ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА БЕСНОВАТИЯ ОТРОК

Версия за печат

Всеки ден ние слушаме в храма думите на псалмопевеца Давид: „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми” (Пс. 129:1-2) и този така обичаен израз незнайно защо винаги отеква в сърцето, защото тук самата същност на молитвата и на християнското упование е схваната вярно и точно. Изглежда че сърцето e оглушало от отчаяние и съвсем не е останала надежда, че Господ ще го чуе. Но чисто и честно да се молиш на Бога може само от дълбините - от пропастта на отчаянието, с устата на погиващия и загубил всякаква надежда.

Христос слиза от планината на Преображението. Неговият облик, не загубил още славата на Таворската светлина, поразява народа, стоящ на планината. За това изумление на народа пише евангелист Марк (9:15). Хората се събрали при планината покрай бесноватия отрок, доведен от баща си, надяващ се на изцеление. Но апостолите не могли да изцелят момчето. Отчаян бащата се обръща към Спасителя и Господ изгонва беса от детето. Изглежда че, в този разказ всичко е просто и разбираемо: Христос отново е показал Своето могъщество и е изцелил болния, както Той правел това вече неведнъж. За Чудотвореца е естествено да твори чудеса.

Но за нас са любопитни някои детайли на повествованието, които не позволяват да поставим това чудо в редицата на обикновените изцеления. Изгонването на беса се съпровожда от речите на Спасителя. Ето Той укорява Своите ученици и зяпачите, желаещи да видят чудото: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? (Мат 17:17). След това евангелист Марк предава диалога между Спасителя и бащата на отрока, състоял преди изцелението. При вида на Спасителя момчето се тресе от злия дух и Господ пита бащата отдавна ли става това с него. Бащата отговаря, че е от детството му и моли Христос за помощ. „Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми” (Мк. 9:23–24).

Има фрази, които, веднъж изречени, завинаги се врязват в паметта на историята и този вопъл на отчаялия се човек ни разтърсва и след две хиляди години. Защо така ни въздействат тези думи? Понеже те са казани с поразяваща честност, на самия предел. Понеже в отчаянието човек е истински честен пред Бога и пред себе си. В отчаянието аз ставам истински. Всичко призрачно и лъжливо отпада от мене, аз, може би, за първи път в живота ставам самия себе си.

У преподобни Исаак има такива думи: „Няма нищо по-силно от отчаянието”. Това е казано за отчаянието на вярата, защото човек, който не преминал в своята вяра през горнилото на отчаянието, никога няма да узнае каква е цената на истинската вяра. Ние можем да приемем за вяра стройния и красив мироглед, почитането на традициите, начина на живот, похвалния навик, в края на краищата, проявата на добър вкус или културно пристрастие, но това не ще бъде евангелска вяра. Даже вярата в Бога не е още евангелска вяра, защото, както казвал един мъдър човек, да вярваш в Бога е хиляда пъти по-леко, отколкото да вярваш в Христа. Вярата в Христа – това е вяра на отчаялия се, вяра на погиващия, по-добре казано, на погиналия, който внезапно прозрял и бил потресен от този ужас, в който той пребивава, от този мрак на смъртта, който вече необратимо е надвиснал над него.

Когато аз добре знам, че вече нищо не може да ме спаси и викам към Бога от дълбините на отчаянието, идва Спасителят и на мен ми става ясно, че аз вече никога няма да бъда друг. Човек, веднъж възпламенен от вярата, вече не може да я загуби. Лъжат тези хора, които говорят, че са загубили вярата, разубедили се, съблазнили се от поведението на свещеника или на вярващите. Истината е в това, че християнинът просто няма избор: да вярва или да не вярва, ако той се е издигнал на този път от дълбините на отчаянието. Но вярата може и да обременява, защото ти вече не можеш да живееш извън присъствието на Бога, не можеш да си отдъхнеш от Него. „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” Този дар на вярата, който Ти ми даваш, Господи, аз не съм в състояние да понеса.

Има тежки минути, когато аз се моля с Иов: „Кога ще ме оставиш, кога ще си идеш от мене, кога ще ми дадеш слюнката си да преглътна? Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците! Защо си ме поставил противник на Себе Си, та дотегнах и на мене си?” (Иов 7:19–20). Но само с Бога ние можем да бъдем докрай честни и открити. Само на Него ние доверяваме без остатък своите мисли и чувства, пред Него сме открити в своето отчаяния и се молим с апостолите: Господи, усили в нас вярата! (Лк 17:5). И ето в писанията на подвижниците ние четем, че Господ е най-близък до този, който вика към Него от дълбините на отчаянието, когато изглежда, че не само Бог, но и ти сам себе си не чуваш. „И Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (Пс. 49:15). „Близо е Господ до сломените по сърце, и смирените по дух ще спаси” (Пс. 33:19). Свети Павел говори за Авраам, бащата на вярващите, че той, „без никакво основание за надежда, повярва с надежда” (Рим 4:18), и ние, вървейки след него по пътя на отчаяната вяра, вярваме с надежда, „а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Рим 5:5). Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев