ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ 20-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА, В ПАМЕТ НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ СЕДМИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР

Версия за печат

Днес Светата Църква почита паметта на отците от Седмия Вселенски събор. Ние често слушаме този израз „Църквата почита паметта”... Какво означава това? Първо, това съдържание на молитвословията и тези химни, които се изпълняват в храмовете; това са тези слова, които от името на всички присъстващи пее хорът и чете четецът. В такива дни всички те ни съсредоточават или върху възпоминанието на някое събитие от свещената история, или върху религиозния опит на някой светец. Второ, трябва да помним, че Църквата – това е богочовешки организъм, а следователно и всеки от нас с вас трябва да се опита да проникне в тази памет на Църквата и, преживявайки едно или друго събитие, разглеждайки живота на един или друг светец, да се опитаме да извлечем за себе си нещо полезно, нещо добро, нещо назидателно.

Днес ние възпоменаваме светите отци, които се събрали в далечната 787 година за утвърждаване истината по отношение на почитането на иконите. С този събор приключва славна епоха в Църквата – епохата на Вселенските събори. Не би ми се искало сега отново да говоря за тези спорове, които довели до свикването на Събора; не би ми се искало да говоря за неговия ход или за това, кой именно бил участник в него. Би ми се искало да кажа за друго. В тази далечна епоха практически всички хора без изключение се вълнували от въпросите за съдържанието на вярата. Много по-рано свети Григорий Нисийски забелязал, че светът е пълен „с разсъждаващи за непостижимото”. За хората било важно да знаят това, в което те вярват; интересувало ги истинно ли те вярват; вярата ставала единствено важното в техния живот. А какво е вярата? Може би това е интелектуална увереност в това, че има Бог? Или това е усилие на волята, което ни заставя да повярваме в истинността на това, че има Бог? Или, може би, това е някакво емоционално състояние? Нито това, нито друго, нито трето не описва в пълнота това, което се нарича вяра! Понеже вярата е пределният интерес на човека, това, което завладява личността изцяло.

Съгласно светоотеческата мисъл човек се състои от воля, разум и сърце като средоточие на чувствата. Така вярата трябва да бъде акт на всички тези три компонента. Само такава вяра ще бъде истинска вяра, а не неин изопачен образ. Но от какво сме увлечени ние? От работа, от семейството, а понякога и от по-приземени неща – от кариерата, парите, а понякога и от суетни неща, т. е. греховни – от осъждане, от търсене на нещо лошо в живота на живота на другите хора. Врагът на нашето спасение лесно ни отвръща от това, което би трябвало да ни събира и устремява към Бога - от нашата вяра. Днес, възпоменавайки тези времена, когато въпросите на вярата са били пределно важни за всички жители на вселената, трябва и ние да се замислим над това, а какво е за мен моята вяра? На какво съм готов аз, заради своята вяра? В тези далечни времена, към които ни връща Църквата, хората отивали на гибел, не желаейки да се отрекат от своята вяра; хората били готови да търпят мъки и лишения, заради своята вяра; и заради запазването и укрепването на тази вяра мнозина, безкрайно достойни, хора търпели най-тежки изпитания, макар за много от тях „светът не е бил достоен”.

Какво да направим, за да укрепим вярата си? Първо, не трябва да се боим от скърбите, които застигат всички тези, които „желаят благочестиво да живеят в Христа”. Второ, да не се надяваме на продължителност на благоденствието, което понякога ни посещава. Нали нашата вяра се изпитва не само в страдания и скърби, но и в радостта. Всички ние сме свидетели на това, че мнозина, живеейки охолно, забравят за Господа. Ние трябва винаги постоянно да имаме памет за Господа, да насочваме към Него всичките си сили, въздавайки благодарение за всички „благодеяния видими и невидими”. А на трето място, неизменно трябва да се стремим към познание на Истината, чрез приобщаване към Словото Божие, чрез неговото разбиране благодарение на опита на светите отци и учителите църковни и само това познаване на Истината ще ни укрепи във всички пътища на нашия живот, и само това познаване на Истината „ще ни направи свободни”. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев