СЛОВО В НЕДЕЛЯ НА ЖЕНИТЕ-МИРОНОСИЦИ

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Втората неделя след Пасха на езика на църковния Устав се именува Неделя на мироносиците. В този ден Църквата тържествено възпоменава житейския подвиг на жените, които съпътствали Спасителя. Ние знаем не всички имена на мироносиците -Мария Магдалина, Мария Яковлева, Саломия. Но, навярно, тези жени били повече. Те заедно с апостолите били около Спасителя, заедно с Него вървели по трудните пътища на Юдея и Галилея. Без да се боят от нищо, те били заедно със Спасителя в страшните дни на Страстната седмица в Йерусалим, пребивавайки неотлъчно със своя Учител. И даже тогава, когато всички апостоли, освен Йоан, се разбягали от страх, те имали силата заедно с Пречистата Майка на Спасителя да стоят редом с Кръста.

Ние малко знаем за това какво действително са извършили жените-мироносици, но те не били обикновени спътници. Всеки може да си представи нещо подобно: ако всички сили се отдават на служение на големи цели, на важни задачи, на голям и нужен за хората труд, то нима ще остане време за самия себе си? Но човек не може да бъде сам, той се нуждае от помощ в бита, той се нуждае от тази най-необходима помощ, която поддържа неговите сили за извършване на важни дела. И ние знаем, че в нашия живот винаги има някой, който взема върху си този товар на безименния труд.

Светите жени-мироносици, за които ние почти нищо не знаем от Евангелието, освен това, което днес се чете на богослужението, носели върху себе си този товар на безименния труд. Те помагали на Спасителя, те помагали на апостолите, те били тяхната поддръжка, разделяйки с тях техните трудове. И макар в Евангелието да не е казано нищо за техните трудове, все пак ние можем от Евангелското повествование да направим извод за особената близост на Спасителя до жените-мироносици. Нали именно те били първите свидетели на Възкресението, не апостолите, а жените-мироносици, които рано сутринта, почти през нощта, без да се боят от тъмнината, без да се боят от възможни притеснения от юдеите и от стражата, която била поставена до гроба Спасителя, тръгнали, за да помажат Тялото на Господа. Вървят и разсъждават помежду си: „Кой ще ни отвали камъка от вратата на Гроба?” Нали тези жени не притежавали такава физическа сила, за да отвалят огромния камък от гробната пещера. И, защо тогава отиват? Нали този труд е безсмислен, те не могли да направят това, което искали - да помажат Тялото на Иисуса. Но те отиват и намират камъка отвален, и виждат пустия гроб и лежащите пелени, и стават първите свидетели на Христовото Възкресение.

За всички нас, които знаем Евангелската история, това е знак на особената милост Божия, това е знак, може би, на особената благодарност на Спасителя към тези жени, които били с него. Но те, навярно, не разбрали всичко това, което станало, и със смирение побягнали към апостолите, и им разказали, че Гробът е пуст. Но за нас това, което е станало на заранта на третия ден след кончината на Спасителя, е велик знак на благодарността на Господа към жените-мироносици, на признателност за техния апостолски труд, за това, което заедно с Него и със светите апостоли почти незримо, невидимо за никого и незнайно те носели своето жертвено служение.

Както вече казах, и в нашия живот има твърде много хора – най-често това са жени - които носят върху себе си незрим труд. Кой знае какво става в една къща, каква работа се върши там, какво трябва да се направи, колко голям е този труд? Обикновено семейството оценяват по това какво прави мъжът, какво положение заема той, какви големи дела върши, а трудът на жените, трудът на сестрите, трудът на майките, трудът на близките хора – някакси е на втори план, той е незабележим. Но нали на практика, ако го няма такъв труд, тогава не би имало и никакви други велики трудове. Е, ако на Господа и апостолите били нужни мироносиците, за да извършат своето служение, колко повече този труд е нужен на всички нас, особено на тези, които нямат възможности да изпълняват необходимата в бита работа, правейки всичко, за да бъде друг труд успешен.

Господ оценил този труд на светите жени, явявайки се пръв на Мария Магдалина, правейки тях, мироносиците, първи свидетели на Възкресението, дал им мъжество да стоят около Кръста заедно с Неговата Пречиста Майка. И днес ние прославяме жените-мироносици за техния безименен труд, за подвига на техния живот, равен на апостолски подвиг. И това прославяне трябва да ни помогне на мнозина от нас да разберем значението на труда на жените и в нашето общество, когато освен необходимите домашни дела на много от тях се възлага огромна отговорност във връзка с тези многообразни задачи, които днес жените решават в обществото, в някакъв смисъл, оставайки досега опора на нашия народ - и не само на семейството, но и на цялата нация. Най-напред това е духовна опора, нали именно жените-мироносици не се разбягали от Христа по време на гоненията в нашата страна. Те не изоставили тези приемници на апостолите, които възхождали на своите голготи, те сами възхождали на голгота, при това стремейки се да запазят вярата в своите деца и внуци и да предадат тази вяра на следващите поколения. Велико историческо и спасително действие било извършено от нашите баби и майки, които не се побояли от гонителите, но послужили на Господа до последното си издихание.

И за друг много важен подвиг днес ние си спомняме - за подвига на тайните ученици, за Йосиф и Никодим. Това били хора с високо положение. Заради това те не могли открито да бъдат със Спасителя, но с душата си тегнели към Него. Никодим през нощта отивал при Господа, за да слуша Неговите слова. Тези тайни ученици били заедно с явните, но не могли да изразят открито тази своя привързаност към Спасителя, това послушание към Него, защото откритото изразяване, общение със Спасителя не би принесло полза нито на тях, нито на апостолите. Но, бидейки тайни ученици, те могли да направят много и се стараели да правят. В този момент, когато те достигнали до някакъв момент на истината, когато вече всякакви човешки мисли за целесъобразността да запазят тайната си тръгнали, Йосиф с Никодим измолват Тялото от Пилат, снемат Спасителя от Кръста, по видим начин се отъждествяват с Него, приемайки върху си целият този кръстен срам, целият този кръстен позор, всичкото това кръстно унижение, поставят себе си сякаш вън от същия този обществен елит, който разпнал Спасителя, стават открити ученици, погребвайки Тялото на своя Господ.

Ако почитането на светите жени-мироносици ни учи на внимателно и благодарно отношение към тези, които вършат безименен труд, ако примерът на жените-мироносици ни заставя с благодарност и уважение да се отнасяме към всеки труд, то примерът на тайните ученици ни учи да се въздържаме от осъждане. Ние понякога с лекота осъждаме хората, съдим ги за това, че ето, не вярват в Бога. Но на никому не е дадено да знае това, което става в дълбината на човешкото сърце. И днес съществуват „тайни ученици” на Господа, които поради различни причини и поради различни обстоятелства не са готови още открито да искат Тялото от Пилата, не са готови още открито да отъждествят себе си с учениците на Спасителя, но които незримо, но действено помагат на Господа в Неговото спасително служение сред нашия народ.

Възпоменавайки светите жени-мироносици, с благодарност да си спомним нашите жени-християнки, носещите невидимия, понякога външно незабелязан, но важен труд, без който никакви други трудове не могат да бъдат успешни. Да си спомним и да се помолим за „тайните ученици” на Господа, които по някакви причини още не могат да бъдат явни ученици, но и в своята тайна вършат добри дела и ревностно служат на Господа. Нека споменът за светите жени-мироносици и за тайните ученици на Спасителя да умъдри всички нас да ни помогне с внимание и любов, и с признателност да се отнасяме към всички, които видимо и невидимо служат на делото Божие. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев