ис­кат той да бъ­де удос­то­ен с мо­лит­ва, кри­ят ис­ти­на­та” (Ти­мо­тей Алек­сан­д­рийс­ки, 14 пра­ви­ло).

САМОУБИЙСТВАТА В ПОДРАСТВАЩА ВЪЗРАСТ

Ко­га­то чо­век се на­тък­не на слу­чаи на са­мо­у­бийс­т­ва на тий­нейджъ­ри не­вол­но се пи­та: как­ва ли бол­ка тряб­ва да е но­си­ло в се­бе си то­ва де­те, за да по­сег­не на жи­во­та си в та­ка­ва цве­ту­ща въз­раст. Но проб­ле­мът не е в си­ла­та на бол­ка­та, а в нес­по­соб­ност­та на те­зи де­ца да се спра­вят с нея, в нес­по­соб­ност­та им да се спра­вят с ра­зо­ча­ро­ва­ни­я­та, труд­нос­ти­те, стра­да­ни­е­то.
Опи­ти­те за са­мо­у­бийс­т­во в тий­нейджър­с­ка въз­раст са им­пул­сив­ни, не­об­мис­ле­ни. Обик­но­ве­но имат де­мон­с­т­ра­ти­вен ха­рак­тер и са вик към окол­ни­те: за­бе­ле­же­те ме, обър­не­те ми вни­ма­ние, нуж­дая се от по­мощ! Те са сво­е­об­ра­зен бунт сре­щу жи­во­та та­къв, ка­къв­то е, а не окон­ча­те­лен от­каз от не­го.
По­вод за тях най-чес­то са проб­ле­ми с ро­ди­те­ли­те или  в учи­ли­ще, пре­да­тел­с­т­во на при­я­тел, зат­руд­не­ния в от­но­ше­ни­я­та с дру­гия пол. 
Ако в се­мейс­т­во­то, то­зи ума­лен мо­дел на све­та, де­те­то не на­ми­ра лю­бов, под­к­ре­па, до­ве­рие, си­гур­ност, то схва­ща и све­та ка­то враж­де­бен, пъ­лен със зап­ла­хи, ко­вар­с­т­во, от­чуж­де­ние. Ако рас­те без топ­ли­те гри­жи, под­к­ре­па­та и лю­бов­та на ро­ди­те­ли­те си, то се чув­с­т­ва не­за­щи­те­но, са­мот­но, ма­ло­цен­но.
Не по-мал­ко важ­но от се­мейс­т­во­то за под­рас­т­ва­щия са от­но­ше­ни­я­та с про­ти­во­по­лож­ния пол. Род­ни­ни­те са длъж­ни да те оби­чат по са­ма­та си при­ро­да, но обич­та на лю­би­ми­я или лю­би­ма­та те пра­вят ну­жен, из­б­ран, пред­по­че­тен пред дру­ги­те и сле­до­ва­тел­но ­ цен­на лич­ност, ко­я­то зас­лу­жа­ва да бъ­де оби­ча­на. Ако пос­то­ян­но виж­даш око­ло се­бе си щас­т­ли­ви двой­ки, а ти си сам, лес­но сти­гаш до ми­съл­та, че си не­пъл­но­це­нен, ли­шен от ка­чес­т­ва и прив­ле­ка­тел­ност, че ти лип­с­ва не­що съ­щес­т­ве­но, ко­е­то дру­ги­те при­те­жа­ват, а ти ­ не, и сле­до­ва­тел­но ­ не си зас­лу­жа­ва да жи­ве­еш.
Ако ня­кой те е на­ка­рал да се по­чув­с­т­ваш зна­чим и ну­жен, ако ня­кой е пре­об­ра­зил с лю­бов­та си све­та за те­бе, на­ка­рал те е да го по­чув­с­т­ваш ка­то прек­рас­но мяс­то за жи­ве­е­не, а пос­ле те е изос­та­вил и всич­ко от­но­во ста­ва си­во, без­ра­дос­т­но, то за­що изоб­що да жи­ве­еш, щом всич­ко е лъ­жа и из­ма­ма?
Из­мя­на­та на при­я­тел е не по-мал­ко ос­но­ва­ние за под­рас­т­ва­щия да прес­та­не да це­ни жи­во­та си и да по­сег­не на не­го. А ре­ше­ни­я­та в та­зи въз­раст се взи­мат бър­зо, още пре­ди да се за­мис­лиш.
Доб­ра­та стра­на на им­пул­сив­ни­те су­и­цид­ни опи­ти е, че про­цен­тът на ожи­ве­ли­те след тях е зна­чи­тел­но по-го­лям, от­кол­ко­то при дъл­го и доб­ре об­мис­ле­ни­те опи­ти. Пък и след ка­то е бил на гра­ни­ца­та със смърт­та, чо­век по­ве­че це­ни жи­во­та и по-се­ри­оз­но гле­да на не­го. Ло­ша­та стра­на е, че все пак има и ус­пеш­ни опи­ти, а им­пул­сив­ни­те самоубийства са мно­го труд­но пред­ви­ди­ми. Всич­ки приз­на­ци за су­и­цид­ни на­ме­ре­ния ­ враж­деб­ност, от­чуж­де­ние, апа­тия, деп­ре­сия, на­ру­ше­ния на съ­ня и хра­не­не­то, теж­ка му­зи­ка, неп­ри­вет­лив вън­шен ви­д...  ­ мо­гат да се при­е­мат и ка­то осо­бе­нос­ти на пре­ход­на­та въз­раст.
И все пак ро­ди­те­ли­те мо­гат да пре­дот­в­ра­тят опи­ти­те, а и изоб­що ми­съл­та за са­мо­у­бийс­т­во. Пре­ван­тив­на­та мяр­ка е лю­бов­та. Кол­ко­то и да им е труд­но да раз­бе­рат тий­нейджъ­ра, кол­ко­то и да им е труд­но да при­е­мат “и­ди­от­с­ко­то му по­ве­де­ние, иди­от­с­ки­те му въз­г­ле­ди, иди­от­с­кия му вън­шен вид”, ако мла­ди­ят чо­век чув­с­т­ва, че те го оби­чат и под­к­ре­пят бе­зус­лов­но, по-лес­но ще се спра­ви със соб­с­т­ве­ни­те си проб­ле­ми и ще из­ле­зе от труд­на­та въз­раст с дос­та по­за­рас­на­ли ра­ни, но не и с пре­кър­ше­на ду­ша.