СЪВЕСТ

Версия за печат

Оп­ре­де­ле­ние и про­из­ход на съ­вест­та.

Нрав­с­т­ве­но­то чув­с­т­во е пър­ви­ят и най-не­пос­ред­с­т­вен вес­ти­тел за доб­ро­то и за на­шия дълг да го след­ва­ме в жи­во­та си, но то не е дос­та­тъч­но за пъл­но­це­нен нрав­с­т­вен жи­вот. Нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти тряб­ва да бъ­дат яс­но осъз­на­ти и приз­на­ти ка­то не­об­хо­ди­ми и бе­зус­лов­но за­дъл­жи­тел­ни. Яс­но­то осъз­на­ва­не на нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти ка­то наш дълг и на мо­ти­ви­те за тях­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не се из­вър­ш­ва от съ­вест­та. В по­ве­че­то ев­ро­пейс­ки ези­ци ду­ми­те, с ко­и­то се обоз­на­ча по­ня­ти­е­то съ­вест, се със­то­ят от пред­ло­га “със” и гла­го­ла “зная” = съ-зна­ние. Но по­ня­ти­я­та съз­на­ние и съ­вест, ма­кар и срод­ни, не са тъж­дес­т­ве­ни. Съ­вест­та не е съз­на­ние изоб­що, а не­що по-осо­бе­но, по-тяс­но по зна­че­ние. В по­ня­ти­е­то съ­вест се вла­гат оп­ре­де­ле­ни мо­рал­ни тен­ден­ции. Ду­ма­та съ­вест оз­на­ча­ва зна­ние с дру­ги­го. Чо­век в съ­вест­та си се осъз­на­ва об­вър­зан с Бо­жи­я­та во­ля.

Съ­вест­та е цен­т­ра­лен ор­ган на нрав­с­т­ве­ния жи­вот, без кой­то не е въз­мож­но ни­как­во нрав­с­т­ве­но съ­вър­шен­с­т­во. Лъ­чи­те на нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти се от­ра­зя­ват в съ­вест­та. Съ­вест­та да­ва поз­на­ние за доб­ро и зло, за съ­дър­жа­ни­е­то на на­шия дълг; тя пра­ви пре­цен­ки на под­бу­ди­те на чо­веш­ки­те пос­тъп­ки, оце­ня­ва ви­со­та­та и дос­тойн­с­т­во­то на чо­веш­ко­то по­ве­де­ние, на чо­веш­ка­та во­ля, на са­ма­та чо­веш­ка лич­ност. Съ­вест­та е ор­ган за нрав­с­т­ве­но поз­на­ва­не. Тя не тво­ри в се­бе си нрав­с­т­ве­ни цен­нос­ти, а са­мо сви­де­тел­с­т­ва за бе­зус­лов­на­та им ва­лид­ност.

Съ­вест­та се ос­но­ва­ва, раз­ви­ва и офор­мя вър­ху вро­де­на за­лож­ба за раз­ли­ча­ва­не на доб­ро и зло и за пред­по­чи­та­не на доб­ро­то пред зло­то. Та­зи за­лож­ба се обяс­ня­ва с то­ва, че чо­век, ка­то сът­во­рен по Бо­жи об­раз, по са­ма­та си при­ро­да е нрав­с­т­ве­но съ­щес­т­во и ко­га­то ос­та­ва ве­рен на се­бе си, той слу­ша в дъл­бо­чи­на­та на ду­ша­та си гла­са на доб­ро­то или гла­са на Бо­га – аб­со­лют­но­то и веч­но Доб­ро. Съ­вест­та е она­зи глъ­би­на в чо­веш­ка­та при­ро­да, къ­де­то тя се до­кос­ва до Бо­га, по­лу­ча­ва вест от Не­го и чу­ва Бо­жия глас. Ис­то­ри­я­та и нрав­с­т­ве­ни­ят опит сви­де­тел­с­т­ват, че чо­век от най-дъл­бо­ка древ­ност и до днес е слу­шал и слу­ша в се­бе си гла­са на съ­вест­та ка­то не­зам­лък­ващ Бо­жи глас. “В ме­не – го­во­рил Сок­рат – жи­вее ня­ка­къв де­мон /т.е. бо­жес­т­ве­но съ­щес­т­во/; все­ки път, ко­га­то ис­кам да пред­п­ри­е­ма и да из­вър­ша не­що, аз слу­шам не­го­вия глас, кой­то ме съ­вет­ва доб­ро­то да вър­ша, а зло­то да из­бяг­вам”. Рим­с­ки­ят фи­ло­соф, ора­тор и дър­жав­ник Ци­це­рон счи­тал съ­вест­та за от­ра­же­ние и про­я­ва на бо­жес­т­ве­ния Ра­зум, за вът­реш­на за­ко­но­да­тел­на си­ла, ко­я­то про­из­ли­за от са­мия Бог и чер­пи от Не­го сво­я­та власт и си­ла, а спо­ред друг рим­с­ки фи­ло­соф, Се­не­ка: “Съ­вест­та е Бог в са­ми­те нас”. Кант смя­та, че съ­вест­та е су­бек­ти­вен прин­цип, чрез кой­то чо­век от­го­ва­ря пред Бо­га за де­ла­та си. Вид­ни­ят пред­с­та­ви­тел на цен­нос­т­на­та ети­ка проф. Ни­ко­лай Хар­т­ман каз­ва, че съ­вест­та е вът­реш­на ин­с­тан­ция за одоб­ря­ва­не или не­о­доб­ря­ва­не, един вид ука­за­тел за доб­ро и зло, глас, кой­то го­во­ри не­по­ви­кан, ка­те­го­рич­но и убе­ди­тел­но. “Чрез гла­са на мо­я­та съ­вест – из­по­вяд­ва бе­ле­жи­ти­ят нем­с­ки фи­ло­соф Йо­хан Фих­те – сниз­хож­да ду­хов­ни­ят свят към ме­не и ме об­г­ръ­ща ка­то един от сво­и­те чле­но­ве… Гла­сът на съ­вест­та е лъ­чът, с кой­то ние ид­ва­ме от Без­к­рай­но­то”.

Съ­вест­та е глас Бо­жи в нас, за­що­то ние но­сим Бо­жи об­раз в ду­ши­те си, за­що­то Бог – спо­ред ду­ми­те на пре­мъд­рия Иисус, син Си­ра­хов – е ту­рил око­то си в сър­ца­та ни /Прем. Сир. 17:7/. Съ­вест­та е Бо­жи глас са­мо ка­то про­я­ва на бо­го­по­доб­на­та ни при­ро­да, и то са­мо до­кол­ко­то тя ос­та­ва та­ка­ва и не е из­в­ра­те­на.

Съ­вест­та е па­мет­та за иде­ал­ния об­раз, кой­то Бог е вло­жил в нас ка­то по­тен­ция и цел, за да па­зим то­зи об­раз от из­к­ри­вя­ва­не. Тя сви­де­тел­с­т­ва да­ли жи­ве­ем “в прос­то­та и ис­к­ре­ност пред Бо­га” или “с плът­с­ко мъд­ру­ва­не” /2Кор. 1:12/, сле­ди съ­от­вет­с­т­ват ли на­ши­те мис­ли, на­ме­ре­ния, чув­с­т­ва и пос­тъп­ки на то­зи иде­а­лен об­раз, или – не. Съ­вест­та пре­це­ня­ва за­ра­ди Бо­га, за­що­то тя е ор­га­нът за въз­п­ри­я­ти­е­то Му. Бог въз­дейс­т­ва вър­ху чо­веш­ка­та съ­вест, т. е. вър­ху па­мет­та за вис­шия, го­рен свят. Съ­вест­та е ду­хов­но свър­х­п­ри­род­но на­ча­ло в чо­ве­ка. Тя е най-край­на­та глъ­би­на на чо­веш­ка­та при­ро­да, на ко­я­то тя още не е от­пад­на­ла окон­ча­тел­но от Бо­га, за­паз­вай­ки връз­ка­та си с бо­жес­т­ве­ния свят.

Бе­да­та е в то­ва, че съв­ре­мен­ни­ят чо­век се е на­у­чил да се от­на­ся кри­ти­чес­ки към све­ще­на­та, ира­ци­о­нал­на глъ­би­на на съ­вест­та, ог­раж­дай­ки се­бе си от ней­ния глас и иро­нич­но над­с­ми­вай­ки се над съ­вес­т­ни­те хо­ра. Съ­вест­та не е ня­как­во свръх­д­лъж­но и не­дос­тъп­но за обик­но­ве­ния чо­век де­ло на пра­вед­ни­ка или от­шел­ни­ка, не­нуж­но за обик­но­ве­ния чо­век и без­по­лез­но за во­де­щия со­ци­а­лен слой. Нап­ро­тив, съ­вест­та е нуж­на на все­ки чо­век и то не са­мо в от­дел­ни­те пов­рат­ни мо­мен­ти на не­го­вия жи­вот, но и в ежед­нев­ни­те де­ла, и в обик­но­ве­ни­те от­но­ше­ния и то­ва, ко­е­то не е за­сег­на­то от ней­ния лъч, се оказ­ва не са­мо не­доб­ро­ка­чес­т­ве­но ка­то ду­хов­на цен­ност, но и жиз­не­но нет­рай­но, нез­д­ра­во, под­х­вър­ле­но на раз­па­да­не и в лич­ния, и в об­щес­т­ве­ния жи­вот.

“Съ­вест­та е жи­ва и ус­т­ре­ме­на към съ­вър­шен­с­т­во во­ля; за­то­ва там, къ­де­то от­ми­ра та­зи во­ля, ка­чес­т­во­то ста­ва без­раз­лич­но за чо­ве­ка и за­поч­ва да от­па­да от жи­во­та; всич­ко за­поч­ва да се вър­ши “не­доб­ро­съ­вес­т­но”, всич­ко се обез­це­ня­ва, ста­ва ни­ко­му не­нуж­но: от на­уч­но­то из­с­лед­ва­не до фаб­рич­ния про­дукт, от кан­це­ла­ри­я­та на чи­нов­ни­ка до убор­ка­та на ули­ца­та” – пи­ше рус­ки­ят ре­ли­ги­о­зен фи­ло­соф Иван Илин.

“Съ­вест­та, спо­ред не­го, е пър­ви­ят и най-дъл­бок из­точ­ник на чув­с­т­во­то за от­го­вор­ност; за­то­ва там, къ­де­то то­ва чув­с­т­во угас­ва, се въз­ца­ря­ва все­об­що без­раз­ли­чие към ре­зул­та­та от тру­да и твор­чес­т­во­то – как­во мо­же да съз­да­де бе­зот­го­вор­ни­ят по­ли­тик, съ­дия, ле­кар, офи­цер, ин­же­нер, орач?

Съ­вест­та е жи­ви­ят и най-мо­гъ­щи­ят из­точ­ник на спра­вед­ли­вост; за­що­то там, къ­де­то ней­ни­те лъ­чи от­па­дат от жи­во­та, чо­век за­губ­ва ка­то че ли ду­шев­ния ор­ган за спра­вед­ли­вост­та и вку­са към нея; в как­во се прев­ръ­ща жи­во­тът в об­щес­т­во­то, къ­де­то то­зи ор­ган и то­зи вкус са ат­ро­фи­ра­ли? Що за съд се на­ла­га в та­зи стра­на? Що за чи­нов­ни­чес­т­во? Що за тър­го­вия? Що за по­ли­ти­ка?

Във вся­ко жи­тейс­ко де­ло, къ­де­то лич­но­то сво­е­ко­рис­тие се сблъс­к­ва с ин­те­ре­си­те на ра­бо­та­та, служ­ба­та, пред­ме­та – съ­вест­та се явя­ва глав­на си­ла, под­буж­да­ща чо­ве­ка към от­но­ше­ние към пред­ме­та; за­то­ва там, къ­де­то съ­вест­та се из­ли­ча­ва от жи­во­та – от­с­лаб­ва чув­с­т­во­то за дълг, раз­с­лаб­ва се дис­цип­ли­на­та, гас­не чув­с­т­во­то за вяр­ност, из­чез­ва от жи­во­та на­ча­ло­то на слу­же­ни­е­то; нав­ся­къ­де се въз­ца­ря­ва про­даж­ност, ко­руп­ция, из­мя­на и де­зер­тьор­с­т­во, всич­ко се прев­ръ­ща в без­с­рам­но тър­жи­ще и жи­во­тът ста­ва не­въз­мо­жен.”

Съ­вест­та е то­ва све­те­що ло­но, от ко­е­то про­из­ли­зат, про­низ­вай­ки це­лия жи­вот, лъ­чи­те на ка­чес­т­ве­ност­та, сво­бо­да­та, от­го­вор­ност­та, чес­т­ност­та и вза­им­но­то до­ве­рие. И ако на злия дух би се уда­ло вед­нъж в нощ­та да уга­си в ду­ши­те на спя­щи­те хо­ра всич­ки лъ­чи на съ­вест­та, ма­кар и за крат­ко вре­ме, то на зе­мя­та би се въз­ца­рил та­къв ад, за кой­то и най-зло­ве­щи­те съ­но­ви­де­ния не би­ха мог­ли да ни да­дат вяр­на пред­с­та­ва.

От­с­тъп­ва­не­то на съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во от хрис­ти­ян­с­ка­та съ­вест вле­че го­ле­ми опас­нос­ти и бе­ди. И кол­ко­то по-ско­ро и по-дъл­бо­ко чо­ве­чес­т­во­то осъз­нае при­ро­да­та на пре­жи­вя­ва­ния от не­го ду­хо­вен кри­зис, тол­ко­ва по-яс­но ще раз­бе­ре, че без съ­вест на зе­мя­та не е въз­мож­на ни­то кул­ту­ра, ни­то жи­вот.

Фун­к­ции и със­то­я­ния на съ­вест­та.

Би­вай­ки ед­нак­во при­съ­ща на всич­ки, съ­вест­та дейс­т­ва твър­де раз­лич­но у раз­ни­те хо­ра, да­же в един и съ­щи чо­век не ви­на­ги дейс­т­ва ед­нак­во. Не­ряд­ко мо­же да се срещ­нат хо­ра, ко­и­то в раз­лич­ни пе­ри­о­ди от сво­е­то раз­ви­тие би­ват ту по­ве­че, ту по-мал­ко съ­вес­т­ни, ту осъж­дат, ту оп­рав­да­ват ед­ни и съ­щи яв­ле­ния в нрав­с­т­ве­на­та об­ласт. Сре­щат се хо­ра, ко­и­то ка­то че съв­сем са за­гу­би­ли съ­вест­та си, заг­лу­ши­ли са я в се­бе си.

В слож­ни­те про­я­ви на съ­вест­та се раз­ли­ча­ват глав­но три фун­к­ции, ко­и­то, по ана­ло­гия с раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на влас­ти­те в ед­на дър­жа­ва, ме­та­фо­рич­но би­ват обоз­на­ча­ва­ни ка­то за­ко­но­да­тел­на, съ­деб­на и из­пъл­ни­тел­на /въз­да­я­тел­на/. Със за­ко­но­да­тел­на­та фун­к­ция на съ­вест­та се обоз­на­ча­ват оне­зи мо­мен­ти от ней­ни­те про­я­ви, ко­га­то тя со­чи в как­во се със­тои доб­ро­то ка­то за­дъл­жи­тел­на нор­ма на по­ве­де­ние. Съ­деб­на­та фун­к­ция на съ­вест­та се про­я­вя­ва, ко­га­то е из­вър­ше­но да­де­но де­ло: съ­вест­та оце­ня­ва нрав­с­т­ве­но­то му ка­чес­т­во и от­съж­да да­ли е доб­ро или зло и за­ед­но с то­ва да­ли не­го­ви­ят из­вър­ши­тел е до­бър или зъл. Из­пъл­ни­тел­на­та или въз­да­я­тел­на­та фун­к­ция на съ­вест­та се из­ра­зя­ва в чув­с­т­ва­та на при­ят­ност или неп­ри­ят­ност, одоб­ре­ние или не­о­доб­ре­ние, спо­койс­т­вие или нес­по­койс­т­вие, ра­дост или мъ­ка, за­до­вол­с­т­во или не­за­до­вол­с­т­во, ко­и­то прид­ру­жа­ват и осо­бе­но след­ват из­вър­ше­на­та пос­тъп­ка в за­ви­си­мост от то­ва да­ли е доб­ра или зла.

Съ­вест­та има две ос­нов­ни за­да­чи: 1/ да пред­паз­ва от па­де­ние и да на­соч­ва към доб­ро – пред­шес­т­ва­ща съ­вест и 2/ да осъж­да – пос­лед­ва­ща съ­вест. Съ­вест­та пред­паз­ва от зло­то, за­що­то чрез не­го­во­то из­вър­ш­ва­не чо­век ще из­ме­ни на ду­хов­но-нрав­с­т­ве­на­та си при­ро­да. Съ­вест­та ста­ва на­пом­ня­ща – тя ис­ка да на­пом­ни за кра­со­та­та и ве­ли­чи­е­то на доб­ро­то, ко­е­то ут­вър­ж­да­ва би­ти­е­то и дос­тойн­с­т­во­то на чо­ве­ка. На­пом­ня­ща­та съ­вест се прев­ръ­ща в по­ве­ля­ва­ща.

По буд­ност­та и чув­с­т­ви­тел­ност­та на съ­вест­та, по ней­на­та чис­то­та и ви­со­та, по ней­на­та власт да оп­ре­де­ля ре­ше­ни­я­та и по­ве­де­ни­е­то, се оце­ня­ва лич­ност­та на чо­ве­ка как­то от об­щес­т­во­то, та­ка и от Бо­га.

Ко­га­то чо­век се е из­диг­нал до буд­на съ­вест и след­ва ней­ни­те изис­к­ва­ния, той се удос­то­я­ва с най-вис­ша­та наг­ра­да. Спо­кой­на­та съ­вест, съз­на­ни­е­то за из­пъл­нен ин­ди­ви­ду­а­лен и об­щес­т­вен дълг – ето вър­хов­но­то щас­тие на зе­мя­та, ко­е­то съ­дър­жа в се­бе си си­гур­на га­ран­ция и за веч­но бла­жен­с­т­во. “Чис­та­та съ­вест – от­бе­ляз­ва рим­с­ки­ят по­ет Ови­дий – не се бои ни­то от лъ­жи, ни­то от кле­ве­ти, ни­то от сплет­ни”. Щом съ­вест­та е чис­та и спо­кой­на, чо­век вър­ви уве­ре­но по жи­тейс­кия си път и се из­ба­вя от вся­как­во чув­с­т­во на не­си­гур­ност и не­у­ве­ре­ност.

Щас­ти­е­то на спо­кой­на­та съ­вест не се про­я­вя­ва в бля­сък на­вън. То чес­то пъ­ти ос­та­ва не­за­бе­ля­за­но за вън­ш­ния наб­лю­да­тел. То се раз­ли­ва ка­то ти­ха ра­дост по ця­ла­та ду­ша и я га­ли ка­то ме­ка лун­на свет­ли­на. Ти­хи­ят одоб­ри­те­лен глас на чис­та­та съ­вест е по-при­я­тен от крес­ли­ви­те гла­со­ве на су­ет­на­та сла­ва. Ко­га­то чо­век за­па­зи съ­вест­та си чис­та и не­о­пет­не­на и, ко­га­то се вслуш­ва в ней­ния за­кон на за­ко­ни­те, той из­вай­ва в ду­ша­та си вът­реш­на­та кра­со­та – един­с­т­ве­на­та кра­со­та, ко­я­то ни­ко­га не увях­ва и не по­ги­ва.

“Бла­жен е оня чо­век – каз­ва пре­мъд­ри­ят Иисус, син Си­ра­хов, - кой­то не е гре­шил с ус­та и не е бил ра­нен със скръб­та на гре­ха. Бла­жен е, ко­му­то ду­ша­та не го осъж­да” /Сир. 14:1-2/. За­то­ва св. ап. Па­вел не же­ла­ел да се хва­ли с ни­що дру­го, ос­вен със сви­де­тел­с­т­во­то на доб­ра­та си съ­вест /2Кор. 1:12/. “Ве­се­лие и ра­дост не дос­та­вят ни­то ве­ли­чи­е­то на власт­та, ни­то мно­го­то па­ри, ни­то мо­гъ­щес­т­во­то, ни­то те­лес­но­то здра­ве, ни­то раз­ко­шът и изо­би­ли­е­то, ни­то скъ­пи­те дре­хи, ни­то дру­го ня­кое от чо­веш­ки­те пре­дим­с­т­ва, - го­во­ри вдъх­но­ве­но св. Иоан Зла­то­уст, - а са­мо ду­хов­но­то съ­вър­шен­с­т­во и доб­ра­та съ­вест. И тъй, кой­то има чис­та съ­вест, ма­кар и да е об­ле­чен в дри­пи и да тър­пи глад, е по-щас­т­лив от те­зи, ко­и­то жи­ве­ят раз­кош­но; но то­зи, кой­то чрез съ­вест­та си съз­на­ва из­вър­ше­но­то от не­го зло, ма­кар да при­те­жа­ва мно­го бо­гат­с­т­ва, е по-не­щас­тен от всич­ки хо­ра.”

Ко­га­то чо­век се вслуш­ва в изис­к­ва­ни­я­та на пред­шес­т­ва­ща­та съ­вест, той до­чу­ва един глас, кой­то го пох­ва­ля­ва. Доб­ра­та съ­вест со­чи на чо­ве­ка по­лю­са на аб­со­лют­но­то Доб­ро – Бо­га. Доб­ра­та съ­вест се про­я­вя­ва, ко­га­то се по­я­вя­ват съм­не­ния и на­пад­ки, уко­ри и при­съ­ди от стра­на на дру­ги хо­ра. Бе­лег за доб­ра съ­вест е вът­реш­но­то спо­койс­т­вие, ду­шев­ни­ят мир. Нап­ри­мер вет­хо­за­вет­ни­ят пра­вед­ник Иов каз­ва: ”Не ще ме уко­ри сър­це­то ми през всич­ки­те ми дни” /Иов 27:6/.

Съ­вест­та одоб­ря­ва и на­сър­ча­ва чо­ве­ка, ко­га­то той из­пъл­ня­ва дъл­га си и жи­вее чес­т­но, но тя гор­чи­во го осъж­да и теж­ко го на­каз­ва, ко­га­то той се про­ви­ня­ва и съг­ре­ша­ва. Съ­вест­та е бу­ден страж на нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти, тя не мо­же да ос­та­не ня­ма при ло­шо по­ве­де­ние. На­каз­ва­ща­та или зла­та съ­вест про­из­на­ся съд над са­ма­та чо­веш­ка лич­ност, ко­я­то се е про­ви­ни­ла чрез из­вър­ш­ва­не на зло де­ло. Рим­с­ки­ят са­ти­рик Юве­нал каз­ва: “Зла­та съ­вест е вът­ре в нас, ден и нощ сви­де­тел­с­т­ва про­тив нас.” Мно­зи­на от­ци и учи­те­ли на Цър­к­ва­та са ни ос­та­ви­ли яр­ко на­пи­са­ни стра­ни­ци за не­у­мо­ли­мост­та на на­каз­ва­ща­та съ­вест. Спо­ред бл. Ав­гус­тин чо­век не е в със­то­я­ние да ус­ми­ри изоб­ли­ча­ва­ща­та си съ­вест. Св. Иоан Зла­то­уст пи­ше: ”Ко­га­то ба­ща­та на­ка­же си­на си ня­кол­ко пъ­ти и го ви­ди пак не­поп­ра­вен, той се от­ри­ча от не­го. Не е та­ка със съ­вест­та. Тя ня­ма да те ос­та­ви до пос­лед­ния ти дъх.”. От все­ки друг съд чо­век мо­же да се ук­рие и от вся­ко дру­го на­ка­за­ние мо­же да из­бя­га, но той не е в със­то­я­ние да се ук­рие от съ­да на соб­с­т­ве­на­та си съ­вест и да из­бя­га от ней­но­то на­ка­за­ние. Спо­ред плас­тич­ния из­раз на Све­ще­но­то Пи­са­ние, “не­чес­ти­ве­цът бя­га, ко­га­то ни­кой не го го­ни” /Притч. 28:1 /, по­не­же не­го­ва­та съ­вест нав­ся­къ­де го съ­път­с­т­ва, ни­къ­де не му да­ва мир и пос­то­ян­но го тер­зае. Ог­не­ни­те уко­ри на на­каз­ва­ща­та съ­вест па­рят в ду­ша­та ка­то не­у­гас­ва­щи въг­ле­ни. Ней­ни­те не­ви­ди­ми стре­ли се за­би­ват нап­ра­во в сър­це­то на чо­ве­ка и го об­ли­ват в кръв. Око­то на съ­вест­та е все­виж­да­що; от не­го­вия пог­лед не мо­же да убег­не ни­то един гре­хо­вен по­ми­съл и ни­то ед­но по­роч­но де­ло. Щом чо­век вед­нъж се е про­ви­нил, мно­го труд­но мо­же да въз­с­та­но­ви ду­шев­ния си по­кой.

Ня­кои хо­ра, за да се пред­па­зят от бо­лез­не­ни­те уко­ри на съ­вест­та си, по­веж­дат съз­на­тел­на бит­ка с нея и ви­ди­мо ус­пя­ват да я сло­мят. С иро­ния и ярост пос­ре­щат и най-сла­ба­та и про­я­ва и всич­ко, към ко­е­то ги на­соч­ва тя: доб­ро­де­те­ли­те, Бо­га. Не­ве­ри­е­то за тях е от­ча­ян опит да се ос­во­бо­дят от тор­мо­за на съ­вест­та, да се под­ко­пае ав­то­ри­те­тът и и пра­во­то и да ни ръ­ко­во­ди.

Ка­то за­ко­но­да­тел­на фун­к­ция съ­вест­та по­ня­ко­га е не­пог­ре­ша­ва­ща или пог­ре­ша­ва­ща. Тя е не­пог­ре­ша­ва­ща, ко­га­то во­де­на от Све­тия Дух, без­пог­реш­но поз­на­ва Бо­жия за­кон и сви­де­тел­с­т­ва, съ­вест­та е пог­ре­ша­ва­ща, заб­луж­да­ва­ща се или фал­ши­ва, ко­га­то доб­ро­то би­ва пред­с­та­ве­но за зло и зло­то – за доб­ро.

Съ­вест­та е си­гур­на, ко­га­то по­соч­ва точ­но и яс­но как­во е доб­ро и зло. Чес­то пъ­ти заб­луж­да­ва­ща­та се съ­вест мо­же да се из­жи­вя­ва ка­то си­гур­на. Ко­га­то съ­вест­та не е си­гур­на в поз­на­ва­не­то на нрав­с­т­ве­ния за­кон и в оцен­ки­те си, тя е ко­леб­ли­ва или съм­ня­ва­ща се. Спо­ред Ци­це­рон осъ­ди­тел­но е да се вър­ши не­що, за ко­е­то се съм­ня­ва­ме да­ли то е доб­ро или зло.

С ог­лед на­чи­на, по кой­то съ­вест­та взе­ма ре­ше­ния, тя е неж­на или чув­с­т­ви­тел­на, ши­ро­ка или при­тъ­пе­на, бо­яз­ли­ва или скру­по­льоз­на.

В съ­деб­на­та и фун­к­ция съ­вест­та би­ва не­мощ­на, прис­па­на и ожес­то­че­на. Не­мощ­на е, ко­га­то под вли­я­ние на страс­ти­те от­с­лаб­ва и не мо­же да под­тик­не чо­ве­ка към из­пъл­не­ние на нрав­с­т­ве­ния за­кон. Св. ап. Па­вел нас­тав­ля­ва хрис­ти­я­ни­те да бъ­дат вни­ма­тел­ни към бра­тя­та си с не­мощ­на съ­вест /1 Кор. 8:7/. Съ­вест­та е прис­па­на или пом­ра­че­на, ко­га­то ло­ши пос­тъп­ки оп­рав­да­ва с доб­ри на­ме­ре­ния или с вън­ш­но­то им съг­ла­сие със за­ко­на. Вслед­с­т­вие на та­ко­ва със­то­я­ние чо­век се смя­та за по-до­бър, от­кол­ко­то е на прак­ти­ка. Съ­вест­та е ожес­то­че­на, ко­га­то на­пъл­но про­из­вол­но и упо­ри­то от­х­вър­ля из­пъл­не­ни­е­то на Бо­жия за­кон. Хо­ра с по­доб­на съ­вест „каз­ват Бо­гу: от­с­т­ра­ни се от нас, не щем да зна­ем за Тво­и­те пъ­ти­ща!” /Иов 21:14/.

В из­пъл­ни­тел­на­та или въз­да­я­тел­на фун­к­ция съ­вест­та е по­ня­ко­га прис­т­рас­т­на, ли­це­мер­на и жи­го­са­на. Тя е прис­т­рас­т­на, ко­га­то чо­век яс­но и виж­да, и по­соч­ва чуж­ди­те не­дос­та­тъ­ци, а ни­как не се сму­ща­ва от най-го­ле­ми свои гре­хо­ве. Хо­ра с та­ка­ва съ­вест – спо­ред об­раз­но­то оп­ре­де­ле­ние на Иису­са Хрис­та – виж­дат слам­ка­та в око­то на бра­та си, а гре­да­та в соб­с­т­ве­но­то си око не усе­щат /Мат. 7:3/. Съ­вест­та е ли­це­мер­на, ко­га­то ни въз­наг­раж­да­ва с ду­ше­вен мир не­зас­лу­же­но или по­не не­съ­раз­мер­но с из­вър­ше­но­то от нас доб­ро. Съ­вест­та е жи­го­са­на или из­го­ря­ла, ко­га­то не за­го­ва­ря и не из­мъч­ва до­ри при из­вър­ш­ва­не на най-теж­ки прес­тъп­ле­ния и чо­век е на­пъл­но рав­но­ду­шен или спо­ко­ен.

В Све­ще­но­то Пи­са­ние се го­во­ри още за чис­та съ­вест /1Тим. 3:9/, не­по­роч­на съ­вест /Де­ян. 24:16/ и Бо­жия съ­вест /1Петр .2:19/, от ед­на стра­на, и за ос­к­вер­не­на съ­вест /1Кор. 8:7/ и идол­с­ка съ­вест /1Кор. 8:7/, от дру­га стра­на.

Зна­че­ние на съ­вест­та за ре­ли­ги­оз­но-нрав­с­т­ве­ния жи­вот на чо­ве­ка.

Съ­вест­та при­над­ле­жи към нрав­с­т­ве­но­то би­тие на чо­ве­ка, без нея то не мо­же ни­то да съ­щес­т­ву­ва, ни­то да се осъ­щес­т­ви в пъл­но­та. Дос­тойн­с­т­во­то на чо­ве­ка се със­тои в съ­вест­та и се из­мер­ва с ней­на­та буд­ност и ви­со­та. По буд­ност­та и чув­с­т­ви­тел­ност­та на съ­вест­та, по чис­то­та­та и ви­со­та­та и, по ней­на­та власт да оп­ре­де­ля ре­ше­ни­я­та и по­ве­де­ни­е­то, се оце­ня­ва лич­ност­та на чо­ве­ка как­то от об­щес­т­во­то, та­ка и от Бо­га.

Вя­ра­та в Бо­га и при­до­би­ва­на­та чрез нея бла­го­дат, лю­бов­та към Бо­га и Бо­жи­е­то бла­го­дат­но съ­дейс­т­вие чрез хрис­ти­ян­с­ки­те тайн­с­т­ва очис­т­ват и ок­ри­лят чо­веш­ка­та съ­вест, при­да­ват и буд­ност и твър­дост, пра­вят я влас­т­на, ав­то­ри­тет­на и с то­ва да­ря­ват на чо­ве­ка ра­дост и вис­ше щас­тие.

Бла­гот­вор­но­то вли­я­ние на хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гия вър­ху съ­вест­та се дъл­жи глав­но на то­ва, че еван­гел­с­ка­та вя­ра без­пог­реш­но, на­пъл­но и ав­то­ри­тет­но раз­к­ри­ва съ­дър­жа­ни­е­то на т. нар. ес­тес­т­вен нрав­с­т­вен за­кон, ко­е­то чо­век из­пъл­ня­ва в пос­тъп­ки­те си спо­ред сви­де­тел­с­т­во­то на съ­вест­та си. Оза­ре­на от еван­гел­с­ка­та свет­ли­на и бла­го­дат, съ­вест­та ста­ва си­гу­рен ръ­ко­во­ди­тел на вяр­ва­щия по пъ­тя на нрав­с­т­ве­но­то усъ­вър­шен­с­т­ва­не и на об­щес­т­ве­но­то слу­же­ние. Кой­то е по­вяр­вал в Еван­ге­ли­е­то, поз­во­лил е Хрис­тос да се все­ли в ду­ша­та му и чрез бо­го­о­за­ре­на­та си съ­вест во­ди пра­ве­ден, свят жи­вот, той пред­в­кус­ва не­зем­на­та ра­дост на веч­но­то бла­жен­с­т­во и не поз­на­ва мъ­чи­тел­ни­те тер­за­ния на нес­по­кой­на­та съ­вест:

Зна­че­ни­е­то на съ­вест­та над­х­вър­ля гра­ни­ци­те на вре­мен­ния жи­вот, за­що­то тя сви­де­тел­с­т­ва за веч­на­та ва­лид­ност на нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти. В одоб­ря­ва­ща­та и не­о­доб­ря­ва­ща­та, в пох­ва­ля­ва­ща­та и осъж­да­ща­та фун­к­ция на съ­вест­та чо­век не из­жи­вя­ва са­мо миг­но­ве­на ра­дост или ефи­мер­но огор­че­ние, пре­ход­на пох­ва­ла или ми­мо­лет­но осъж­да­не, но и пред­в­кус­ва веч­ния рай или ад. В не­под­куп­ния и не­у­мо­лим зов на съ­вест­та се до­ла­вя да­леч­ния глас на Страш­ния Съ­дия, Кой­то ще да­де без­пог­реш­на от­съ­да за де­ла­та ни през зем­ния ни жи­вот.

Съ­вест­та се стре­ми не прос­то да от­съ­ди, да на­ка­же и уни­що­жи ви­нов­ния, а чрез от­съ­да­та и на­ка­за­ни­е­то да го пред­па­зи от дру­ги про­ви­не­ния, да го под­тик­не да пре­въз­мог­не из­вър­ше­но­то зло чрез доб­ро и да се из­ле­ку­ва от ло­ши­те си вле­че­ния, нак­лон­нос­ти, страс­ти и по­ро­ци. “Ка­то усър­ден ле­кар – от­бе­ляз­ва св. Иоан Зла­то­уст – съ­вест­та не прес­та­ва да при­ла­га сво­и­те ле­че­ния” , без да об­ръ­ща вни­ма­ние, че не се вслуш­ват в нея. Бла­го­да­ре­ние на та­зи си пос­то­ян­на заг­ри­же­ност за поп­ра­вя­не­то на греш­ния, съ­вест­та ни­ко­га не му поз­во­ля­ва да заб­ра­ви ло­ши­те си пос­тъп­ки и ис­ка да го пред­па­зи от пов­та­ря­не на пре­диш­ни­те гре­хо­ве.

Раз­би­ра се, съ­вест­та не е в със­то­я­ние са­ма да ни пред­па­зи от вся­ко пов­та­ря­не на пре­диш­ни­те гре­хо­ве, а още по-мал­ко мо­же да ни из­ку­пи от ви­на­та, да ни ос­во­бо­ди от те­жест­та на ней­но­то бре­ме и да ни пре­ро­ди за нов, пра­ве­ден, свят жи­вот. Всич­ки те­зи ак­то­ве из­ли­зат из­вън въз­мож­нос­ти­те на чо­ве­ка и са по си­ла­та на Бо­га, Кой­то има власт да оп­ро­ща­ва, оп­рав­да­ва и спа­ся­ва. Съ­вест­та оба­че под­буж­да, под­тик­ва и под­гот­вя чо­веш­ка­та ду­ша за те­зи ак­то­ве глав­но чрез раз­ка­я­ни­е­то, чи­я­то същ­ност се със­тои в съз­на­ва­не­то на из­вър­ше­ни­те гре­хов­ни пос­тъп­ки и в же­ла­ние за поп­ра­вя­не, и во­де­не на нов жи­вот в служ­ба на прав­да­та и доб­ро­то. Та­зи същ­ност на раз­ка­я­ни­е­то сви­де­тел­с­т­ва, че то е про­я­ва на съ­вест­та, по­не­же имен­но тя под­тик­ва към осъз­на­ва­не на сто­ре­ни­те гре­хо­ве, пре­дуп­реж­да­ва и пред­паз­ва от тях­но­то пов­та­ря­не.

Съ­вест­та съз­да­ва оно­ва със­то­я­ние на ду­ха, при ко­е­то чо­веш­ка­та ду­ша се от­ва­ря за Хрис­то­ва­та бла­го­вест и за Бо­жи­я­та бла­го­дат. Еван­ге­ли­е­то, по­ра­ди съ­дър­жа­ща­та се в не­го бо­жес­т­ве­на ис­ти­на и нрав­с­т­ве­на кра­со­та най-ес­тес­т­ве­но и лес­но мо­же да на­ме­ри при­ем в хо­ра с буд­на съ­вест /вж 2 Кор. 4:2/. Св. ап. Пе­тър с пра­во на­ри­ча съ­вест­та “съз­на­ние за Бо­га” /1 Петр. 2:19/. Та­зи ми­съл е въз­п­ри­е­та от древ­ния цър­ко­вен учи­тел Тер­ту­ли­ан, спо­ред ко­го­то съ­вест­та е пър­во­то, на­чал­но­то съз­на­ние на чо­ве­ка за Бо­га. Тя се пот­вър­ж­да­ва и от св. Иоан Зла­то­уст, кой­то на­ри­ча съ­вест­та “един­с­т­вен на­чин за бо­го­поз­на­ние”.