ДА СЕ ВЪЗДЪРЖАМЕ ОТ ОСЪЖДАНЕ Слово за Неделя на Митаря и Фарисея

Версия за печат

“Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” /Лука 18:11/.

Братя и сестри!

От днес започват трите подготвителни седмици, които предшестват Великия пости постепенно ни въвеждат към него. Тази цел преследват и евангелските четива, които се четат в продължение на четири недели, първата от които е днешната Неделя на митаря и фарисея. Вие чухте притчата, разказана от Спасителя: Двама човека – фарисей и митар влезли в храма да се помолят. Фарисеят, парадиращ със своята външна праведност, осъдил митаря, който свит под тежестта на греховете си, просил смирено милост от Бога. Господ Иисус Христос казва, че митарят си отишъл у дома оправдан повече, отколкото фарисеят.

Защо фарисеят си тръгнал унизен и осъден? С какво е разгневил Бога и е повредил своята душа? Нима не е вярно, че странял от греха, че познавал Закона и се стараел да изпълнява стриктно неговите предписания за нравствен живот?

Според авва Доротей всичко, което фарисеят казал за себе си е истина и няма нищо осъдително в това, че е благодарил на Бога, затова, че не е като другите, прелюбодеец и грабител. Няма нищо осъдително и в това да благодари на Бога за добродетелите, които е придобил и добрините, които е извършил, понеже Бог му е помогнал и съдействал в това. Защото Бог прави човек и да иска, и да може да върши добро.

Фарисеят излязъл от храма осъден, защото осъдил митаря, осъдил не конкретен грях, а самия човек и целия му живот само след един поглед. “Не съм като този митар” – презрението, с което се извърнал от свития в ъгъла грешник подхвърлило на осъждане иначе стриктно изпълняващия и най-малката буква на Закона фарисей.

Знаем, че по онова време названието “митар” се било превърнало в нарицателно за грешник: лъжец, грабител, измамник, безбожник. Но оправдава ли това фарисея? Нима той е можел да знае от каква болка и срам се раздира сърцето на окаяния му събрат? Нима е можел да знае с какво дълбоко разкаяние се обръща този митар към своя Създател; че в този миг на дълбоко разкаяние и скръб Бог вече му е простил и умитата му от банята на покаянието душа е по-бяла от сняг?

Ние с плътските си очи често се подлъгваме от външното и мимолетното и погрешно преценяваме човека до нас. Виждаме някоя негова постъпка, виждаме към каква прослойка принадлежи и заключаваме: “такъв е”, без да познаваме миналото му, без нищо да знаем за бъдещето му, без да знаем с каква мисъл заспива нощем и какво носи в сърцето си. А може би само една негова добра постъпка да е по-ценна в очите на Бога от целия наш външно праведен живот?

Под предтекст, че служим на Истината, все в името на доброто, за да се покажем открити, непритворни, ние често изричаме хули и осъждания за хората около нас. Така си навличаме голям грях и както фарисеят от притчата вместо похвала от Бога получаваме осъждане. 

Но как да реагираме, когато виждаме, че някой наш събрат греши? Да изобличим греха му, като го опозорим пред всички или напротив: да си затворим очите пред истината от страх сами да не паднем под осъждане? Може би, отговорът ще ни подскаже следната притча: Вървели Истината и Любовта, и срещнали един човек, който бил облечен в окъсани, мръсни дрехи. Истината спряла пред него и заговорила: Я, се виж, какъв си дрипльо, как можеш да вървиш по улиците с тези дрипи за посмешище на хората?... Любовта свалила палтото от плещите си и без дума да каже загърнала с него окаяния човек.

“Любовта покрива всички грехове” – казва премъдрият Соломон /Притч.10:12/, а именно любовта е добродетелта, която липсвала най-много на фарисея. Той изнурявал тялото си с пост, заделял определената от Закона част от всичко, което е придобил за бедните, редовно посещавал храма и се молел, но сърцето му си оставало студено, без любов. “И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува” /1 Кор.13:3/ - казва св.ап.Павел в своя безсмъртен химн на любовта. – “Любовта… зло не мисли, всичко извинява,… всичко претърпява” /1 Кор.13:5,7/ и ако в нас има любов тя ще извини всяко съгрешение на ближния и ще ни подскаже най-верният подход към него.

Нека молим Всеподателя Бога да ни дарува преизобилно любов, за да се подкрепяме един другиго в нашите немощи, да ни даде да виждаме нашите прегрешения и да не осъждаме своите ближни. Амин.