ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ 9-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Често наричат днешното евангелско четиво „История на ходенето по водите”. Това е история за това как нашият Господ вървял по Генисаретското езеро - по водата като по суша. И, навярно, това название - „ходене по водите” - не е твърде сполучливо. Понеже в този случай ние си представяме спокойната повърхност на езерото и Божият Син, идващ по водата. Но в Евангелието е казано съвсем друго. Била дълбока нощ, между 4 и 6 часа сутринта. Духал такъв силен вятър, че се надигнала буря. Възможно е да знаете, че Генисаретското езеро затова и получило названието „море” поради много силните щормове, които се случват там често. И неслучайно учениците на Господа се изплашили при тези обстоятелства. Казано е, че първият им страх бил, когато те помислили, че към тях идва привидение. Навярно, този напълно човешки страх е знак и за нас. Когато към нас се приближава нещо, което ние не можем да разберем, ние се боим от това, което може да ни се случи. Този страх добре познават децата, когато остават сами в тъмна стая.

Но по-нататък се говори за друг страх, който също е знак за нас. Господ казва на Своите ученици: „Не бойте се, ето Аз идвам”. И Петър, най-пъргавият от апостолите, казва: „Ако си Ти, повикай и мен!” Иисус му казва една дума: „Ела”. И зарадваният Петър тръгва, върви не по спокойно море, а през големи вълни. Но после, навярно за една секунда, съмнението се вселява в сърцето му. И ето, някъде на нивото на подсъзнанието у него възниква мисъл: „А ако това не е Господ? Ами ако аз не бъда спасен?” И поради това съмнение той тутакси започнал да потъва. Аз вече казах, че това чувство също ни е добре познато. Понеже в живота ни също има моменти, когато започваме да се съмняваме: „Ами ако няма Бог? Ами ако няма спасение? Ами ако всички други се спасят, а мен Господ не спаси?”

Това чувство на съмнение е обратната страна на вярата. И ние знаем, че вярата е неотделима от съмнението. Ако в нашия живот нямаше съмнения, това би било не вяра, а нещо друго. Възможно е, това да са били твърди здрави знания, както знанията от учебника. Но вярата затова и си остава вяра, защото в нея понякога има съмнения. Това е точно така, както светлината на фара. Нали фарът не свети постоянно. Неговата светлина пробягва по повърхността на морето, а после гасне. Ето така е и нашата вяра. Вярата е като светлина, която съществува в нашия живот. И когато има вяра, тогава има и радост, и надежда, и любов. Но ето настъпва друг момент – лъчът на светлината пробягнал... и изчезнал. И настъпила тъмнина, настъпило съмнение. Тогава ни се струва, че целият ни живот е някакси напразен. И ето днес ние можем да си зададем въпроса - защо така става? Защо не ни е не дадена твърда вяра, основателна вяра, веднъж и завинаги? Защо вярата е смесена, съединена със съмнения? Струва ми се, че отговор може да се намери в тази дума, която Господ днес произнесъл. Това е думата: „Ела”.

Припомнете си, как родителите учат малкото дете да ходи. Те отначало го държат, помагат му да направи първите крачки, а после прибират ръцете си и казват: „Върви, върви! Сам върви, с крачетата, с крачетата!” Ето така и Господ днес ни казва: „С крачетата, с крачетата!” Ние сами трябва да вървим.

Вярата - това действително е светлина. Но ние вървим към тази светлина, която е някъде зад пределите на този живот. И затова нашият път понякога е в светлина, а понякога - в нощ, в тъмнина. И много важно е в тези моменти от живота, когато ни връхлита съмнение, когато ни се струва, че всички са ни забравили, че ни е забравил даже Бог, ето в тези моменти е много важно да помним че Господ всъщност говори на нас. Той казва: „Стани и върви. Върви. Аз те чакам”. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев