СЛОВО В НЕДЕЛЯ СЕДМА СЛЕД ПАСХА

Версия за печат

Днес е особен ден - ние празнуваме паметта на светите отци от Първия Вселенски събор. На същите тези отци, които противодействали на жестоката и страшна ерес – ереста на арианството. Арий учил, че Господ Иисус Христос не е въплътен Син Божи, че Той не е Бог, че Той не е единосъщен на Отца. Само една дума могла да измени целия ход на духовната история на човечеството. Арий настоявал, че Иисус Христос е подобен по същност на Отца, а отците на Вселенския събор казвали, че Той има една същност с Бога-Отца. Ако, пази Боже, ариевото лъжеучение бе възтържествувало, тогава днес не би съществувала християнската вяра, не би имало Църква, а значи, не би било поставено и началото на спасението на човешкия род.

Неслучайно именно днес на Литургията се чете откъса от 17-та глава на Евангелието от Иоана. В този отрязък се съдържат думи, имащи съвършено особен смисъл. Веднъж някой от светските хора, може би, журналист, ме попита: „А можете ли Вие с една фраза да изразите цялата същност на християнството?” И аз тогава си спомних 17-та глава от Евангелието от Йоана и казах: „Има такава фраза”. Ние я чухме днес: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Ин. 17:3). Тук всичко е алфа и омега, начало и край. Няма живот вечен без познаване на Бога и пратения от Него Иисус Христос, Сина Божи и Сина Човешки.

Знанието принадлежи на човешкия разум, а разумът, както и човешката природа, е ограничен. Затова само по себе си познанието винаги е рисковано – то много зависи от личните качества на човека. Познанието зависи от нашата култура, от нашето възпитание, от нашето образование, от нашия начин на живот, от това доколко сме привързани към традициите или доколкото не сме свързани с традициите. Образованието никога няма абсолютно значение, то винаги е относително. Знанието винаги е относително, защото е ограничено по силата на ограничеността на човешката природа.

„Да познават Тебе, единия истински Бог”. Историята показва, че знанието за Бога нерядко много силно разделя хората. От самото начало на християнството хората по различен начин разбирали какво е Бог и кой е Иисус Христос. Арий като теглил чертата на многото спорове, пререкания, разделения, сякаш възприел в себе си цялото това инакомислие и го излял в момента на Първия Вселенски събор, желаейки да убеди отците в правотата на своето дело, и претърпял съкрушително поражение.

На какво ни учи тази история и как да разбираме думите „Да познават Тебе, единия истински Бог”, ако знанията са относителни, ако колкото глави, толкова и умове, ако ограничената природа на човека сама предопределя множествеността на разбирането за това какво е Бог? В същата 17-та глава на Евангелието от Йоана се съдържа пронизително, изпълнено с огромна сила и драматизъм обръщение на Господа към Неговия Отец: „Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.” (вж. Ин. 17:11).

И ето втората фраза от този откъс от Евангелието от Йоана, което ние чухме днес, ни помага да разберем в какъв смисъл знанието на Бога може не да разделя, а да обединява хората. Това означава, че познанието за Бога може да обединява хората само тогава, когато върху тях се излива отговорът на тази Първосвещеническа молитва на Спасителя, когато те получават особен благодатен дар, когато те вярват не само с ума си, но и с цялото си същество, бидейки облагодатени със силата на Светия Дух.

Именно затова отците на Вселенския събор са казали: „изволися Духу Святому и нам”. Не нашите човешки знания, не вариативността на нашето възприятие за това, кое е Бог и Кой е бил Иисус Христос, а благодатта Божия преодолява всякакви човешки разномислия и от многото създава едно – Църквата на Господа и Бога, Неговото Тяло, Църквата, която Той придобил със Своята Кръв. Именно затова Църквата съществува в течение на 2000 години, въпреки, че всеки човек има свой разум, свой опит, свой възглед за живота. Въпреки тази заложена от Бога различност, която е в резултат от нашата свобода, ние запазваме единство в едното Тяло Христово.

Заобикалящият ни свят не живее този живот. „Моля Те за тези, които си Ми дал; не за цял свят Те моля, а само за тези Те моля, за да бъдат те единни, както Ние сме единни”. А в света присъства тази множественост на възгледи, на подходи. Тя се изразява в много неща: в битовите подредби - и от това нерядко страдат нашите семейства; в мирогледните ориентации; в политическите възгледи; в културното разнообразие. Нерядко цялата тази множественост довежда не до хармония, а до борба, до противоречия. Колко ярко всичко това се проявява в предизборните времена, когато хората, придържащи се към различни политически възгледи, влизат в стълкновение един с друг! Дай Бог, да е само словесно - но нали историята познава примери, когато хората воюват един срещу друг поради различните си убеждения. Това е и стихията на света. И не е случайно, че на хората, принадлежащи към тази стихия, много неща в живота на Църквата ще изглеждат неразбираеми, пък и неправилни: „Как така? Защо Църквата е на страната на едни, а не на други? Защо тя не е в нашите редици? Как смеят в Църквата да дават на моите политически противници да целуват кръста? Как допускат до Светата Чаша този, който така ненавиждам, който е мой враг, с когото аз съм готов да се боря не само със слово, но, ако е нужно, и със сила?”

Именно затова Църквата е лесна мишена за всякакви нападки. Хората, оценяващи вътрешния живот на Църквата от гледна точка на същата тази стихия на света, в която те пребивават, не могат да разберат главното: че нашето разномислие, което съществува зад пределите на храма, със силата на Божията благодат, в отговор на Първосвещеническата молитва на Господа и наш Спасител в навечерието на Неговите кръстни страдания, се преодолява със силата на Божията благодат.

Това не значи, че вътрешният живот на Църквата е спокоен. Поради своята греховност и ограниченост ние привнасяме или се опитаме да привнесем в нея своите собствени слабости. Така е било в историята, така става и в наши дни. Но силата Божия, дарувана на Църквата в отговор на тази пламенна молитва на Неговия Син, от многото прави едно, както ни учи апостол Павел.

И затова, живеейки с това единство в Светия Дух, само Църквата и никаква друга общност на хората е способна да предаде на света своя вътрешен опит на единство при наличието на човешко разномислие. И да даде Бог, никога стихиите на света да не разрушават нашето вътрешно единство, защото би станало нещо като предателство на Самия Спасител, Който, обливайки се с кървава пот, молел да бъдем единни, както и Той е един със Своя Отец Небесен.

На всичко това ни учи днешният ден, когато се отбелязва паметта на светите отци от Първия Вселенски събор, и тези удивителни текстове от Свещеното Писание, които ние чухме. И ни остава само да пазим всички това в своето съзнание, в своето сърце, да пазим като зеницата на окото си, да не би да станем престъпници пред Бога, това единство, което Той ни е заповядал чрез Своя син в навечерието на Неговите кръстни страдания. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев