ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ПРЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ

Версия за печат

Скъпи отци, братя и сестри! С радост отслужих днес Божествената литургия, заобиколен от всички вас. Аз почувствах със сърцето си вашата молитва, усетих вашето душевно състояние, което се предаваше на мен.

Действително, когато ние отслужваме Божествена литургия, когато възнасяме молитви към Бога, ние едновременно оказваме влияние един на друг, защото връзката с Бога се осъществява само посредством огромно вътрешно напрежение. Известни са случаи, когато в най-строгите манастири, където имало твърде много тежка физическа работа, послушници, които се освобождавали от физическа работа, защото носели богослужебна чреда, нерядко молели игумена отново да ги върне на най-тежкото физическо послушание, защото нищо не отнема толкова сили, колкото молитвата.

Но тези сили никога не отиват напразно. Тази енергия, която развива човек, се докосва до другите хора се и устремява към Бога, и от Бога се завръща при нас във вид на Божествена благодат, която укрепва нашите сили, дава ни разбиране, укрепва нашата воля, освежава нашите чувства, помага ни да преодоляваме трудностите на този живот.

Днес е неделният ден, който предшества големия празник Въздвижение на Кръста Господен. На езика на църковния устав той се нарича неделя пред Въздвижение. И още днес ние чухме апостолското и евангелското четива, които ни помагат още и още веднъж да се замислим за смисъла на Кръстния подвиг на Христа Спасителя. И по особен начин звучат думите на свети апостол Павел от посланията до Галатяни, които чухме днес. Апостолът казва: с нищо не желая да се хваля, освен само с Кръста на Господа нашего Иисуса Христа, - и после произнася с огромна сила и важност думите, - с Кръста, чрез който света е разпнат (вж. Гал. 6:14). Не на който светът е разпнат – светът не се намира на кръста, а чрез който светът е разпнат.

Какво означават тези думи на апостола? Те означават само едно - че кръстът се налага на целия свят като някакво мерило на Божествената правда и Божествената истина. Сам по себе си Кръстът Христов е неразбираем. Хората, особено отдалечените от вярата, не могат да разберат какво означава Бог, страдащ на Кръста. Защо е било нужно в центъра на християнския мироглед, в центъра на християнската мисъл да се поставя Кръста – символ на страданията? И днес съществуват някои сектантски съобщества, които не могат да разберат смисъла на Кръста и говорят: как може да се покланяте на Кръста, на оръдието за мъчения? Всъщност думите на апостол Павел носят в себе си огромно значение, имащо непреходен смисъл за всеки човек. Повече от всичко хората се нуждаят в живота от мерило, от критерий, който те биха могли да налагат върху всичко това, което ги заобикаля, върху мислите, които им идват, върху информационния поток, върху думите на политиците и простите хора, върху постъпките на едни или други хора.

Всъщност как да отличим правдата от лъжата, когато лъжата никога не нарича себе си лъжа? Тя нали винаги се представя за правда и в голямото, и в малкото. Как да отличим честния човек от безчестния? Нали безчестният никога няма да каже: аз съм без всякаква чест, аз съм без съвест, върша, каквото искам, напълно ми е безразлично това, което става с хората около мен. Нито един човек няма да каже така, най-безчестният ще се старае да се покаже честен.

Същото можем да кажем за голямото и за малкото, което става с нас, с нашия народ, с нашата страна, с целия човешки род. Как да не се заблудим в тази тъмнина? Как да не приемем изкуствените декорации за истинска, от Бога създадена, природа? Как да не сгрешим в анализа, в оценката на ставащото? Как действително да не станем съучастници в делата на беззаконието? Как да спасим, в края на краищата, своята душа в този свят, който е напълно непрозрачен, който много леко може да въведе в заблуждение всеки човек? И това особено се отнася към нашето време, към този мощен информационен поток, който връхлита върху всеки човек чрез средствата за масова информация, особено чрез телевизията, чрез Интернет.

Както винаги е било, е и, навярно, ще бъде, злото се гизди в привлекателна дреха. Отровата се увива в красива опаковка, та хората да приемат това за сладък бонбон и да вкусят от този продукт, който всъщност отравя съзнанието, душата, а понякога разрушава и физическата природа на човека. И върху това се строи днес практически цялата система на отношенията между хората. Колко много лъжи и колко много неправди има в тези отношения! Как да не се изплашим, как да разберем, че под опаковката се крие отровно съдържание? Как ясно да разберем къде трябва да отидем, какво да правим? А ако говорим за обществения живот - кого да поддържаме, с кого да бъдем, кого да считаме за авторитет? Къде е същият този критерий, къде е това мерило?

Съвременната философия и разпространеният възглед за живота, изхождащ от тази опасна философия, твърди, че човек е за самия себе си истината - колкото глави, колкото умове, толкова и истини. Това, което за мен е добро, това е и доброто, и за мен е безразлично, дали то е добро за другите.

Ето апостол Павел, сякаш предвиждайки тези страшни съблазни на нашия век, казва тези пронизителни думи за Кръста, чрез който светът е разпнат, за Кръста, на който се явила бездънната, безграничната всеобемаща абсолютна Божествена правда. Някой може да каже: е, как така, страдащ човек, окървавен, пребит, съкрушен, висящ на кръста, каква е тази правда? Още повече Христос нали не бил престъпник; това било просто беззаконие - заловили невинния и го наказали жестоко.

Така и би било, ако Господ Сам не възлязъл на този Кръст. Бидейки абсолютно безгрешен, Той възхожда на този Кръст само, защо Той обича своето творение. И за да извади човека и цялото творение от бездната на греха, за да открие на хората перспективата на вечния живот, за да им помогне да познаят автентичната истина, Той възлиза на Кръста и умира.

А какво е това истина, какво е това абсолютна правда? Бог от любов към хората, страда за тях. Ако това прави Бог, ако Той, поради плътта на Своя Син, понася страдания, то това е най-важното, най-фундаменталното – всичко е около тази истина. Истината се заключава в това, че главното в живота е любовта. Всичко останало е вторично. Ето защо и заповедта за любовта става главна заповед за християнството, ето защо Господ провъзгласява тази заповед не само с думи, но с подвига на Своя живот. И едновременно Той показва на хората, че любовта винаги се съпровожда от жертва. В някакъв смисъл любовта става синоним на жертвата, а жертвата – синоним на любовта, защото ако ние, обичайки другия, не сме готови да направим нищо за него, то това не е любов.

Но даже ако говорим не за любовта, а просто за човешките отношения, какво би станало с човешкото общество, ако един човек не би бил способен да отдаде себе си другите? Не непременно до смърт, макар понякога и това да се изисква. Би ли могло да съществува такова общество, ако всеки би бил устремен само към достигане на своето щастие и своето благополучие? Обществото би се разпаднало на молекули, на индивидууми, отчуждени един от друг. Ако нещо скрепява обществото, това е чувството за солидарност, а солидарността винаги предполага способността на един да послужи на друг, способността на един на даде нещо на друг, а в екстренни обстоятелства – да отдаде живота си за своите ближни (вж. Ин. 15:13).

Колко е далеко всичко това от тази житейска философия, която ние днес почерпваме от средствата за масова информация, от филмите, от рекламите. Предлагат ни да живеем богато, весело, да заработваме много, всичко да харчим за себе си, казват, един път живеем, в нищо да не се сдържаме, никак да не възпитаваме своето инстинктивно начало, обратното – да разкрепостяваме инстинкта, да правим всичко, което искаме . Къде е тук най-главната Божествена истина за любовта? И ето хора, възпитани по този начин, встъпват в брак. И какво се получава? До 70 процента от браковете се разпадат, особено първите, а последствието от разводите са нещастни сираци при живи родители. Не могат да живеят заедно, защото няма истинска любов между тях. Има потребителско отношение един към друг - използват красотата, близостта на другия човек за своя собствена услада. Но когато трябва да отдадат себе си на другия, когато трябва да разделят трудностите с другия човек, а още повече, ако двамата попаднат в трудни житейски обстоятелства, ето тук и се прекършват човешките чувства, които нямат дълбок корен.

Същото може да се каже и за обществото, за целия човешки род. Ние можем да съществуваме като индивиди, ние можем да съществуваме като семейства, ние можем да съществуваме като човешки общества само тогава, когато най-великата Божествена истина, открита ни на Кръста, стане главен закон на живота. Ето всичко това ни е казал днес апостол Павел: „С нищо не мога да се похваля, освен с Кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат”.

Църквата е призвана днес да проповядва тази Божествена истина. Да се върши това става все по-сложно и по-сложно, защото огромно количество хора, особено младежите, са подложени днес на информационна атака, която разрушава истинските ценности. Опаковките са дотолкова привлекателни, че никой вече не мисли за това, което е там вътре - хващат със своите ръчички тези опаковки, разгъват ги, поглъщат в устата си тези бонбонки, както понякога прави детето, което не трябва да вкусва шоколад и се отравят за цял живот. И в някакъв момент разбират, че животът им е провален - и пиянство, и наркотици, и разврат, и вътрешно опустошение, и загуба на интерес към живота; даже когато се появяват много пари - пустота, човек не знае какво става с него.

Няма друг път за човешкия род, няма друг път към щастието и пълнотата на живота, освен този път, който ни е посочил Христос. Няма друг закон за човешките отношения, освен закона на любовта, който предполага отдаване на самия себе си на другия човек и в отговор – получаване на великия дар на любовта от този, на когото ти се отдаваш. Именно този закон прави от стадото човешко общество. И обратното, когато той се разрушава, това човешкото общество се превръща или в стадо, или във вълча глутница, когато гладните вълци се убиват един друг.

Това, за което говорим, има пряко отношение към живота на всеки от нас, към живота на нашето Отечество, към живота на целия човешки род. Нека помним тези думи на апостола, които чухме с вас в навечерието на празника Въздвижение на Кръста Господен и в този момент, когато почувстваме, че ни е трудно да отдаваме себе си на другия човек, още и още веднъж да си припомним за това, което е и най-главното, което човек трябва да прави в своя земен живот. Вярваме, че застанал на пътя на любовта, на служението на другите хора, човек с искрени чувства и с открито сърце ще получи от другите голяма духовна подкрепа, каквато ние получаваме в момента на молитвата, събрани в Божия храм.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев