СЛОВО В НЕДЕЛЯ ШЕСТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печат

В Евангелското четиво на този неделен ден се говори за изцелението от Христос на разслабления. В тези далечни времена нямало инвалидни колички и човек, който загубвал способността за предвижване, бил принуден да лежи. В такова положение се намирал и евангелският разслаблен.

Колко дълго той бил болен е неизвестно. От повествованието следва, че неговите приятели нямали даже носилка и те го донесли при Христос направо с постелята. И евангелистът ни съобщава: „И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете!” (Мат. 9:2). Христос посочва като причина за болестта на този човек греховете му, а като основание за неговото изцеление вярата на донеслите го хора.

Всяка болест причинява страдание. Причина за болестите у едни хора може да бъде вината на другите. Например, греховният живот на родителите, техните постоянни караници, да не говорим пък за употребата от тях на алкохол или наркотици, даже ако те са правили това на младини, довеждат до това, че децата имат вродени болести. Ние виждаме, че нарастващият упадък на нравствеността в нашето общество е основната причина за все повече болести при децата.

Но често човек сам е причина за своите страдания. Ние страдаме, не защото „Бог наказва”, а защото със своите действия и начин на живот сами разрушаваме своето здраве. Например, никой не ни заставя да завиждаме, ненавиждаме, да изпитваме други негативни чувства, които разрушават нервната система, ние сами избираме такова поведение и реакции. Но трябва да помним, че всеки грях рано или късно довежда до страдания човека, който извършва греха, а също и заобикалящите го.

Причината за болестта на евангелския разслаблен били греховете, извършени от него. Какви именно, „тайни” или „явни”, евангелистът не съобщава, но Христос ги знаел. Невъзможно е да скриеш нещо от Бога.

Знаейки също тежестта на страданията на болния и виждайки вярата на неговите приятели, Христос изцелява разслабления. За хората, донесли този човек, в Евангелието нищо не се казва, но са показани техния подвиг на любов и вярата, че Христос може да го изцели. Те не повикали Христос да дойде при него в дома му, не Го молели да извърши чудо, а само мълчейки, със смирение дошли при Господа и положили страдалеца пред Него. Чудото на изцелението става именно поради вярата, при това по вярата на близки на болния хора.

В Църквата всички Тайнства се извършват по вяра. При кръщението на младенци важна е вярата на възприемниците (кръстниците – духовните родители). Ние трябва да разберем, че кръщението – това не е просто обред или традиция, а тайнството на раждането на човека в новия живот с Христос, във вечния живот. Всеки родител разбира важността на възпитанието за детето, той не само се грижи неговият син или дъщеря да израснат, но мисли за тяхното образование, здраве, за получаване на професия, за устройване в този земен живот. Така и възприемниците трябва да помагат на новокръстения да влезе в живота на Църквата.

Задълженията на кръстниците не свършват при купела и не се ограничават с подаръци за именни и рождени дни. Кръстниците наравно с родителите носят отговорност за духовното развитие на кръщелника. Приобщаването към живота с Христос става не изведнъж, не веднага, то изисква постоянни усилия. Необходимо е да се знае как трябва да живее християнинът, но не по-малко важно е да умеем да научим на това кръщелника. За това кръстниците също трябва да живеят църковен живот.

Главното в християнския живот на човека е неговото участие в тайнствата, поста, молитвата, четенето на Евангелието, делата на милосърдие. Случва се нашият вътрешен глас да ни казва: „Това трябва да се направи”. Обаче ние често, позовавайки се на важни причини и сложни житейски обстоятелства, не бързаме да вършим добро, не бързаме да живеем с живота на Църквата.

Идвайки в храма, желаейки изцеление за себе си или за близък човек, ние трябва да помним, че идваме при Бога. Аз си спомням как в детството моята майка, насочвайки ме в храма, казваше: „Стой в храма с внимание, не се върти. Помни, ти стоиш пред Бога. Как би стоял пред царе? А Бог е по-висш от царете”.

И действително, с какво внимание ние слушаме всеки земен началник, а при Бога в храма идваме само да запалим свещичка, да запишем литургия, „да постоим” на служба. В храма трябва да идваме, за да застанем пред Бога, чрез молитва да беседваме с Него, а когато се чете Евангелието с внимание да слушаме Неговото слово, отправено към нас. За това трябва имаме в своето сърце вяра, и с вяра и любов да идваме в Божия дом, да участваме в молитвата и да пристъпваме към Тайнствата на Църквата. Тогава душата, постепенно просветлявайки се, ще усеща Божието присъствие, и ние, както и разслабления, ще чуем думите на Христа: „прощават ти се греховете”.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев