ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА ВЪВЕДЕНИЕ В ХРАМА НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес ние празнуваме един от дванадесетте празника - празника Въведение в храма на Пресвета Богородица. Събитие, което легнало в основата на това празнуване, свързано с земния живот на Божията Майка - Дева Мария. Сведения за него са дошли до нас чрез устното Предание на Църквата, но известно е, че светата царица Елена, майката на император Константин, в IV век построила на Светата Земя храм в чест на Въведението на Пресвета Богородица. А това означава, че много време преди IV век Въведението в храма на Пресвета Богородица вече се осъзнавало като велико събитие от новозаветната история и отбелязвало като особен църковен празник.

В самото това събитие има нещо свързано с обикновения живот на тогавашните хора и нещо, свързано с Божието присъствие в човешкия живот. Имало такъв обичай у юдеите – всяко първородно момче посвещавали на Бога. Донасяли го на 40-тия ден след раждането в храма и за детенцето се давал някакъв откуп, принасяла се жертва. За това ние знаем, в частност, от историята за Сретение, когато Спасителят бил донесен в храма, получил благословение, а за Него била принесена жертва (вж. Лк. 2:22-39). Нищо подобно не ставало, когато се раждало момиче, но понякога благочестивите родители желаели да посветят своето дете на Бога и го отвеждали в храма, където детето се възпитавало, възраствало и нерядко целия си живот посвещавало в служение на Бога и добри дела.

Иоаким и Анна, родителите на Пресветата Дева, дълго нямали деца и когато се родило момичето, те възприели това като милост Божия, като някакво чудо. Изпълнявайки обета, даден на Бога, те решили я посветят на служение при Иерусалимския храм, а когато тя станала на три години, те я довели в храма - всичко в съответствие с традициите, с обичая, нищо особено.

А ето по-нататък се случва нещо, което излиза от реда на тези обикновени събития. В храма момичето е посрещнато от първосвещеника. Това действително е нещо необичайно, странно. Първосвещеникът, глава на ветхозаветната Църква, духовният лидер на народа – защо трябвало той да посрещне неизвестното му дете? Но станало именно така, че той се намирал тогава на стъпалата на храма.

И после станало нещо особено. Младенецът Мария, на три години, стъпва на първото стъпало, а те били петнадесет, водещи в храма, и това били големи каменни стъпала. Тези, които са виждали някога древни постройки, знаят какво е това - това не са съвременните стъпалца в съвременния дом. Но Младенецът Мария на тригодишна възраст се изкачва сама, без странична помощ, по тези петнадесет стъпала.

След това отново става нещо необичайно. Първосвещеникът, който я съпровожда, я въвежда там, където не можело да въвежда никого от миряните и даже от свещениците. Сам първосвещеникът само един път в годината влизал в това място, където се намирал ковчегът на Завета, в който се пазели скрижалите на закона Мойсеев; където стоял златен съсъд с манна – със същата тази, с която се хранели евреите в продължение четиридесет години след бягството от Египет; където лежал разцъфналият жезъл на Аарон, брата на Мойсей. Това били велики светини на ветхозаветната Църква, напомнящи за най-важните събития в живота на народа; и ето там, където първосвещеникът влизал само веднъж в годината, той въвежда младенеца Мария.

Всички тези събития може да се разделят на три важни етапа и зад всеки от тях стоят хора. Първият – това е посвещението на Дева Мария на Бога. Кой стои зад това събитие, зад това решение? Нейните родители. Именно родителите вземат такова решение, никой друг нямал право да върши това. Родителите решават да посветят детето на Бога. После първосвещеникът, наставникът на народа, - ето той отваря своите обятия за младенеца, той я въвежда в святая святих. Голяма е ролята на наставника в човешкия живот, както и на родителите. Е, накрая и самата Дева Мария, изкачваща се по тези петнадесет огромни стъпала. Зад това събитие е само тя и никой друг. Трудно е било да върви за такова малко дете, но Мария вървяла и зад това събитие е нейната воля, нейното желание, нейната жертва.

Ето така е и в нашия живот. Огромно значение в живота на всеки човек имат родителите. Родителите поставят основата не само на физическия организъм на човека - те формират неговата душа, неговите убеждения, неговите възгледи за живота. Ненапразно педагозите говорят, че човешката личност се формира до петгодишна възраст, а по-нататък тя вече е формирана и ще се развива в съответствието със заложените в нея навици. Каква огромна отговорност лежи на родителите!

Ние знаем, че родителите, по-старото поколение нерядко негодуват по адрес на младото поколение, виждайки в него много неприемливи, грешни, опасни неща. Но откъде пък се взема това ново поколение? Нали не е паднало от небето! Всеки от младите хора, нерядко извършващи много срамни постъпки, има родители; и нима може да се осъждат младите, без да се осъждат техните родители? Нима Господ не вижда всичко това, което става? И защо възлагаме цялата отговорност на този, който извършва някакво противно на Бога или на хората действие, размахваме му пръст, подлагаме го на критика и осъждане? Нали зад него стоят неговите родители.

Иоаким и Анна могли да посветят момиченцето на Богу, а могли и да не го посветят. Могли да я доведат в храма, а могли и да не я доведат. Ето така и днес, и винаги в продължение на цялата история родителите са могли да направят нещо или да не го направят. А ако не са го направили, тогава те разделят отговорността - пред Бога, пред хората, пред обществото - за поведението на своите деца.

Е, накрая, и наставниците. Нали можел първосвещеникът и да не излезе да посрещне Мария, могъл и да не я въведе в святая святих, въвеждайки с това самата душа на младенеца в живо съприкосновение с Божествената сила, с Божествената благодат, която се източвала от свещените предмети от свещената история. Но той направил това.

Днес по-старото поколение, в това число педагозите в училището, преподаватели и професори в университети и институти, нерядко се жалват от това колко ужасна е младежта. А нима те не носят отговорност за младото поколение? Нима по-старото поколение не е наставник за по-младото? И нима младежта може да бъде друга, ако тя гледа примера на по-старите, вършещи беззаконие, разрушаващи семейства, разрушаващи нравствените основи на личния, семейния, обществения живот? Ако младежта гледа филми, телевизионни предавания, които прави по-старото поколение, разрушавайки нравствената основа на обществото? Младите ще бъдат като лошите герои от същите тези филми - именно така и става. Ние се удивляваме на жестокостта сред младежта. А как да не бъдат жестоки, когато главният герой днес върши жестоки дела? Ние се удивляваме, когато младите хора употребяват наркотици и си тръгват от този свят. Как да не се удивляваме, че целият виртуален свят, създаден от възрастните, способства за това човек да скъса своята връзка с реалността и да излезе от настоящия свят? Наставниците, а това е цялото по-старо поколение, особено тези, които влияят на ума и на сърцето на хората - педагози, преподаватели, журналисти, писатели, филмови продуценти носят отговорност за формирането на младото поколение. И от тази отговорност пред Бога и пред историята няма да избягат.

Е и, накрая, личният фактор. Нали младенецът Мария сама се изкачвала по тези стръмни стъпала, преодолявайки препятствие, което за тригодишно детенце практически е невъзможно да преодолее. Навярно, се изисквало огромна целеустременост, сила на волята, способност да търпи и тя направила това.

Затова отговорност за живота, за своя собствен живот носи на първо място самият човек. Как той се изкачва по стъпалата на живота? За младенеца било трудно да се изкачва. Навярно, по-лесно би било да скочи от тези стъпала и да слезе надолу. Именно така постъпват мнозина от нас. Тежко ни е да се повдигнем, тежко ни е да растем, тежко ни е нравствено, интелектуално, духовно, естетически да се възпитаме, защото всичко това изисква усилия. Много по-лесно е да се търкаляш надолу, да падаш в пропаст, особено ако те примамва това, което се създава от хората във вид на псевдокултура. Когато те примамват в пропастта твоите собствени инстинкти, твоите слабости, псевдоидеали и псевдоценности, е нужна сила на личността, за да се издигнеш нагоре, въпреки това. И колко е важно, когато родителите довеждат човека до тази начална позиция и му казват какво е нужно, за да върви нагоре. Колко е важно редом до него да бъдат наставниците, които по време на това възхождане никога не биха отстъпили и биха били с човека до самия край. И, накрая, колко е важно на този път да се състои среща с Бога, реално съприкосновение с Божественото присъствие. Тогава на човека му порастват крила, той става силен, истински свободен, независим от многото съблазни и греховни притегляния. Той става способен да се издигне нагоре, на самия връх - там, където е вратата към Царството Божие.

Ето тази история с Божията Майка, историята на нейните родители, историята на първосвещеника, историята на тригодишния младенец, катерещ се по огромните стъпала на древния храм, - какъв прекрасен образ, помагащ ни да разберем какво трябва да правим и как трябва да постъпваме, та всяко следващо поколение хора да достигне истинската цел на човешкото битие. И днес, възпоменавайки това събитие, ние молим Пречистата Преблагословена Царица Небесна да простре над всички нас Своя Покров и да ни укрепи в нашия житейски път. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев