РАЗМИСЛИ ПО ПОВОД 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПАТРИАРХ МАКСИМ

Версия за печат

Има патриарси, за които историята мълчи. Било то, защото са светителствали твърде кратко време или пък, защото времето е било твърде обикновено. За патриарх Максим обаче историята няма да мълчи. От една страна, той за дълго, незапомнено дълго време в историята на патриаршеския институт, цели 41 години, стои начело на Българската православна църква. Освен това патриархът е почти столетник – доживява до 98-годишна възраст. За този дълъг земен живот той става свидетел и дейно участва и в трите етапа, през които преминавaт българската държава и Църква в най-новата ни история – през 1944 г. той е тридесетгодишен, през 1971 г., когато е избран за Български патриарх, е на 55 годишна възраст, а по време на политическите промени от 1989 г. – 75-годишен.

От друга страна, почти половината от патриаршеското му служение преминава в години на безбожие и войнстващ атеизъм, а по-голямата част от другата половина – във време на вътрешно-църковни борби. Това е тежко време – време на гонение и груба намеса на светската власт в делата на Църквата и живота на вярващите. Да бъдеш патриарх в такова бурно и превратно време, със сигурност не е никак лесно. Необходими са особени лични качества – сила и твърдост на характера, дипломатичност, умение да отстояваш позицията си, способност да обединяваш и сплотяваш.

С кардиналната смяна на политическия модел мненията и оценките за патриарх Максим се поляризират – какво е направил и какво не, какво не е могъл да направи и какво е могъл, но не е направил... Отговорите на тези въпроси са крайни, затова крайни са и оценките за личността и делото на патриарха – едни го обичаха безрезервно, други го ненавиждаха и мразеха. Този факт сам по себе си достатъчно красноречиво говори, че пред себе си имаме голяма личност.

Не е никак лесно да се дава оценка за личността на патриарх Максим и поради още един факт – изминали са само две години от неговата кончина. Това е твърде кратък период, за да успеем да се освободим от личните си пристрастия и да бъдем поне малко обективни. По-точна оценка ще дадат бъдещите историци – поне след едно поколение.

И така, трябва да се примирим с факта, че нашата оценка винаги ще е субективна и следователно – ирационална. Научната оценка обаче, трябва да обективира субективното. С други думи, макар и да си остава субективна, тя трябва да се постави на обективни основи, на независими от нас критерии. Такива критерии са: първо - времето, в което една личност живее, второ – фактите от нейния живот, и трето – спомените на съвременниците.

И още нещо – за да бъде оценката ни безпристрастна, необходимо е още да се пазим от следните неща. Първо, от това да политизираме Църквата, т.е. да я виждаме като светска институция и следователно да оценяваме патриарха като светски лидер - на такава опасност се излагат всички невярващи, които гледат на Църквата само отвън, но не могат да я видят „отвътре”. И второ, от това да „героизираме”, да възвеличаваме човешкото, да виждаме в патриарха герой, който е вършил невъзможното, или, обратно на героизацията, да забравяме, че макар и патриарх, той също е човек като всички нас, да го отъждествяваме с институцията и да очакваме повече, отколкото е възможно и реалистично – опасност, на която се излагат мнозина вярващи, неспособни да погледнат на Църквата „отвън”.

И така, тук няма да говорим за времето. Както вече посочихме, за това ще говорят историците. Ще се ограничим само до част от фактите и някои спомени и оценки на съвременници.

Българският патриарх Максим е роден на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, Троянско. Кръстен е с името Марин.

Едва дванадесетгодишен е изпратен за послушник в Троянския манастир. По-късно завършва с отличие Софийската духовна семинария. Неговите съученици го определят като младеж с весел нрав, но сериозен в заниманията.

В периода 1938-1942 г. следва в Богословския факултет в София.

На 13 декември 1941 г., в последната година на следването си е постриган за монах с името Максим. На 19 декември същата година е ръкоположен за йеродякон. От учебната 1942 г. Св. Синод го назначава за учител по основно и пастирско богословие в Софийската духовна семинария. На 14 май 1944 г. е ръкоположен за йеромонах, а на 12 юли 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство. До 1950 г. е протосингел на Доростолския и Червенски митрополит Михаил, след което е изпратен на твърде важна и отговорна дипломатическа мисия – предстоятел на Българското църковно подворие в Москва.

След завръщането си в България, между 1955 и 1960 г. заема поста главен секретар на Св. Синод, като в периода от 1957 до 1960 г. е и председател на Редакционната колегия на Синодално издателство.

На 30 декември 1956 г. архим. Максим приема епископска хиротония с титлата „Браницки”.

На 30 октомври 1960 г. е избран за Ловчански митрополит. През време на служението му в епархията на своя роден край, въпреки тежката политическа обстановка, са построени и осветени от него няколко нови храма.

На 4 юли 1971 г. митрополит Максим е избран за Български патриарх, какъвто остава до края на земния си път – 6 ноември 2012 година.

Патриарх Максим заема патриаршеския престол в трудни за Църквата години, но благодарение на личните си усилия успява да съхрани нейната цялост и чистотата на догматичната й вероизповед. През тези години държавата търси неговото сътрудничество по темата за мира в света и той активно участва в междудържавни и междуцърковни форуми за отстояване на християнските миротворни принципи и допринася за издигане на авторитета на БПЦ, както и на своя личен авторитет.

През този период, въпреки идеологическите ограничения, Църквата успява да се съхрани. В края на 70-те и началото на 80-те години на 20 в. броят на свещенослужителите дори се увеличава, а 80 % от погребенията се извършват с опело. Строят се дори и нови храмове. С твърдата си позиция патриарх Максим не допуска Църквата да бъде въвлечена в т. нар. “възродителен процес”.

През 1989 г. антикомунистическата вълна довежда до политически мотивирано движение против архиереите на БПЦ, окачествено по-късно като разкол. Атаките са съсредоточени лично срещу патриарх Максим, който е оскърбяван по всякакъв начин. Въпреки това той не отвръща на хулите, не изрича нито една лоша дума срещу никого, но прощава на всички, като запазва своето достолепие и достойнството на Църквата. За него Доростолският митрополит Иларион пише: “В усилията да се възстанови единството на Майката Църква, патриарх Максим прояви необикновено търпение, отеческа любов и молитвена надежда да се върнат самоволно отдалечилите се, за радост на целия български народ и съгласно молитвените слова на Господ Иисус Христос към Бог Отец на Тайната вечеря: “Да бъдат всички едно” (Йоан. 17:21)”.

През 1998 г. в София се провежда Всеправославен събор, на който присъстват предстоятелите на всички Поместни православни църкви. Всички те единодушно препотвърждават несъмнената каноничност на ръководството на Българската православна църква начело с патриарх Максим. С това разколът е обявен за окончателно приключен.

Висока оценка за служението на патриарх Максим дават:

- Руският патриарх Алексий I: “Скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за свой дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Руската православна църква и уважението на обществеността”.

- Руският патриарх Алексий ІІ: „Целият живот на Първойерарха на Българската църква е пример за истинско подвижничество и пламенна ревност към Господа”.

- Президентът на Р България Росен Плевнелиев: „В години, белязани от бури и изкушения, нашият Патриарх показа воля и положи усилия за утвърждаването на единството на Църквата и за укрепването на християнските ценности и добродетели в нашето общество. В своята служба на Бога и Църквата патриарх Максим бе винаги и неизменно воден от дълбока вяра и любов към човеците, от благочестие и мъдрост”.

Патриарх Максим е определян още като „предостоен човек, изживял пълноценно своя живот, който ще остави в историята българска име на справедлив и обичан духовен пастир, пазител на православната вяра”. Възприема се също като ”обединител на нацията и светла личност в българската история, пример за доброта, човешко достойнство и смирение”.

Ще го запомним още като човек притежаващ аскетична скромност, търпение и издръжливост, както и с участието му в дългите богослужения, макар и вече твърде стар и много болен.

В най-ново време патриарх Максим е награден с орден „Стара планина“ – I степен, „за големите му заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдрото управление на делата на Българската православна църква и по повод 90 години от рождението му“ (2004 г.). По същото време е удостоен и с международната награда на Обществения фонд за единство на православните народи „за личен принос за укрепване на православието”.

Ще завършим с думите на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил: „Винаги ще помним това, което дядо Максим ни завеща – всички заедно да пазим и да се трудим за единството на каноничната света Българска православна църква и на целия ни православен български народ”.