ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ 4-ТА СЛЕД ПАСХА, НА РАЗСЛАБЛЕНИЯ

Версия за печат

В днешния неделен ден Църквата предлага евангелското повествование за това как Христос изцелява един разслаблен, намиращ се в течение на дълго време край къпалнята при Овчи порти. Имало такава къпалня в Иерусалим и тя се отличавала с удивително свойство: „Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат” (Ин. 5:4). Времето на това слизане за нас точно е неизвестно – има различни версии: някои от тълкувателите на Писанието казват, че това било достатъчно често, някои казват, че било един път в годината. Въпреки това, през тази къпалня минали много хора, получили търсеното изцеление. И както всяко място, което източва благ дар, в това число – дара на здравето, събира около себе си множество болни, така и Овчата къпалня станала прибежище за странните, на вид неугледните, „слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата” (Ин. 5:3).

Ето покрай това общество на болните и уязвени хора минава Христос и вижда човека, който вече тридесет и осем години бил с тежък недъг. Той не успявал да влезе във водата пръв след раздвижването й, защото се намирал друг, по-здрав, който имал повече сили и който похищавал това право на изцеление. Разслабленият така и оставал неизцелен.

Когато Христос го пита защо той толкова време лежи край къпалнята и иска ли да бъде здрав, тогава чува в отговор: „да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата” (Ин. 5:7). Действително, за разслабления е била нужна помощ от друг, който, може да уговори заобикалящите този многогодишен болен да му отделят внимание и да го пропуснат напред, да му помогне да се повдигне и да стигне до водата. Но разслабленият нямал ни възможност да се придвижи сам, ни добър човек-помощник и, изглежда, бил най-нещастният човек. И ето към този именно разслаблен идва и Самият Бог, който казва: „стани, вземи одъра си и ходи (Ин. 5:8).

Църквата ни предлага образа на разслабления като необходимо наставление в нашия живот. Разбира се, от една страна, всички ние се явяваме разслаблени в духовно отношение, тъй като грехът поробва нашата воля, разбива нашите сили, поразява и нашето здраве. Но, от друга страна, разслабленият казва много важни думи: „нямам си човек, който би ми помогнал”.

Тези думи може да се чуят не само в тези далечни библейски времена, но и в нашата съвременност. Много често ние чуваме или даже сами говорим, че нямаме такъв човек, който би се ползвал с пълно доверие и би бил готов да ни окаже помощ във всеки момент. Нещо повече, тези думи стават лозунг за нашето време – време на човешки кризис, в което е оскъдяла истинската любов, в което човек боледува от себелюбие. Светът става страшна джунгла, в която човек се раздира не от нападащите го хищни, опасни животни, а от пристъпите на егоизма. Индивидуализмът е станал норма на поведение в съвременното общество. Ние чуваме постоянно за това, че живеем в епоха на потребление. Може би, нашият слух вече е уморен от тези думи, но те отразяват реалната ситуация, ставаща сега. Потребление се наблюдава не само във физически план, но и в духовен. Човек живее, не за да помогне на другия човек, да му отдели внимание, а за да реализира поривите на собствените страсти и да удовлетвори своите болни амбиции. Хората стават агресивни по отношение един към друг, потискат в другите творческите начала, затварят очи за благия образ Божи в ближния човек и нищо не искат да видят освен самите себе си.

Как в такова общество може да се намери човека – истинския човек? Почти е невъзможно. Потреблението е единственият активен процес в съвременния секуларен свят. Лозунгите, които издига този свят, свидетелстват за това: „Взимай от живота всичко”.

Хората даже престанаха да работят над самите себе си. Ако преди няколко десетилетия или столетие за най-неоправдан нравствено начин за построяване на икономиката се считаше капитализмът, то сега, оказва се, този строй се отличава с аскеза и събирателство в сравнение със съвременността, която разпилява всичко. Най-главното, разпилява нематериални ресурси и поразява човешката душа с язвата на греха, става причина за немощта, разслаблеността на човешката природа. Смело можем заедно с евангелския разслаблен да кажем: „нямаме човек и, изглежда, сме загубили всякаква надежда да го намерим”. В обществото на егоизма вече е невъзможно, навярно, да намерим добър приятел, оказващ ни внимание, в когото сякаш се чувства образа Божи, който би ни обгърнал със своята любов. Това е човек, който би бил истински човек, – не свръхестествен, а прост, човечен, любезен по отношение на околните хора, нелицемерен, истински в проявлението на своите най-добри искрени чувства.

Кризисът на човечността, наблюдаван от нас, – това е и резултат от греха, това е израждане на човешката природа. Този кризис може да бъде преодолян само така, както някога била преодоляна липсата на човек за разслабления при Овчата къпалня: само с Божественото снизхождане към нас.

Действително, много хора усещат, че Бог не присъства в живота им, разбират, че, вървейки по житейските пътища, изпитват остра липса на разбиране смисъла на живота. Движейки се и развивайки се в своя живот, те нямат висока цел, която би оправдавала подобно развитие на тях самите, на взаимоотношенията с ближните. Такава цел не само би оправдавала живота, но и би обяснила смъртта, давайки християнска надежда за живот след смъртта. Така ето, отсъствието на тази цел напълно разбива всякакви пориви на човека, прави ги безсмислени. Само движението към Бога придава смисъл на човешкия живот, това движение е и целта на нашия живот.

Това движение става причина за истински добри дела. Често ние се стремим да изпълним една или друга добродетел не заради осъществяване на самото добро, а за да изглеждаме добре в очите на околните. Рядко доброто се извършва заради Бога, по-често стимули за нас стават ту страхът от наказание, ту жаждата за награда от Бога. Заедно с това е очевидно, че даже в това вършене на добро ние заразяваме нашите постъпки с отровата на егоизма, приписвайки си сила, която като добър дар ни се дава от Бога. Освен това, и от греха най-често ние бързаме да се откажем, не защото той става дебела стена, закриваща от нас Бога, не защото ние действително се борим с греха, а защото се срамуваме да изглеждаме в очите си и в очите на обществото като грешници. Затова, извършили грях, ние не признаваме своята вина за него, бягаме по-бързо от него, стремим се да се откажем и да скрием греха ту в гънките на уж слабата памет, ту в бързоречието на бързата изповед, и прочие. При това ние забравяме, че болезненото преживяне на своите грехове, че реалното осъзнаване на своята духовна немощ и признаване на собствения грях като плод на нашето безсилие, става единствено условие за началото на духовния ръст. Нали докато не усетим своята духовна нищета, ние не можем да вървим след Бога. Невъзможно е просто да се откажем от греха и автоматически, в един момент, да станем праведни. И докато ние не признаем това, тогава отново и отново ще носим последствията от нашите грехове. Само когато се смирим и осъзнаем, че ние сме хора грешни и немощни, в нашето сърце ще възсияе първата заря на християнското обновление.

Именно в нашата немощ се извършва силата Божия (1 Кор. 15:43). Така в човека се ражда надеждата за встъпване в Царството Божие, нали то принадлежи на тези, които осъзнават своята духовна немощ (Мат. 5:3). Ако нищетата на духа предизвиква у нас сълзи на покаяние, то, по евангелското обещание, знаем, че този плач ще бъде утешен (Мат. 5:4). Знаем, че борбата с греха е и начин за очистване на сърцето, и избавеното от греха сърце ще стане залог за нашето блаженство, тъй като „блажени чистите сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Такова духовно възхождане – това е реалията на християнския живот. Човек усеща, че в този живот той става „Човек с главна буква”. Богочовекът Христос в човешкия кризис възвежда всеки от нас към Бога. Както разслабления, така и ние не сме имали хора, но Сам Христос идва, за да изпълни недостига на нашата любов и по Своята любов да ни въведе в познанието на Истината.

Да даде Бог назидателното слово на Светата Църква и евангелския образ, предлагани в тези пасхални дни, винаги да се съхраняват в нашето сърце. Всеки от нас нека винаги да помни, че в това нечовешко общество винаги с нас е Богочовекът Христос: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин” (Мат. 28:20).

Превод: Прот. Йоан Карамихалев