Чинопоследованието на патриаршеската интронизация

Със заемането на катедрата християните от първите векове, по подобие на своите съвременници не християни, изразявали правото на новия архиерей да управлява, учи, отсъжда, свещенодейства. Първите свидетелства, че ръкополагането на епископа завършвало със заемането на катедрата му, са от ІІІ - ІV в. в житието на св. свещеномъченик Поликарп Смирненски, в Псевдо-Климентините и у св. Григорий Богослов и „Апостолски постановления” (380), като в „постановленията” изрично се споменава и специалният литургически термин за обреда на възкачването на епископ на престола му - интронизиране.

В следващите векове термините „интронизация” и „интронизирам” са широко разпространени във византийските паметници. В една или друга форма този обред присъства като част от чинопоследованието на архиерейската хиротония при повечето литургически традиции на Изток и на Зарад.

С времето, когато започнали да ръкополагат епископи не в собствените им епархии, а в патриаршеския катедрален храм, възниква нуждата да се извършва специален чин за възвеждането на вече ръкоположения архиерей на неговата катедра. Блаж. Симеон Солунски (+1421) описва този самостоятелен чин на архиерейска интронизация, който отчасти възпроизвежда последованието на самата епископска хиротония, извършваща се по време на св. Литургия веднага след „Трисветое”. След това първият и вторият по старшинство свещеници трикратно слагали архиерея да седне на неговия трон, като възгласяли „Достоин!” Следват многолетствия и отпуст, по-късно - трапеза и обиколка на новоинтронизирания архиерей с кон на поверения му град.

За някакви специални молитви в този чин блаж. Симеон не споменава, но в ръкопис от ХV в. (Ath.Dion.489) се описва интронизация в Александрийската патриаршия, в която такава молитва има. Тя също се извършва преди „Трисветое”. Започва със сядането на интронизирания на трона и четене над главата му на молитвата „Боже святый, приклонивый небеса...”. Следват многолетствия, възгласът „Яко свят еси...” и литургията продължава по обичайния си ред.

ПАТРИАРШЕСКА ИНТРОНИЗАЦИЯ

Очевидно под влияние на установената вече практика чинът на интронизацията да се извършва отделно от хиротонията, този обред бил възприет и в случаите, когато за предстоятели на поместни православни църкви били възкачвани вече облечени в архиерейски сан лица. В такива случаи възниквала нуждата от специален знак за встъпване на катедрата, въпреки че при епископското ръкоположение, което в началото изпълнявало тази роля, останал символическият чин на интронизация. Св. Симеон Солунски свидетелства, че по негово време интронизация за патриарх се извършвала както върху вече хиротонисан архиерей при избирането му за патриарх, така и върху избран за патриарх йерей или мирянин като част от епископската му хиротония.

Не са запазени свидетелства за наличието на специални моления при патриаршеската интронизация в константинополската традиция, докато в Александрийската църква над новоизбрания патриарх се произнасяли цял ред от специални молитви. В случаите, че на престола на Александрийската патриаршия се възкачвал не-архиерей, тези молитви се четели по време на хиротонията непосредствено преди интронизацията (Sinait.gr.974, 1510 г.). А когато на патриаршеския престол се възкачвала личност вече облечена в архиерейски сан, много от молитвите от чина на ръкоположението преминават в чина на интронизацията (Sinait.gr.1006, ХV в.).

В РУСКАТА ЛИТУРГИЧЕСКА ТРАДИЦИЯ

В руската традиция Московските митрополити през ХV-ХVІ в. заемали своите престоли по същия чин, както и епископите, но с повече тържественост. При това възвеждали интронизирания не на нагорното място, както е във Византийската традиция, а на архиерейския трон в центъра на храма.

При избора на патриарх Тихон, през 1917 г., архиепископ Кишиневски Анастасий и други участници в Поместния събор 1917-1918 г. съставили чин за интронизацията на новия патриарх. В основата му лежали древни александрийски и константинополски чинопоследования, а не използваните в Русия през 16-17 в. Чинът се извършвал по време на св. Литургия след „Трисветое”, както в константинополската традиция, но следвал средновековната александрийска традиция, при която възкачването на патриаршеския престол се съпровождало с много формули, основани на молитвословия от хиротонията и Кръщението, както и от специални за случая молитви, които подчертавали светостта и тържествеността на момента. По време на чинопоследованието преобличали патриарха в нови одежди, връчвали му две енголпия и нагръден кръст и му връчвали патриаршески жезъл.

При интронизацията на патриарх Сергий и на патриарх Алексий І чинопоследованието следвало друг порядък. То започва преди литургията с посрещането на патриарха и възкачването му на високо място в средата на храма, прочитането на акта за избирането му, връчването на патриаршеските инсигнии: бял кукол и посох. При възкачването на патриарх Алексий този чин бил украсен от две забележителни молитви (ЖМП1944,№12; ЖМП1945,№2), произнесени от старшия митрополит за новия патриарх и от самия патриарх: „Боже великий и дивний, премудрим и всеблагим Твоим промисл управляяй всяческая, создавий церков
Твою и святими апостоли утвердивий ю, великими же святительми и учительми устроивий люди Твоя, ко спасению...” След това започва литургията, а когато дойде време новоизбраният патриарх да се възкачи на горното място, той коленопреклонно пред Царските двери произнася: „Боже Всесильний, Отче Господа и Спаса нашего Иисуса Христа, Его же дал еси Пастиреначальника святей Твоей церкви...”

Именно това чинопоследование е използвано и пригодено за нашата реалност при интронизацията на Българския патриарх Кирил при възстановяването на Българската патриаршия на 8-10 май 1953 г. От протоколите на заседанията на Св. Синод, специалния брой на „Църковен вестник” и „Деяния на Третия църковно-народен събор”, които издава Синодално издателство, става ясно, че при интронизацията на патриарх Кирил са произнесени и двете специални моления, които отправят към Всеподателя Бога старшият митрополит и новоизбраният патриарх.

За разлика обаче от традицията в РПЦ, където интронизацията на новия патриарх се извършва в началото на светата Литургия, у нас това става след края на светата Литургия, отслужена в патриаршеския катедрален храм, по време на която в близост до катедралата - Синодната палата и залата на БАН - се провежда Църковният събор за избора на новия предстоятел на БПЦ.

По същото чинопоследование е извършена интронизацията и на приснопаметния Български патриарх Максим през 1971 г.

Същите две молитви се споменават в репортажа в бр. 19-22/1953 на „Църковен вестник”, за интронизацията на приснопаметния Български патриарх Максим, където четем: „Дядо Неофит предаде на Светейшия пастироначалник и жезъла на патриаршеската власт, като прочете за случая и една молитва. След като получи знаците на патриаршеското достойнство, Негово Светейшество падна на колене и в този свет момент за него, както и за всички, които го бяха заобиколили, той прочете специална молитва, отправена към Всеподателя Бога, към много милостивия наш Иисус Христос, за да му дари крепки сили да пази православната бащина вяра и да носи всички тягости и всяко бреме на всенародното му пастирско служение”.

При подготовката за интронизацията на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит двете молитви, които произнасят митрополитът по старшинство и новоизбраният патриарх, бяха преведени от църковнославянски език на новобългарски от проф. д-р Георги Попов, което ги направи разбираеми за присъстващите и дълбоко въздействащи.

Новост по време на тази интронизация бе и това, че когато новоизбраният светейши патриарх даде своя първи първосветителски благослов, като се обърна последователно на изток, запад, север и юг, прозвуча специално съставената „Възхвала на Българския патриарх” с църковнославянски текст, като според Устава на БПЦ-БП, към „Святейшему богопроизведенному патриарху святейшия Церкве Болгарския” бе прибавен и текстът „досточтимому митрополиту святейшия митрополии Софийския”, и завършва с думите „нам же отцу и Святейшему владыце: Многая лета”. Музиката на това песнопение е дело на прот. Кирил Попов, диригент на Софийския свещенически хор и църковен композитор.

Като заключение можем да кажем, че днес, както и през вековете, чинопоследованията за интронизация на предстоятелите на различните поместни църкви имат свои различия и специфични особености. Но у всички тях се е запазил изначалният смисъл на този акт - видимо, осезаемо, в присъствието на духовенството и миряните, светските управници, представителите на другите поместни православни църкви и на различните слоеве на обществото да свидетелстваме: това е новият Предстоятел на нашата Църква, това е избраникът Божий и по достойнство пръв наш духовен отец!