ПРОПОВЕД НА ЧИНА ПОГРЕБЕНИЕ НА ГОСПОДА НАШЕГО ИИСУСА ХРИСТА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Възлюблени в Господа братя и сестри! Пророчества за страданията и смъртта на Спасителя на света се съдържат още в думите на великия ветхозаветен пророк Исаия, който говорил на юдейския народ за Месията: „Праведник умира, и никой не взима това присърце; и благочестиви мъже се грабват от земята, и никой не помисля, че праведникът се от зло изтръгва” (Ис. 57:1). И по-нататък с благоговение пророкува: „Той отива в мир; които ходят по правия път, ще почиват на леглата си” (Ис. 57:2).

Днес ние с вас извършихме установения от Светата Църква трогателен, преизпълнен с човешка скръб Чин на погребението на Господа и Спасителя наш Иисус Христос. Заедно с целия християнски свят пяхме погребални химни, обходихме храма с кръстен ход, възнасяйки Светата Плащаница.

Всесилният Бог, сътворил толкова чудеса, снет от кръста, легнал в гроба, та на всички нам, немощните и грешните, да дарува свобода от греха и надежда за вечен живот. С Тялото Си Синът Божи пребивава в гроба, а Пречистата Му душа слиза в ада. За това слизане свидетелстват много църковни песнопения, в които внимаваха днес нашите души. „Царува адът, но не векува над рода човешки” (тропар от 6-та песен на канона на утренята). Нашият Господ Иисус Христос не само дошъл на земята, но и слязъл в ада - мястото на изоставеността, мястото без Бога - и го озарил с неизказаната Божествена светлина, та и тези, които пребивавали в безутешната мъка на очакването, да могат да чуят Неговата благословена проповед.

В ада, във ветхозаветния шеол, до пришествието на Спасителя отивали душите на всички умрели хора - и на грешниците, и на праведниците, и пребивавали там, страдайки в беизходна мъка. Нали за човешката душа няма нищо по-страшно от това да бъде изоставена от Бога! До слизането на Христос в ада там Бог не е бил. Но ето тъмното царство се озарило от неизказана светлина. Адът видял не поредната жертва, а Този, Който дошъл да разруши силата на тъмнината и да съкруши жилото на смъртта. И затова Светата Църква в една от стихирите пее: „Днес адът стене и плаче: по-добре би било за мене да не приемам Родилия Се от Мария, защото, намирайки се в мене, Той разруши моята държава, съкруши медните врата, а душите, които по-рано аз владеех, Той, като Бог, ти възкреси”.

Слизането на Господа в ада имало значение не само за душите, заключени там, но и за всички християни. Понеже досега това място не било място, където Бог присъствал. Божията светлина присъствала тук така, както на земята и в рая. Но може да възникне въпросът: защо Милосърдният и Състрадателен Бог въобще допуска съществуването на ада – мястото на тъмнина и страдания? Отговорът на него е прост: защото още има в сърцата на хората ненавист и стремеж към грях. Адът съществува само изключително благодарение на човешката злоба, на нашите страсти и пороци. Той и по-нататък ще съществува, докато ние не удържим победа над себе си, над своето земно, плътско естество, докато не съкрушим беззаконията и греховете ни.

Ето стоим ние, с трепет и благоговение, пред гроба Господен, в който почива Божественият Страдалец. Какви чувства ни завладяват в този час? Само болка и състрадание ли? Не се ли запитваме за степента на своята вина за станалото? Някой от нас може да каже, че това е било така отдавна, че от голготската жертва ни отделя твърде много време, излиза че юдеите са виновни, какво общо имаме ние, съвременните хора? Но да се замислим, гледайки Светата Плащаница на нашия Господ, - а действително ли ние сме така непричастни?

У юдейския народ сред многото закони на Мойсей имало закон, според който, ако намерели тяло на убит човек и не знаели, от чии ръце той е приел смъртта, хората се събирали над тялото, старейшините принасяли в жертва телица, умивали над главата й ръцете си и казвали край тялото на умрелия: „наши ръце не проляха тая кръв и наши очи не видяха; очисти народа Си, Израиля, който Ти, Господи, освободи (из Египетската земя), и не вменявай на народа Си, Израиля, невинна кръв” (Втор. 21:7-8). И ето пред нашите очи е почиващият в гроба Господ наш Иисус Христос. Можем ли ние с увереност да кажем, призовали като свидетел Бога, че „наши ръце не проляха тая кръв и наши очи не видяха”? Нима не сме клеветели и злословили срещу ближните си, също както лъжесвидетелствали юдейските водачи за невинния Спасител? Нима поради равнодушие или коравосърдечие не сме обиждали немощните, не сме отхвърляли просителите, не сме прощавали на длъжниците, заплашвали сме с разправа тези, които даже не са могли нищо да ни кажат в отговор, също, както безропотно и смирено понасял всички унижения, побоища и оскърбления нашият Господ? Нима няма в нас гордост, тщеславие, Юдино користолюбие? На неправдите и страстите човешки бил разпнат Синът Божи!

Само напълно чистите от грях могат да се смятат за невинни за смъртта на Иисуса Христа. Но има ли такива сред нас, има ли въобще такива?! Апостол Павел пише: „Бог е верен, а всеки човек е лъжлив”. И по-нататък: „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:4, 23). Благодатта на оправдание пред очите на Небесния Отец ние получаваме не поради нашите лични заслуги, а по Божията милост, поради изкуплението, извършено от Господ Иисус Христос. И свети пророк Давид, както вие помните, твърдял: „Всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма нито един” (Пс. 13:3). Нима нашата съвест не ни говори същото?! Ето защо не е за нас сега да разсъждаваме за невиновност, не сме достойни ние за това! „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи”- казва пророкът (Ис. 53:4).

Поради неизказаната Си любов Спасителят взел върху Си нашите грехове и с кръстната смърт изкупил човешкия род. Неговата милост е безгранична. Но когато ние отново и отново грешим и вършим беззакония, цялата тежест на стореното отново пада върху нас. И как може тя да не пада, ако, съгрешавайки, ние отново подлагаме на страдания нашия Господ? Ние ставаме виновни в много по-голяма степени, отколкото неправедните съдии и разпъналите Христа, нали те не знаели на Кого вдигат ръка, а ние съзнателно грешим, поради злата си воля се отдалечаваме от Бога! Но когато ние разбираме своята нищожност и греховност пред Божиите очи, когато принасяме покаяние, Господ ни прощава и ни приема в числото на Своите възлюблени чада.

Възлюблени в Господа братя и сестри! Не заради Себе Си, а заради всеки от нас е умрял нашият Господ Иисус Христос. И е възкръснал Христос, за да ни открие нов живот, блажената вечност. Приемайки от сърце това преславно събитие, всеки от нас се уповава на възкръсналия Господ, преизпълнен с надежда във всеобщото възкресение.

Извършвайки с цялата Света Църква този трогателен чин, да си припомним светите Йосиф и Никодим, предали тялото на Господа на погребение, и да се поразим от тяхната невиждана смелост. Те поели върху си толкова благословено дело, не се побояли от наказание, не се уплашили да бъдат заради това отхвърлени от юдейския народ и изгонени от обществото. Те проявили смелост тогава, когато почти всички верни ученици на Христа се разбягали, изпокрили се и само малцина споделили с Господа последните Му минути. А нали приживе на Божествения Учител всичко било иначе. Йосиф с Никодим, принадлежейки към почитателите нам Иисуса, все пак оставали тайни ученици „поради страх от иудеите” (Ин. 19:38). Но със смъртта на Господа, когато синедрионът, преизпълнен с ненавист, продължил да преследва последователите на Христа, Йосиф от Ариматея, според свидетелството на евангелист Марк, „виден член от съвета”, дръзнал не просто да се обърне к властите, той събрал мъжество да попита самия Пилат: „и измоли тялото Иисусово” (Мк. 15:43). А какво означавало това, братя и сестри? Такава крачка била, безусловно, с опасни възможни последствия, защото могла да повлече след себе си и преследване от синедриона, и ненавистта на юдейските водачи, и неразбиране от събратята. Но Йосиф не могъл да остави Тялото на Божествения Учител без погребение. От любов към Господа, която не се умалила след Неговата смърт, този верен ученик на Иисус стигнал докрай! Чувствата на Йосиф, които той, до определено време, таял в душата си, намерили наистина благородно и благочестиво въплъщение.

Нека и ние, братя и сестри, да се изпълним с такава самоотвержена и безстрашна любов към Спасителя. Понеже, както пише свети Игнатий (Брянчанинов): „Ако ние не се отзовем на любовта на Господа към нас с любов към Него, тогава не е ли пролята напразно кръвта на Богочовека за нас?.. Напразно ли е положена на кръстния жертвеник и на заколение Великатая Жертва? Всесилно е Нейното ходатайство за нас за спасение, всесилни са и Нейните жалби за тези, които Я пренебрегват”. Амин.