СЛОВО В НЕДЕЛЯ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ

Версия за печат

„Вие сте солта на земята, ... вие сте светлината на света”

Такова изискване предявява Христос към Своите ученици. Светиите – това са солта на земята, смисълът на нейното съществуване. Земята трябва да принася угодни на Бога плодове – т. е. светии. Всеки православен християнски народ принася на Бога тези плодове на святост и праведност. Днес честваме паметта на всички светии, просияли по българските земи, благодарение на чиито трудове, подвизи и скърби, на тяхното величие на духа ние се наричаме сега православни християни.

Ние знаем, че светостта не се придобива като награда за заслуги пред Отечеството и пред Църквата. Делата имат значение само дотолкова, доколкото чрез служението на Църквата и Отечеството се проявява любовта към Христос. Обаче вярата без дела, а следователно и светостта без дела - не съществува.

Това, което обединявало светиите е, че всички те на първо място в своя живот поставяли Бога, служението Нему, стремели се със своя живот да Му засвидетелстват своята преданост. Това, най-напред, се отнася до нашите преподобни, като св. Йоан Рилски, св. Гавриил Лесновски, св. Прохор Пшински, св. Йоаким Осоговски, св. Теодосий Търновски, св. Ромил Бдински, св .Параскева – Петка Търновска – хора, които оставили своето имущество, даже своите горещо обичани от тях родственици заради старателното изпълнение на Божиите заповеди и достигане на Царството Божие.

Във всеки век, във всяка епоха светците ни откриват, съгласно изпитанията на времето, винаги новия, вечен лик Христов. Без тях самото евангелско благовестие би се загубило в отвлечени богословски построения, би се превърнало в чиста схоластика, във фарисейство и законничество. Ако Евангелието запазва и вечно явява своята новост, това е, защото чрез светиите – преподобния рилски пустиножител Йоан, Охридските просветители св. Климент и св. Наум, величествения първойерарх св. Евтимий Търновски или светите мъченици, пострадали за вярата през турското робство – ни се открива безкраен източник, който идва към нас в тези човешки ликове. И ние можем да се докоснем до непознатия лично, но близък, родствен нам човек, който ни вълнува с цялата сила на живота, такъв, като нашия, - с неговата плът и кръв, с неговите трудности, със страстни влечения, побеждавани от благодатта, и да открием, накрая, в човека цялото величие и красота Христова. Църквата ни учи, че светиите са близки до нас, в този случай, разбира се, когато ние живеем по християнски. Те са близки до нас по дух, по общо служение на Христос. Но нашите български светии са близки до нас не само по дух, но и по кръв - те в буквалния смисъл са наши родственици. Те са излезли от недрата на нашия народ, израснали са в нашите села, градове.

Днес вече не може да се срещне такова подвижничество, такова изповедничество, такава готовност за мъченическа смърт заради вярата в Христос, както в миналите векове, просто защото няма решимост. А няма решимост, защото няма твърда гореща вяра. Няма гореща вяра, защото много често човек не разбира за какво живее или не разбира какво е важното в живота. За мнозина християни Царството Небесно съвсем не е най-главното в техния живот. Видно е по това как човек се отнася, например, към Причастието, към четенето на Евангелието и към молитвата. За мнозина, не за всички, но за огромното мнозинство, това не са най-важните, най-радостните неща в живота, ние ги вършим с усилия, по послушание, със самопринуда, защото всичко в нашия живот се съпротивлява на това.

Мнозина обичат своите деца, своята работа или своето увлечение повече, отколкото Христос. Ако бъдем честни, действително Христос за нас съвсем не е най-важното в живота ни. Това свидетелства за нашата топлохладност, за нашето маловерие и малодушие.

В Царството Божие не се попада без усилия, в него няма неразпънати хора. Всеки, който придобива вечен живот с Бога, е преминал по пътя на Христос – по пътя на страданията, на самоотричането, на Голгота, на разпятието и после на славата, разбира се, в Христа. Готовността за саморазпъване у нас е минимална, а Бог трябва да ни спаси.

Как ни спасява Господ? Той ни спасява чрез скърби. Господ допълва нашето нерадение с тези житейски обстоятелства, при които човек неизбежно е принуден да търпи, да се смирява, да се моли. Защото когато го връхлети скръб, човек започва да се опитва да се моли, а от това в душата му идва благодат. Той обръща поглед към Христос, а Христос веднага се отзовава на неговия призив.

„Придобий мирен дух и около тебе хиляди ще се спасят” - казвал преподобни Серафим Саровски. То ест около всеки светец, придобил Дух Свети, се спасяват хиляди християни, които макар и да не достигат до святост, но почитат светостта, молят се на светиите и се опитват да им подражават. Нека, братя и сестри, да обичаме и почитаме светиите, просияли по българските земи, нека им се молим, нека се стараем, според степента на силите си, да подражаваме на техния живот. Едва тогава и ние ще влезем в числото на тези хиляди, които се спасяват около всеки един от Божиите угодници, ще влезем по техните молитви и по Божия милост. Амин.