ВЯРАТА ТРЯБВА ДА ПРИНАСЯ ДУХОВНИ ПЛОДОВЕ /слово на Велики Понеделник/

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! След тържествения вход в Йерусалим Господ встъпил на последното и заключително поприще на Своя живот - в тези дни, които ние възпоменаваме в продължение на Страстната седмица. Можем да си представим, с какво внимание хората са слушали всяко слово на Спасителя. Сред множеството поклонници, които вървели след Него на тълпи, били и фарисеи, и садукеи, както узнаваме от днешното евангелско четиво (Мат. 22:23), т. е. хора просветени, познавачи на Писанието, водачи на своя народ, политическият елит – така бихме ги нарекли днес. Имало, разбира се, и прости хора. И навярно, никога Спасителя не е бил слушан от толкова много народ и с такова внимание. Неговият живот достигнал висшата си точка. Неговото слово достигнало най-високо напрежение. И вниманието към Него също достигнало максимална степен.

Разбира се, в тези дни Господ говорил за това, което имало особено, принципно значение за живота на хората, за тяхното спасение. В едно от първите Свои обръщения Спасителят уподобил хората на смоковница - смокиново дърво, което има пищни и красиви листа. Той говорил как една от тези забележителни смоковници, радваща всички със своята красота, се оказала безплодна: на нея нямало ни една смокиня. „Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън” (Мат. 3:10; 7:19). Образът на безплодната смоковница е много дълбок, той ни говори за това, което е принципно важно за нашия религиозен живот - както в тези далечни времена, така и днес.

Животът на човека трябва да се съпровожда с реални свършени неща. Всичко, което правим, било то в нашата професионална кариера, в семейния или личния живот, - всичко трябва да принася плод, който ще бъде поискан от хората, който е призван да подобри живота и да служи за натрупването на духовен потенциал на личността и на цялото човечество. Този плод трябва да има за смисъл и в перспектива вечния живот. Ако пък ние, запазвайки външна привързаност към вярата и благочестието, не правим нищо, което има ценност в Божиите очи, ако нашият живот преминава в суета, тогава ние, несъмнено, се уподобяваме на тази пищна смоковница, която имала забележителни листа, но не давала полезни плодове.

Под безплодни смоковници може да се подразбират всички, започвайки от простите хора и завършвайки с държавните дейци и политиците. Всеки, който със своя живот не принася плод, може да се олицетвори с това безполезно дърво. Но особено образът на такава смоковница следва да се отнася към религиозния живот на човека. Ако ние само външно изпълняваме предписанията на вярата, но не принасяме плодове на благочестие, ако нашите сърца са затворени за любовта и доброто, това означава, че ние сме духовен безплоден цвят: външно изглеждаме привлекателно, а всъщност сме безплодни.

Във времето на земния живот на Спасителя проблемът за религиозното безплодие бил много актуален. Днес ние чухме откъс от Евангелието, отнасящ се вече към следващия ден, към вторник. В него Господ изобличава лицемерието на фарисеите, управниците на народа, за това, че те не само сами живеели безплодно, но и създали цяла система от лъжливи ценности, предлагайки и на другите да живеят така, както те живеели, превръщайки религиозния живот в някакъв вид изкуство. Словото на Христа било особено изразително по отношение към това духовно безплодие.

Но ако внимателно се взрем в нашия религиозен живот, тогава може да видим, че и ние често страдаме от подобно безплодие. Понякога ни се струва, че идването в храма, изпълнението на обреда са спасителни сами по себе си: дошъл си в църквата - значи, вече си направил нещо много добро, значи, точно „сработва”. Не е нужно да вярваш, не е нужно да се напрягаш, не е нужно да принасяш плодове – достатъчно е точно и скрупольозно да изпълняваш всичко, което се предписва. Ето такова отношение към външното благочестие е наистина пагубно.

Но у мнозина може, разбира се, да възникне и друг въпрос: „А ако е така, то, може би, въобще не е нужно никакъв обред и никакво благочестие?”. Ние знаем как възниквали в историята на християнството различен род секти, които отричали необходимостта и от Божия храм, и от обреда, и от външното благочестие, - това е друга крайност, не по-малко опасна, отколкото обредоверието. Човек нали се състои от душа и тяло, той има чувства, той вижда, чува, той е способен да осезава, той възприема света чрез видими външни образи и действия. За него образът е много важен, затова много важен и поучителен е обредът, който формира духовната същност на човека, храни го и го закалява. Да вземем за пример Великия пост – нали това също е обред, но колко е важен той за нас, какво огромно влияние оказва на нашия вътрешен живот!

И така, къде е правдата? Как трябва да вярваме, та нашата вяра да принася духовни плодове? - Нужно е да използваме всичко, което дава Църквата. Тя ни призовава да следваме църковните предписания, да спазваме всички външни форми на благочестие, които ние трябва да усвоим, помнейки при това, че те са нужни дотолкова, доколко променят състоянието на нашата душа. А ако даже, молейки се и изпълнявайки църковните предписания, обреди, ние не изменяме своето вътрешно състояние, тогава, значи, живеем неправилно. И, за да изправим своя живот, та вярата ни да започне да принася духовни плодове, трябва да следваме наставлението на свети Йоан Златоуст: „Усъвършенствай самия себе си, както земеделецът обработва нивата, - изтръгни греха, подобни плевели; като тръни, унищожи беззаконието; като клонка на дива маслина, като диво безплодно дърво, изтреби греха”.

Образът на смоковницата – това е страшен образ: безплодното дърво никому не е нужно. С тази притча Господ ни предупреждава, че и ние ще бъдем наказани за своето духовно безплодие. Неслучайно именно с тази притча започват с особена важност поученията на Страстната седмица. Минали векове, а евангелската история за смоковницата днес е толкова злободневна, както злободневна е била в юдейската столица тогава.

Да ни помага на всички нас Господ да чуем Неговото слово и да изменим своя живот, та в него с пълна мяра да се осъществи Божията правда. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев