НИЩО НЕ ТРЯБВА ДА Е ЗА НАС ПО-СКЪПО ОТ БОЖИЯТА ЛЮБОВ

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! На Велика сряда ние възпоменаваме вечерята във Витания, на която към Господ се приближила жена-грешница, донесла алабастрен съд с драгоценно миро, възливала го върху нозете на Спасителя и ги отривала с косите си, умивайки със сълзи. Един от учениците, Юда Искариотски, виждайки това, казал: „Не е ли по-добре парите, прахосани за закупуване на това скъпоценно миро и съсъда, да бъдат раздадени на бедните” (вж. Мат. 26: 8-9). Нали Господ винаги е призовавал да се грижим за бедните. Но както казва евангелистът, Юда казал това, не защото се безпокоял за бедните, а защото бил крадец и имал достъп до парите.

Навярно, ние никога докрай няма да узнаем тайната на Юда: защо един от дванадесетте апостоли предал Спасителя. Господ с нищо не умалил Юда в сравнение с другите ученици: когато апостолите били на Тайната вечеря, Юда бил сред тях, когато Господ изпратил Своите ученици да проповядват, Юда участвал в апостолската проповед, когато те получили дара да изцеляват, и Юда се удостоил с този дар. И на Тайната вечеря той не просто седял с другите - той приел вътре в себе си Тялото и Кръвта на Спасителя също, както и другите ученици. Но по някакви причини всичко това не му било в полза, а във вреда и пробудило в него не чувство на любов към Бога и благодарност за неописуемите дарове, с които той се сподобил заедно с другите апостоли, а съвсем други, неизменни чувства. Тези чувства го довели до това, че той станал предател на Спасителя.

Мнозина свети отци считат, че коренът, главната причина за грехопадението на Юда било сребролюбието. На него бил поверено ковчежето с парите, принадлежащи на общината от Христови ученици. Сърцето му се изкусило от тези пари. Трудно е да си представим, че той могъл да краде от ковчежето, защото къде той би похарчил тези пари, ако заедно с останалите ходел от място на място и той, както другите ученици, даже нямал свой дом?

Каква още би могла да бъде причината той да предаде Спасителя? Възможно е той, както и другите, да се надявал, че Спасителят ги призовава за участие в някакво славно и велико дело: да се подготви да възглави движението на евреите за освобождение от римляните или да стане цар юдейски, нали Той така често говорел, че Му е приготвено някакво царство. Може би, още някакви причини довели Юда до решението да предаде Спасителя. Но ние знаем едно: от дванадесетте най-близки ученици на Господа един се оказал предател. И той станал такъв не по силата на някакви външни обстоятелства, не защото бил лишен от нещо, което било дадено на другите, а по силата на своята вътрешна нагласа. Когато у другите ставало, макар и постепенно, възрастване във вярата и любовта към Господа, в душата на Юда възраствали раздвоеността и желанието да се възпротиви на Божествената благодат, която обилно се изливала от Спасителя.

Нашият Господ и Спасител Иисус Христос знаел, че Юда обмисля такива планове. Ние не знаем, беседвал ли е Той с нето насаме. Но учениците зафиксирали в Евангелията думите на Спасителя на Тайната вечеря: „Каквото ще вършиш, върши по-скоро” (Ин. 13:27). Удивителни думи. Някой може да помисли, че Господ сякаш го подтиква към грях. Има даже теория, че като че ли Господ специално избрал Юда, за да Го предаде, понеже ако не бе се случило това предателство, не би имало Кръстна смърт, а тогава не би било станало изкуплението на цялото човечество. Но светите отци решително отхвърлят такава теория. Господ никога не избира човека за зли дела и не ги предопределя. Обаче Бог знае за тях от по-рано и по многообразни начини  предупреждава човека за това.

Бог предупреждава човека, че ако той извърши зло дело, което е съзряло в сърцето му, за това го очаква жестоко наказание. При това наказанието идва не от Бога, а от самия човек. Да си припомним какво отговорил Господ на Тайната вечеря, когато Го попитали: „А кой е този, който ще Те предаде?” – Той казал: „Този, който с Мен заедно топна хляб в блюдото” (вж. Мат. 26:23). Той показал, че знае предателя. Отправените към Юда думи „каквото ще вършиш, върши го по-скоро” - това не е призив да извърши предателството, а последен призив да се опомни, призив, който дошъл твърде късно, понеже планът в сърцето на Юда бил вече съзрял.

Нашият Господ е дълготърпелив. Ние прославяме Бога за дълготърпението, защото ако Той би поискал би могъл да преустанови и въобще да спре всяко човешко зло, извършващо се на земята – Той би могъл просто да унищожи злите хора, да ги накаже, да ги изтреби, както това ставало във Ветхия Завет. Но се боя, че ако Господ би действал така, тогава малко биха били тези, които ще останат на земята, понеже злото живее в сърцето на всеки човек. Ние знаем за себе си, че сме способни на предателство, макар не на такова, каквото е описано в Евангелието, но, може би, на всекидневни, дребни предателства, когато вместо да застанем на страната на Бога, ние заставаме на страната на дявола, вместо да вършим добри постъпки, творим зло. В душата ни, както и в душата на Юда, живее раздвоеност, защото, от една страна, ни се иска да бъдем искрени, вярващи и добри християни, а от друга страна, грехът привлича към себе си и греховните помисли продължават да живеят в душата ни.

По Божия милост много греховни помисли, зараждайки се в душа или в ума, там и умират. А някои от нас по завета на светите отци умеят и да се борят с греховните помисли, прогонвайки ги с Иисусовата молитва или с други достъпни за нас начини. Не всеки греховен помисъл се въплъщава в греховно дело. Но щом като се появи такъв помисъл, щом като встъпваме в събеседване с него и в изследване, ние вече постепенно, несъзнателно, може би, без да забелязваме, заставаме на страната на греха.

Ето защо светите отци призовават да внимаваме не само за своите постъпки, но и за мислите си. Всяка греховна постъпка започва с мисли, при това с тези, които ние не изповядваме. За какво ходим на изповед? За да се разкаем за своите греховни дела и греховни мисли. А когато неизповяданите, греховни мисли дълго живеят в душата на човека, тогава те постепенно се вкореняват в нея и се превръщат в греховен навик. А от това е близко и до греховната постъпка, и до предателството.

Ето защо ние пристъпваме към Светите Христови Тайни с радост от това, че се съединяваме с Господа, но и със страх, да не се окажем недостойни, да не се окажем предатели на Господа. И ние казваме на Господа в молитвата: „Нито ще Ти дам целувка като Юда”, помнейки, че с целувка Юда предал Сина Човечески.

Краят на този човек е известен на всички ни. Бог не го е наказал. Господ дълго търпял и чакал неговото разкаяние. Даже след като предателството било извършено, даже след като Господ Иисус Христос бил предаден на смърт, дверите на покаянието за Юда още не били затворени. Той могъл също, както и другите ученици, да последва Христос в двора на първосвещеника. Също, както възлюбленият ученик Йоан, той могъл да остане при Кръста на Иисуса. В края на краищата, никой от учениците точно не е знаел, кой е предал Спасителя. Още имало обратен път за Юда, мостовете не били изгорени. Но не се намерили в него сили за покаяние и разкаяние, по-точно: той се разкаял, но не се покаял. Той съжалявал за своя грях, но вместо да изпроси прошка от Бога, решил да се самоубие. По такъв начин, не Господ наказал Юда за предателството, а той сам се наказал – лишил се от живота и от вечното спасение.

Този пример трябва винаги да стои пред очите ни, защото нужно е да помним, че врагът на човешкия род не дреме: не само в нашата собствена душа могат да възникнат някакви греховни помисли и греховни стремежи, но съществува и дяволът, който се старае ни препъне на нашия път към спасението, да ни отлъчи от Господа.

В своя духовен живот ние трябва да се надяваме, преди всичко, на Бога, на Божествената благодат, а не на своите собствени сили. Господ дава на всеки от нас тези дарования, които ние трябва да употребим на дело, подобно на човека, който получил десет таланта или който получил пет таланта, но не подобно на този, който получил един талант. Юда се оказал с този, който, получил таланта, го заровил в земята. Този талант не принесъл никаква полза за него.

Ние трябва да се учим да живеем така, че да отглеждаме в себе си добродетели, та с всичките си сили, с надежда на Божията благодат да се борим с греховните помисли и стремежи. Всеки път, когато дяволът пристъпва към нас, както той пристъпил към Иов, опитвайки се да го изкуси (за което ние също сме слушали), ние трябва да отхвърлим това изкушение и, осланяйки се на Божията помощ, а не на своите сили, да преодоляваме стремежа към греха и да вървим по пътя към спасението.

Този път ни е заповядан от Господ Иисус Христос. Сам Господ възлязъл на Кръста и претърпял смърт, за да ни спаси, а от нас Той изисква само едно: за бъдем Негови съработници, Негови верни ученици, нашите мисли да не се раздвояват, никога ковчежето със среброто да не става за нас по-скъпо от Божията любов, а всичко останало, както казва Сам Господ, „ще ви се придаде” (Мат. 6:33).

Всички вас, скъпи братя и сестри, поздравявам с този ден – Велика сряда, когато ние отслужихме последната в тази година Литургия на Преждеосвещените Дарове, за последен път в този пост прочетохме молитвата на преподобни Ефрем Сирин. От този момент ние вече встъпваме във възпоменанието на спасителните Страсти Христови. Утре ще участваме в Тайната вечеря, причастявайки се от Неговите ръце с Пречистото Тяло и Честната Кръв на Спасителя, а после всички заедно ще извършим в храма последованието на спасителните Страсти Христови: ще изнесем плащаницата, ще отслужим чина на погребението на Спасителя.

А по-нататък ще стане това, което чакаме в продължение на цялата година: на смяна на Страстните дни към нас ще дойде празникът на Светлото Христово Възкресение. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев