ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА САМАРЯНКАТА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Когато Христос разговарял със самарянката, Неговите ученици се учудили: как Той може да говори с чужд човек? Но Бог е Бог на всички: всички е сътворил Господ, Неговата любов обхваща всички, при всички е дошъл Христос, заради всички Той е живял, заради всички Той е умирал, за всекиго Той е преживял Богоизоставеност, и е влязъл в тайнствения, страшния за всеки човек ад. Учениците още делели хората на свои и чужди; Христос всички обхваща с една любов. И ние сме призвани, бидейки Христови, така да се отнасяме към всички, заради които е дошъл Спасителят на земята, заради които Отец отдал Своя Единороден Син на смърт.

Така ли се отнасяме към хората? Не ги ли делим на „свои” и на „чужди”, на приятели и на врагове? Ние сме призвани не при приятелите Божии, а при „враговете” Божии да отиваме с благовестие за спасението, с благовестието за новия живот, който е в Бога и който им се дава.

В края на днешното Евангелие Спасителят казва: Полята вече са побелели, жътвата вече е готова, а работниците – малко… И когато ние се озъртаме за християнско общество, за своята Църква и за всички Църкви, които се наричат с името на Христос – и справедливо! – нима не ужасяваме при мисълта, че сме толкова много, а словото Божие умира в нашата среда? Прозвучава – и умира, прогърми – и повече нищо не се чува… Ние сме призвани от Христос да бъдем Негово присъствие на земята, Негови свидетели; ние сме призвани да бъдем на земята сякаш продължение на Неговото въплътено присъствие; повече от това, ако може това да се каже: присъствие и на Христос, и на Светия Дух, живеещ в нас. И какво? – милиони около нас жадуват; жадуват думите на истината, жадуват думите на надеждата, думите на любовта, думите на вярата, жадуват при тях да дойде вестител от Христос, в който те да могат да узнаят Този, Който го е пратил: Спасителя, не Съдията, а Приятеля, способен да каже на самия Юда „приятелю Мой”… Полята са побелели, милиони жадуват, милиони са изгладнели; а ние живеем затворен, страхлив живот.

Когато самарянката чула за Христос, думите, които достигнали нейната душа, се излели в тази душа, както живата вода прониква в изсъхналата земя на пустинята, – тя захвърлила всичко; тя забравила за какво е дошла при кладенеца; тя побързала да отиде в града, за да сподели с хората чудото: тя срещнала Този, в Когото тя разпознала Месията, Спасителя на света Христос. И това, което тя говорила и което с нея се случило, било такова, че хората повярвали на нейните думи и отишли при Христос… Кой, слушайки нашето слово, е готов да захвърли всичко, всички напразни търсения, за да дойде при Христос, Който е и Истината, и Пътят, и Животът? Нашето свидетелство е безизразно, бледно; нейното свидетелство било подобно на пламък; то било прозрачно като светлина: хората слушали свидетелството и не виждали жената. Когато ние говорим колко често хората виждат само нас и не слушат словото, което звучи, което би трябвало да прогърми чрез нас, чрез нашата прозрачност да достигне до тях като животът.

Колко често ни се иска човек да си спомни с благодарност, че ние сме го привели към Христа, че сме му отворили вратата на Църквата, че сме му дали радост, надежда, зачатък на вяра... С каква готовност самарянката станала незабележима; с нея се случило същото, което станало с Йоан Кръстител: Христос се издигнал в цял ръст пред хората – и те забравили за Йоан…

Да се замислим и над нашето място в делото на спасението. Колко често слушам хора, които казват: защо сме малко? Защо това дивно провъзгласяване на Православието не запалва, не просвещава всички наоколо? – защото сме така безжизнени! Понеже нашето слово е слабо, понеже ние се боим да провъзгласим с цял глас – и не само с глас, а с целия си живот – нашето, или, по-точно, Божието благовестие.

Христос е дошъл при всички; Той ни е възвестил, че ще дойде време, когато не тук и не там трябва да търсим истински поклонници на Бога и Отца, че тези, които Му се покланят, трябва да се покланят с Дух и Истина. Но този Дух, тази Истина трябва да просияят чрез нас; ние сме пратени в света, ние сме апостоли Христови, ние сме Негови свидетели, и по нас ще съдят за Христа… Да се замислим над нашата отговорност, и с радост да споделим това богатство, това щастие, тази вяра и надежда, това ликуване, което ни дава Христос. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев