Болестите на нашето време

Версия за печат

Ние сме осъдили миналото си, осъдили сме го затова, защото не разпознаваме в него онези принципи, които за нас съставляват нашето мерило за истина и благополучие. Според кодекса на тези принципи, сред които принципът на равенството е главният, - ние желаем да преустроим живота си, да отстраним от нас онези стари извори, от които са черпели предишните поколения, да го вместим отново в графите на измислен от нас план – и съставяме и преправяме този план според правилата на науката, при което често показваме наяве дълбокото си невежество в същата онази наука, според която се съставят плановете. Не е беда! – казваме си смело: - животът ще поправи грешките на нашия план, и самите ние противоречим на самите себе си, позовавайки се на живота, с който не сме искали да се съобразяваме, когато сме се заемали със своя план.

Животът на всяка крачка ни изобличава със следите на неправда, вместо онази правда, която ние сме обещали да внесем в него; с явленията на егоизъм, користолюбие, насилие – вместо на любов и мир; с язви на бедност и осиромашаване, вместо предсказанията за богатство и умножаване на материалните начала; с оплаквания и вопли на недоволство – вместо онова благосъстояние, което ние сме предричали. Не е беда! – повтаряме ние все по-силно и по-силно, стараейки се да заглушим всички въпроси, съмнения и възражения: - само и само принципите на нашето време да бъдат запазени и да биват поддържани. Какво ни засяга, ако страда съвременното поколение; че каква беда е, ако вместо силни хора отвсякъде се появяват безнравствени и калпави хорица; дори днес де е лошо: утре, вдругиден ще бъде по-добре. Нови поколения ще процъфтят върху развалините на старите, - и нашите принципи ще бъдат оправдани в новия свят, в потомството, в бъдещето… Мечтите, с които сега е изпълнен нашият живот и дейността ни, все пак след това, някога ще се осъществят… Уви!

Целият човешки живот е търсене на щастие. Неутолимата жажда за щастие се вселява в човека от онзи миг, от който той започва да усеща себе си, и не изчезва, не умира до последния дъх. Надеждата за щастие няма край, не познава някакъв предел и мярка: тя е безгранична като вселената и тя няма крайна цел, защото нейните начало и край са в безкрайността. Този безкраен стремеж към щастие намира в една монголска приказка олицетворение във вида на майка, която е загубила любимата си дъщеря – единственото си дете. Грубата фантазия на жителите от степта си представя тази майка като стара жена с едно око, разположено на самото теме. С вопли броди тя по света, търсейки загубеното си дете, и от време на време се приближава към един или друг предмет – там, където й се привижда, че може да срещне детето си. Тя хваща предмета с ръце, отнася го и след това го вдига високо над главата си, за да се увери дали наистина е намерила своето съкровище. Но щом като се вгледа в него с единственото си око, щом като разбере, че е сбъркала, то с отчаяние захвърля находката си на земята и я потрошава, и отново тръгва в търсене по света. Щастието, което човек търси, определя съдбата му, откликва в нея като нещастие. Нещастието на човека, както казва Карлайл, произтича от неговото величие: той е нещастен поради това, че в самия себе си усеща безкрайното, и това безкрайно – при цялото си изкуство, при всичките си старания, човекът не е в състояние съвършено и в пълнота да затвори и помести в крайното.

Излиза, че щастието е невъзможно, защото то е необятно. Но поради каква причина все пак, редом със съзнанието за тази необятна цел, в душата на човека е толкова живо съзнанието за възможно щастие? Защо човек, - и когато се отрича от настоящето, и когато с отчаяние обръща гръб на бъдещето, - все пак, застанал с лице към миналото, намира тази възможност там? Рядко ще се намери човек, който в миналото си да няма такъв период в живота си, за който мисълта му да не му нашепва: „а щастието беше толкова възможно, толкоз близко!” (думи на Татяна от романа на А. С. Пушкин „Евгений Онегин” – бел. прев.).

Щастието отлетяло от човека от онзи миг, в който той поискал напълно да овладее безкрайното, да го направи свое, да го познае. „Ще познаете доброто и злото, ще бъдете като богове”. Това знание той не получил, но в него настъпило раздвояване и оттогава едната негова половина търси другата, за да възстанови единството и целостта на съзнанието и живота.