ГРЕХОПАДЕНИЕТО И КУЛТУРАТА

Версия за печат

Гре­хо­па­де­ни­е­то, ка­то пов­ли­ча след се­бе си ця­лост­но­то раз­с­т­ройс­т­во на чо­веш­ка­та при­ро­да, обус­ло­ви­ло и тра­ге­ди­я­та на кул­ту­ра­та, внес­ло в нея раз­кол и ан­та­го­ни­зъм. Кул­ту­ра­та, съз­да­де­на от гре­хов­ния чо­век, ве­че не е оно­ва, ко­е­то би тряб­ва­ло да бъ­де. До гре­хо­па­де­ни­е­то чо­век об­щу­вал не­пос­ред­с­т­ве­но с Бо­га и се гри­жел за тво­ре­ни­е­то в съг­ла­сие с Не­го­ва­та во­ля. За­то­ва и кул­ту­ра­та (от лат. ­ об­ра­бот­ва­не на поч­ва­та, об­ра­зо­ва­ние, въз­пи­та­ние) има­ла из­к­лю­чи­тел­но ре­ли­ги­о­зен ха­рак­тер, т. е. би­ла из­ця­ло бо­гов­дъх­но­ве­на, плод на богооб­ще­ни­е­то и стре­ме­жа към бо­го­у­по­до­бя­ва­не на чо­ве­ка. След гре­хо­па­де­ни­е­то се по­я­вя­ва не­ре­ли­ги­оз­на­та, свет­с­ка кул­ту­ра, ко­я­то по­ра­ди под­ме­не­на­та си ве­че същ­ност и це­ли спо­кой­но мо­жем да на­ре­чем псев­до­кул­ту­ра. Гре­хо­па­де­ни­е­то раз­с­т­ро­и­ло об­ще­ни­е­то на чо­ве­ка с Бо­га, а от­тук и при­то­ка на бо­гов­дъх­но­ве­ност при твор­чес­ка­та му дей­ност. Чо­веш­ка­та твор­чес­ка дей­ност прес­та­ва да бъ­де съ-твор­чес­т­во с Тво­ре­ца, ста­ва сво­е­вол­но, са­мо­цел­но.

Ка­то раз­ру­ша­ва сам в се­бе си хар­мо­нич­но­то един­с­т­во на сво­я­та дву­със­тав­ност и ка­то гу­би вяр­на­та на­со­че­ност на съ­щес­т­ву­ва­ни­е­то си, чо­век вна­ся дис­хар­мо­ния и в за­о­би­ка­ля­щия го свят (ек­с­пло­а­ти­рай­ки зем­ни­те бла­га, ру­шей­ки еко­ло­ги­я­та) и пов­ли­ча све­та към ги­бел. Еро­зи­я­та про­ник­ва във всич­ки сфе­ри на чо­веш­ка­та кул­тур­на дей­ност.

По­том­ци­те на Ка­ин, бра­то­у­би­е­ца, ве­че не са “си­но­ве Бо­жи­и”, а “си­но­ве чо­веш­ки” (Бит. 6:2) и за­поч­ват да стро­ят в зе­мя­та Нод сво­я­та чо­веш­ка ци­ви­ли­за­ция (Бит. 4:16), ко­я­то е са­мо па­ро­дия на за­гу­бе­ния рай и бле­ну­ва­но­то Цар­с­т­во Бо­жие.

Чо­ве­кът за­поч­ва да се тру­ди с дру­га ду­шев­на наг­ла­са и с дру­ги це­ли. Не от лю­бов към Бо­га, не с лю­бов и не за сла­ва Бо­жия, а за да се нах­ра­ни от про­къл­на­та­та непло­до­род­на зе­мя или за да за­о­би­ко­ли соб­с­т­ве­но­то си прок­ля­тие, ка­то нап­ра­ви тру­да си по-лек (Бит. 5:29).

По­я­вя­ват се за­на­я­ти­те и про­из­вод­с­т­во­то на оръ­дия за труд и уби­ва­не (Бит. 4:22). По­я­вя­ва се и свет­с­ка­та по­е­зия и му­зи­ка (Бит. 4:21), ко­я­то не е пред­наз­на­че­на да сла­ви Бо­га, а ве­че да ус­лаж­да опо­ро­че­на­та чо­веш­ка ду­ша. Оно­ва, ко­е­то би тряб­ва­ло да е из­раз на най-вис­ше­то на­ча­ло у чо­ве­ка, за­поч­ва да из­ра­зя­ва чо­веш­ка­та ути­ли­тар­на наг­ла­са, чо­веш­ки­те стра­хо­ве, обър­ка­ност и най-нис­ши­те му страс­ти. В най-доб­рия слу­чай ста­ва из­раз на ня­как­ва съл­з­ли­ва сан­ти­мен­тал­ност, ко­я­то ня­ма ни­що об­що с бо­жес­т­ве­на­та лю­бов, или пък на стран­на сме­си­ца от ези­чес­т­во и псев­до­ду­хов­ност. Те­зи уж “ду­хов­ни про­я­ви” всъщ­ност не про­из­ти­чат от пре­из­пъл­не­но от лю­бов към Бо­га и тво­ре­ни­е­то сър­це, а са рож­ба на чо­веш­ко­то па­де­ние и це­лят да за­пъл­нят ня­как зей­на­ла­та в чо­ве­ка пус­то­та.

От­къс­вай­ки се от не­из­чер­па­е­мия из­точ­ник на “жи­ва во­да”, чо­век се опит­ва да уто­ли ду­хов­на­та си жаж­да с про­из­ве­де­ни­я­та на сво­е­то из­кус­т­во. Но те, ка­то ро­де­ни от тра­ге­ди­я­та и ду­хов­на­та пус­то­та на от­къс­на­та­та от Бо­га лич­ност, не мо­гат ни­ко­го да за­си­тят. Тво­ре­ни­я­та на пад­на­лия чо­век не мо­гат ни­ко­го да издигнат.