ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА ТЪРЖЕСТВОТО НА ПРАВОСЛАВИЕТО

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Първата неделя на Великия пост се нарича неделя на Тържеството на Православието – победа на Православието над лъжеученията и в частност над иконоборческата ерес. Иконоборците, отричайки почитането на иконите и свещените изображения, отричат най-главния християнски догмат – догмата за въплъщението. Отричат това, че всемогъщият Господ станал съвършен, реален човек, станал осезаем и описуем. Именно затова ние имаме право да Го изобразяваме на светите икони. В този ден ние се покланяме на образа на Христа Спасителя.

Чинът на Тържеството на Православието бил установен във Византия през 842 година, в първата неделя на Великия пост. Възникването на чина Тържество на Православието е историческо. Императорът и държавата в негово лице се стараели да подчинят на себе си Църквата, да подчинят религията, т. е. да използват Църквата за своите идеологически държавни цели. Църквата, макар и да почита държавната власт, но не се намира в зависимост от нея. Императорът искал със своята власт да забрани почитането на иконите, по силата на своите убеждения, на своя мироглед, политически настроения. Но Църквата пази вярата на своите отци и не зависи от силните на този свят. Църквата трябва да свидетелства за себе си пред обществото и да свидетелства гръмогласно, тя не трябва да се превръща в опаковка на властта. Ето този е постулатът, за който ще свидетелства Православието в своето Тържество. Към този период Църквата вече е определила основите на своето вероучение и основите на своето битие, т. е. догматическите норми, законите на нашата вяра и нравствените норми за това как трябва да живеем във вярата. Отстъплението от тези закони води към разпад, към грях, към унищожение на нашия духовен живот. И историята потвърждава това. Същото такова иконоборчество - запланирано, планомерно, целенасочено унищожение на християнството, е имало и в нашата страна. Няколко поколения хора са израснали в богоборчество. И днес в деня на Тържеството на Православието ние се молим за всички отпаднали от вярата, отпаднали от истината, молим се Господ да им даде дар на покаяние, защото без покаяние няма спасение. И ето Църквата ни казва: „Придобий мирен дух, влез в себе си”. Ето позицията на християнина, която трябва да бъде днес в съвременното общество, позиция на воина Христов, от която се разпръскват всички дяволски козни.

Днешното време, в което живеем е време особено, то е щастливо, а заедно с това страшно и опасно. Като че ли имаме свобода, свобода на вярата. Църквата има относителна свобода в обществото, нас вече никой не ни гони, ние свободно ходим в Църквата, изповядваме се, участваме в тайнствата. Но заедно с това борбата за Христос продължава, но с други способи. Днес ние също трябва да отстояваме Православието от вътрешните несгоди, от вътрешния безпорядък. Защото днес мнозина говорят: „Какво е Православието? Това е идеология, това е държавна национална идея”. А ние казваме: „Не. Православието – това е живот с Бога, път към Бога, път към Истината”. Днес ни казват: „Православието – това е културно наследство”. А ние отговаряме: „Не. Православието – това е тайнственият духовен живот на вярващите за придобиване благодатта на Светия Дух”. Нашата Църква, както и Царството Божие не са от този свят. Това са думи на Христос, това е закон за духовния живот на християнина. Всеки от нас е отговорен за Православието, от нашите лични житейски формули зависи съдбата на цялата Църква.

Днешният християнин е християнин-маловерец, той не познава своята вяра. Основната част от нашето общество напълно не познава вероучението, догматите. Ние вярваме така формално: „Да, има Христос”. Отношението към Църквата е твърде обредно, външно. Принципът на живота ни е пълно безразличие, ние се съгласяваме с всичко, само и само никой да не закача, да не би да се наруши нашето спокойствие. Само, за да запазим себе си. Това е нашият принцип. А Бог ни е нужен само, за да ни помага в нашите житейски проблеми. И ето Господ ни казва, че трябва да подражаваме в своята вяра на мъчениците и изповедниците на древната Църква и на изповедниците в наше време. Днес ние трябва да отстояваме Православието и, преди всичко, да го отстояваме с нормите, с принципите на своя християнски живот. Ако ти не отговаряш на тези принципи, не ще можеш да бъдеш борец за Православието. Господ в Евангелието казва: „Царството Божие е вътре във вас”, т. е. човек е същество свободно, той сам има правото да отдаде своето сърце, да го направи престол Божи или престол на сатаната. Защото царството на сатаната също не е всесилно, ние сами му даваме властта. На нас ни е предоставен избор - или си християнин, или живееш по законите на този свят, по законите на дявола. Ако ти си християнин, ти не можеш да бъдеш топлохладен, самохвалец, страхливец, лицемер. В Евангелието Христос казва: „ето истински израилтянин, у когото няма лукавство” (Иоан1:47) И истинското Православие е там където няма лукавство, лъжа, всякакво приспособленчество. По пътя на Иуда да вървим е невъзможно - съхранявайки вярата в Христа, но в същото време във всеки момент да бъдем готови да предадем своята Църква, както вече е ставало в нашата история.
Днес Църквата ни предлага на нас, вярващите да се вгледаме в своята съвест, да разберем по какъв път искаме да вървим. Когато целуваме иконата на Христа Спасителя, не даваме ли целувката на Иуда? И колко пъти в своя живот, и в моралните въпроси, и нравствените, и въпросите на личния живот ние постъпваме не по съвест. Целуваме Христа, а постъпваме противоположно на евангелските принципи, на принципите на християнството.

Църквата предлага на всички нас да принесем покаяние и да се молим за отпадналите, преди всичко да се молим за нашето Отечество, Господ да ни върне към източниците на нашето християнство, на нашата вяра, Господ действително да ни направи християни, и тези несгоди, трудности, които ние днес изпитваме в нашия живот да не послужат за нашето умопомрачение, а обратното да укрепят нашата вяра, да ни покажат път към изхода – пътя на покаянието, пътя на молитвата.

До ден днешен нашето общество не е принесло покаяние за богоборчеството. А без такова покаяние за нас няма бъдеще. Църквата свидетелства за това в чина Тържество на Православието, наричайки нещата със собствените им имена - зло и добро, християнство и псевдохристиянство. Църквата ни говори, че не е възможно никакво свидетелство за истината без лично покаяние, без нравствено очистване. Ако ние сами не съответстваме със своя живот, на тези християнски принципи, които ние проповядваме, то и нашата проповед ще бъде мъртва. Затова в дните на Великия пост целта на нашия духовен подвиг – това е обожението, ние трябва посредством покаянието да възродим в себе си образа Божи, сами да станем икона, на която да бъде изобразен Христос Спасителят, да бъдем християни в пълното разбиране смисъла на тази дума. И Господ ще ни даде най-голямото оръжие за укрепване на нашата вяра и в нашата духовна борба – това е молитвата. Да застанем на молитва и Господ ще ни помогне!

Превод: Прот. Йоан Карамихалев