Причащение

Версия за печат

Най-тяс­но ни съ­е­ди­ня­ва с на­шия Спа­си­тел св. тайн­с­т­во При­ча­ще­ние или още наречено Евхаристия. В не­го вяр­ва­щи­те при­е­мат под вид на хляб и ви­но ис­тин­с­ко­то Тя­ло и ис­тин­с­ка­та Кръв на Гос­по­да Иису­са Хрис­та за прош­ка на гре­хо­ве­те си и за жи­вот ве­чен. Как­то чо­век не мо­же да под­дър­жа си­ли­те на тя­ло­то си, ако не при­е­ма фи­зи­чес­ка хра­на, тъй не мо­же да под­дър­жа си­ли­те на ду­ша­та си, за да во­ди пра­ви­лен ду­хо­вен жи­вот, ако не при­е­ма св. При­час­тие. Сам Иисус Хрис­тос го­во­ри: „Ако не яде­те плът­та на Си­на Чо­ве­чес­ки и не пи­е­те кръв­та Му, не ще има­те в се­бе си жи­вот. Кой­то яде Мо­я­та плът и пие Мо­я­та кръв, има жи­вот ве­чен и Аз ще го въз­к­ре­ся в пос­лед­ния ден. За­що­то плът­та Ми е на­и­с­ти­на хра­на и кръв­та Ми е на­и­с­ти­на пи­тие“ (Ио­ан 6:54-56).

Св. тайн­с­т­во При­ча­ще­ние е ус­та­но­ве­но от Гос­по­да на Ве­ли­ки чет­вър­тък на Тай­на­та ве­че­ря, ко­га­то Иисус Хрис­тос при­час­тил уче­ни­ци­те Си за пър­ви път. Ето как раз­каз­ва за то­ва оче­ви­де­цът св. еван­ге­лист Ма­тей: „И ко­га­то ядя­ха, Иисус взе хля­ба и, ка­то бла­гос­ло­ви, пре­ло­ми го и, раз­да­вай­ки го на уче­ни­ци­те, ка­за: „Взе­ме­те, яж­те: то­ва е Мо­е­то тя­ло. И ка­то взе ча­ша­та и бла­го­да­ри, да­де им и ре­че: пий­те от нея всич­ки; за­що­то то­ва е Мо­я­та кръв на но­вия за­вет, ко­я­то за мно­зи­на се про­ли­ва за оп­ро­ща­ва­не на гре­хо­ве­те“ (Мат. 26:26-28).

По ка­къв на­чин хля­бът и ви­но­то се прев­ръ­щат (пре­съ­щес­т­вя­ват) в ис­тин­с­ко Тя­ло и ис­тин­с­ка Кръв Хрис­то­ви, е не­по­нят­но за нас. То­ва не мо­гат да раз­бе­рат не са­мо чо­веш­ки­те умо­ве, но до­ри и ан­ге­ли­те на не­бе­то. То е чу­до на Бо­жи­е­то все­мо­гъ­щес­т­во. Св. Ио­ан Да­мас­кин го­во­ри, че при из­вър­ш­ва­не­то на то­ва ве­ли­ко тайн­с­т­во не сли­за от не­бе­то Тя­ло­то Хрис­то­во, ко­е­то Спа­си­те­лят е въз­п­ри­ел от св. Де­ва Ма­рия, а се пре­съ­щес­т­вя­ват хля­бът и ви­но­то в Тя­ло и Кръв Хрис­то­ви, и про­дъл­жа­ва: „Ако пи­таш за на­чи­на, как ста­ва то­ва, дос­та­тъч­но ти е да чу­еш: ­ чрез Све­тия Дух, по съ­щия на­чин, по кой­то Гос­под нап­ра­ви чрез Ду­ха Све­та­го плът за Се­бе Си и в Се­бе Си от Бо­го­ро­ди­ца. Ни­що по­ве­че не знам ос­вен то­ва, че Бо­жи­е­то сло­во е ис­тин­но, дейс­т­ви­тел­но и все­мо­гъ­що, а на­чи­нът ­ не­и­з­с­ле­дим“.

В жи­ти­е­то на св. Гри­го­рий Дво­е­с­лов, рим­с­ки па­па, се раз­каз­ва за ед­но зна­ме­на­тел­но чу­до, ко­е­то ста­на­ло с пре­чис­ти­те Хрис­то­ви тай­ни по мо­лит­ви­те на све­ти­те­ля.

Ед­на знат­на рим­лян­ка до­нес­ла прос­фо­ри за из­вър­ш­ва­не на св. тайн­с­т­во При­ча­ще­ние. Сам св. Гри­го­рий из­вър­ш­вал тоя ден бо­жес­т­ве­на­та служ­ба. Ко­га­то дош­ло вре­ме­то да се по­да­ва на вяр­ва­щи­те св. При­час­тие и тая же­на прис­тъ­пи­ла да се при­час­ти със св. Тай­ни. При ду­ми­те на све­ти­те­ля: „Да­ва ти се жи­вот­во­ря­що­то Тя­ло на Гос­по­да на­ше­го Иису­са Хрис­та“, же­на­та не­вол­но се ус­мих­на­ла. Св. Гри­го­рий се сеп­нал от сме­ха и пре­ди да є по­да­де св. При­час­тие, я за­пи­тал: „За­що се зас­мя?“ Же­на­та от­го­во­ри­ла: „Чуд­но ми се ви­дя, вла­ди­ко, че ти на­ри­чаш тя­ло Хрис­то­во тоя хляб, кой­то аз из­ме­сих и из­пе­кох със сво­и­те ръ­це.“

Св. Гри­го­рий, ка­то ви­дял ней­но­то не­ве­рие, по­мо­лил се Бо­гу и вед­на­га хля­бът до­бил вид на съ­щин­с­ко чо­веш­ко тя­ло. То­ва чу­до ви­дя­ла не са­мо же­на­та, но и всич­ки ос­та­на­ли бо­го­мол­ци в хра­ма. Те прос­ла­ви­ли Хрис­та Бо­га и се ут­вър­ди­ли във вя­ра­та си, че на­и­с­ти­на в пре­чис­ти­те тай­ни под ви­да на хля­ба се да­ва ис­тин­с­ко­то Тя­ло Хрис­то­во и под ви­да на ви­но­то ­ ис­тин­с­ка­та Кръв Гос­под­ня.

След всич­ко то­ва св. Гри­го­рий от­но­во се по­мо­лил и св. При­час­тие пак до­би­ло вид на обик­но­вен хляб. Със страх и жи­ва вя­ра же­на­та при­е­ла хля­ба ка­то Хрис­то­во Тя­ло и ви­но­то ка­то Хрис­то­ва Кръв.

Св. При­час­тие ни съ­е­ди­ня­ва по най-те­сен на­чин с Иисус Хрис­тос, слу­жи ни за из­вор на веч­ния жи­вот, очис­т­ва ни от гре­хо­ве­те и ни ук­реп­ва за ду­хо­вен жи­вот. За­то­ва ние тряб­ва да се ста­ра­ем кол­ко­то мо­жем по-чес­то да прис­тъп­ва­ме към то­ва тайн­с­т­во.

Са­мо­вол­но от­к­ло­ня­ва­щи­те се от св. При­час­тие вър­шат го­лям грях по от­но­ше­ние на соб­с­т­ве­но­то си спа­се­ние, ка­то не ис­кат да при­е­мат св. Тай­ни Хрис­то­ви. Чрез то­ва те слу­жат на дя­во­ла, тоя зак­лет враг на на­ше­то спа­се­ние.

Св. Ио­ан Зла­то­уст го­во­ри: „Мно­зи­на, виж­дам, се при­час­тя­ват твър­де ряд­ко. То­ва е де­ло на дя­во­ла. Той им вну­ша­ва да не при­е­мат Хрис­то­во­то Тя­ло чес­то. А знае се, че кой­то не се при­ча­ща­ва чес­то, да­ва въз­мож­ност на дя­во­ла да при­до­бие власт над не­го, тъй че дейс­т­ви­тел­но дя­во­лът взе­ма връх над не­го и поч­ва да го во­ди към вся­ко зло“.

В „Кор­м­чая кни­га“ се раз­каз­ва, че един под­виж­ник за­пи­тал зли­те ду­хо­ве, от как­во те най-мно­го се бо­ят. Бе­со­ве­те му от­го­во­ри­ли: „От то­ва, ко­е­то вие при­е­ма­те при при­час­тие. Ако хрис­ти­я­ни­те с доб­ра съ­вест би­ха па­зи­ли оно­ва, ко­е­то вкус­ват при при­час­ти­е­то, то те би­ха би­ли неп­рис­тъп­ни за на­ши­те коз­ни“.

Ние тряб­ва да пом­ним то­ва и кол­ко­то е въз­мож­но по-чес­то да прис­тъп­ва­ме към бо­жес­т­ве­на­та тра­пе­за. Съз­на­вай­ки дъл­бо­ко сво­е­то не­дос­тойн­с­т­во, тряб­ва да въз­ла­га­ме на­деж­да­та си на Бо­жи­е­то ми­ло­сър­дие.

Св. Ди­мит­рий Рос­тов­с­ки учи та­ка: „Бог е твой ле­кар, а не враг. Той ис­ка да те из­це­ри, а не да те по­гу­би. За­що то­га­ва бя­гаш от Не­го­ва­та бо­жес­т­ве­на ча­ша? По-доб­ре е за те­бе да взе­меш то­ва ду­хов­но ле­кар­с­т­во и да се из­це­риш, от­кол­ко­то, бя­гай­ки от ле­кар­с­т­во­то, да пад­неш в го­ле­ми ду­хов­ни бо­лес­ти и да по­ги­неш“.

Древ­ни­те хрис­ти­я­ни са се при­ча­ща­ва­ли вся­ка не­де­ля. От днеш­ни­те хрис­ти­я­ни мал­ци­на имат та­ка­ва чис­то­та в жи­во­та си, че да бъ­дат го­то­ви вся­ко­га да прис­тъп­ват към то­ва ве­ли­ко тайн­с­т­во. За­то­ва св. Цър­к­ва за­дъл­жа­ва че­да­та си след над­леж­на из­по­вед да се при­ча­ща­ват по­не че­ти­ри пъ­ти през го­ди­на­та (през че­ти­ри­те пос­ти).

Ние тряб­ва да зна­ем, че св. При­ча­ще­ние не вся­ко­га е спа­си­тел­но. Са­мо по се­бе си то не мо­же ма­ги­чес­ки да ни спа­си и без ни­как­ви уси­лия от на­ша стра­на да ни до­ве­де до веч­ния бла­жен жи­вот. Ако ние сме по­тъ­на­ли в гре­хо­ве и не се ка­ем за тях, а прис­тъп­ва­ме да се съ­е­ди­ним със Спа­си­те­ля, св. При­ча­ще­ние вмес­то за жи­вот и спа­се­ние ще ни пос­лу­жи за осъж­да­не. За да прис­тъ­пим що го­де дос­той­но към св. При­час­тие, тряб­ва пред­ва­ри­тел­но да из­с­лед­ва­ме съ­вест­та си пред Бо­га, да се из­по­вя­да­ме пред све­ще­ни­ка с дъл­бо­ко раз­ка­я­ние, по тоя на­чин да се очис­тим от гре­хо­ве­те си, сто­ре­ни след св. Кръ­ще­ние, да прос­тим на всич­ки всич­ко, да се при­ми­рим с ближ­ни­те си и то­га­ва чак да прис­тъ­пим към св. При­ча­ще­ние. Без та­ка­ва под­го­тов­ка св. При­час­тие мо­же да ни пос­лу­жи вмес­то за здра­ве ­ за те­лес­но раз­с­лаб­ле­ние и до­ри за смърт, а във веч­ност­та ­ вмес­то за оп­рав­да­ние ­ за съд и осъж­да­не, как­то го­во­ри св. ап. Па­вел (1 Кор. 11:28-31).

Св. тайн­с­т­во При­ча­ще­ние се из­вър­ш­ва през вре­ме на св. Ли­тур­гия. Све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те се при­ча­ща­ват след въз­г­ла­са „Свя­тая свя­тим“, т.е. „Све­ти­ня­та е за све­тии“, а ми­ря­ни­те ­ на края на ли­тур­ги­я­та, след въз­г­ла­са: „Със страх Бо­жи, с вя­ра и лю­бов прис­тъ­пе­те“. За да не ста­ва без­ре­дие при та­ко­ва ве­ли­ко тайн­с­т­во, ми­ря­ни­те тряб­ва да прис­тъп­ват бла­го­го­вей­но към св. Ча­ша с кръс­то­о­б­раз­но сло­же­ни на гър­ди­те ръ­це и с ис­к­ре­но раз­ка­я­ние в ду­ши­те. Теж­ко бол­ни­те мо­гат да се при­ча­ща­ват и у до­ма си. Све­ще­ни­кът там им за­на­ся св. Да­ро­ве и след над­леж­на из­по­вед и про­чи­та­не на по­ла­га­е­ми­те се мо­лит­ви ги при­ча­ща­ва. Не­ряд­ко св. При­час­тие спа­ся­ва от смърт теж­ко бол­ни. В жи­во­та на ве­ли­кия пра­вед­ник о. Ио­ан Крон­щад­с­ки има­ло мно­го слу­чаи, ко­га­то той въз­ди­гал от смър­т­ния одър бол­ни, след ка­то ги при­ча­ща­вал със све­ти­те Хрис­то­ви тай­ни.