Болестите на нашето време

Версия за печат

Казват, че хората в древността поставяли скелет или глава на мъртвец насред разкошните си пиршества, за да напомнят на пируващите за смъртта. Ние нямаме този обичай: ние, пирувайки и веселейки се, желаем да отхвърлим далеч от себе си мисълта за смъртта. Все пак, обаче, тя самата – смъртта – е надвесена над всеки и страшният й образ е готов всяка минута да изскочи внезапно пред очите ни.

Всеки ден ни носи вести за случили се ту тук, ту там самоубийства, необясними, неразгадани, заплашващи да се превърнат в някакво банално ежедневно явление на обществения ни живот… Страшно е да си помисли човек – нима вече сме свикнали с това явление? Кога сме имали подобно нещо, кога човешката душа се е ценяла толкова евтино и кога е имало такова равнодушие на обществото към съдбата на живата душа, създадена по образ Божий и изкупена с кръвта Христова? Богат и беден, учен и неграмотен, грохнал старец и юноша на прага на живота с, и дете току-що стъпило на краката си, - всички се лишават от живот с неразбираема, безумна лекота: един по прост начин, друг – драпирайки в последния час себе си и самоубийството си.

Защо става това? – Затова, защото нашият живот се е изродил до невероятност, станал е безумен и лъжовен; защото е пропаднал всякакъв ред, изчезнала е всякаква последователност в нашето развитие; защото сред нас е парализирана всякаква дисциплина на мисълта, чувствата и нравствеността. В обществото и семейния живот са покварени и разстроени всички естествени прости отношения – и на тяхно място са си проправили път различни учреждения или отвлечени начала, в по-голямата си част лъжливи или лъжовно приложени към живота и действителността. Естествените потребности на духовната и на телесната природа са отстъпили място на множество изкуствени потребности и простите усещания са заменени със сложни, изкуствени, прелъстителни и съблазняващи душата. Самолюбието у човеците, развивано по-рано с постепенен растеж в естествено съответствие с обстановката и условията на живот, сега започна да се развива мигновено, да избуява изведнъж в цялата безумна величина на човешкия „аз”, - невъзпиран от никаква дисциплина, - да изявява начаса безмерната претенция на отделния „аз” върху живота, върху свободата, върху господството над живота и обстоятелствата. Хора с различни интелектуални възможности – силни и слаби, възвишени и обикновени, големи и дребнави – всички те, изгубили способността си да познаят собственото си невежество, способността да се учат, т.е. да се покоряват на законите на живота, по еднакъв начин изведнъж са се изкачили на една мнима височина, от която всеки възприема себе си като съдия на живота и вселената.

Така в обществото ни се е натрупала необятна маса от лъжи, които са проникнали във всичките си отношения, заразили са самия въздух, който дишаме, средата, в която се движим и действаме, мисълта, чрез която направляваме волята си, и словото, чрез което изразяваме мисълта си. Какво може да се очаква, че ще възникне сред тези лъжи, освен жилав растеж, хилаво съществуване и хилави действия? Самите представи за живота и целите му стават лъжливи, отношенията се объркват и животът се лишава от онази равномерност, която е необходима за едно спокойно развитие и една нормална дейност. Какво има да се чудим, че много хора не издържат на такъв живот и окончателно загубват необходимото за живота равновесие на нравствените и умствените сили? Кристалният съд, когато бива нагряван равномерно, може да издържи висока температура; но ако се нагрее неравномерно и внезапно – той се пука. Не става ли същото у нас с онези нещастни самоубийци, за които чуваме ежедневно? Едни загиват от вътрешните си лъжливи представи за живота, ако при среща с действителността тези мечти и представи се разбиват на пух и прах: нещастният човек, не познаващ никаква друга опора в живота, освен собствения си „аз”, нямайки освен своя „аз” никакво нравствено начало за борба с живота, бяга от борбата и сам се погубва. Други се самопогубват, защото не намират сили да примирят своя може би възвишен идеал за живот и дейност с лъжата на заобикалящата ги среда, с лъжата на хората и учрежденията; губейки доверие в онова, в което лъжливо са вярвали, и като нямат в себе си друга истинна вяра – те губят равновесие и малодушно бягат навън от живота… А колко пък са хората, които ги е погубило внезапното и неравномерно въздигане, погубила ги е властта, към която те лекомислено са се стремели, която са поемали върху плещите си и която не е била по силите им? Нашето време е време на мними, фиктивни, изкуствени величини и ценности, чрез които хората взаимно се увличат и пленяват; стигнало се е дотам, че истинското достойнство понякога трудно може да се прояви и да се оправдае, защото на пазара на човешкото тщеславие се търси само лъскавата фалшива монета. В такава епоха хората се залавят за всичко, въобразявайки си, че притежават силите да се справят с всичко – и успяват, проявявайки изкуство, което не може да им се отрече, без големи усилия да се доберат до мястото на властник. Властническото звание е съблазнително за хорското тщеславие; с него е свързана представата за оказано от обществото уважение, за изключително привилегировано положение, за правото да се раздават почести и някои власти да бъдат конструирани от нищото. Но каквато и да е хорската представа, нравственото начало на властта си остава само едно и то е непреходно: „Който иска да бъде първи, той трябва да бъде на всички слуга”. Ако всички мислеха за това, - кой би пожелал да поема на раменете си непоносимо бреме? Всички, обаче, са готови с упорито желание да се стремят към властта и това бреме на властта е смазало и погубило мнозина, защото в наше време задачата на властта се е усложнила и е станала неимоверно заплетена, особено у нас. И така, има много хора, пред които властта – лекомислено взета и лекомислено възложена – се превръща в съдбоносен сфинкс и поставя своя въпрос, изискващ разрешаване. Който не успее да го разгадае и разплете – той загива.

Следва

Превод: Людмила ДИМИТРОВА