ИНТЕРВЮ СЪС СЕМЕЙСТВО МАКДОНАЛД, ТЕКСАС, САЩ

Версия за печат

“Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” (Мат. 16:24)

В малката къщичка на семейство Джефри и Карън Макдоналд в Бърнет, Тексас, е уютно и приветливо. Те имат пет деца, а в дома им цари мир и порядък. Това ме порази още първия път, когато им гостувах преди година. Със съпруга ми решихме да разкажем на читателите на уебсайта “Православна младеж” за това американско православно семейство. Интервюто взехме на 11 януари, докато седяхме до високата и стройна Коледна елха в дома им. От някои играчки ни гледаха Божията майка и Младенецът. Много от играчките бяха направени от децата.

Въпрос: Джефри и Карън, вие и двамата не произхождате  от православни семейства. Разкажете ни за себе си и какво ви накара да станете православни?

Джефри: Роден съм в Ню Джърси и като малък ходех с родителите си в презвитерианска църква. Когато бях на 16 години, започнах да посещавам баптиска църква. Учех в протестантски колеж и се готвех да уча в семинария след това. По време на лекциите ни по Църковна история разбрах за съществуването на Православната църква. Постепенно разочарованието ми от протестантизма нарастваше. Осъзнавах наличието на много деноминации и виждах, че всяка от тях има своя интерпретация на Библията. Изпитвах нужда да се присъединя към църква, където има последователно интерпретиране на Библията и на църковната история, затова започнах да посещавам службите в православната църква. По това време учех в колежа “Уийтън”, известен евангелски колеж. Открих, че Православната църква преподава учения, наследени от Светите апостоли, а не някакво новоизмислено богословие, както е в случая с повечето протестантски пастори, които имат различни един от друг учения. Приех православно кръщение на Велика Събота през 1977 година. Тогава бях студент трета година. След като завърших колежа “Уийтън”, заминах да уча в православната семинария “Свети Владимир” в Ню Йорк. Оттам завърших с магистърска степен. След това заминах със семейството си за Аляска, където три години преподавах в православната семинария “Свети Герман Аляскински”. После се върнах в семинарията “Свети Владимир” в Ню Йорк, за да защитя докторска дисертация. Отново се върнах в семинарията “Свети Герман” в Аляска, където преподавах седем години. Като четях Ранните отци на Църквата, открих, че православните християни са съхранили ученията на апостолите и на Ранната Църква. Видях, че Православната Църква живее апостолското предание, което не може да бъде намерено в протестантската църква.

Карън: Отраснах в Ню Йорк в еврейско семейство. Отгледана съм като еврейка и всички в рода ми бяха евреи. Като дете посещавах службите в синагогата, но когато постъпих в колежа, вече не се вълнувах от религия. В университета бях изложена на феминистични и постмодернистични влияния и това ме настрои негативно към Християнството. През първите години на студентството ми бях против всяка форма на традиционна религиозна мисъл. Обаче когато вече бях студентка трета година в женския колеж “Брин Мар”, Пенсилвания, станах християнка. Между втората и третата си година в колежа започнах да вярвам отново в Бога. Преди това вероятно съм била агностик. Повярвах в Христа, след като прочетох Евангелията. По онова време нямах нито един приятел християнин. По-късно едни мои познати ме поканиха да ида на църква с тях, която беше харизматична протестанска църква. В началото ходех в различни християнски църкви. След това заминах да уча в катедрата по Близкоизточни езици и цивилизации в Харвард. По онова време започнах да забелязвам непоследователност и нелогичност в протестантската християнска вяра. От книгите и преподавателите ни разбрах, че Ранната църква е била литургична и че тя води началото си от литургичните практики на евреите в синагогата. Това ме наведе на мисълта да започна да посещавам църква, в която е жива лигургичната традиция. Имах един колега, който беше грък. С него се познавахме от курса по Библиознание. Той ме покани да присъствам за Пасха на Света Литургия в гръцката православна семинария “Свети Кръст” в Масачусетс. По онова време вече бях отхвърлила Римокатолическата църква, заради претенциите й за върховенството на папата. Отхвърлих англиканската църква, заради либералните им учения и заради факта, че в тази църква има жени-свещенници и хомосексуални свещенници. Когато посетих тази гръцка православната църква, антифонното пеене, тамянът и свещите ми напомниха на богослужението в синагогата. По онова време не мислех да ставам православна, защото цялото богослужение в тази църква беше на гръцки, а аз не разбирах нищо на този език. Обаче започнах да се интересувам от Православната църква и да чета книги по църковна история и православно богословие. Това, което най-вече ме привлече към Православната църква е това, че тя може да бъде проследена до Църквата на Светите Апостоли. В последствие започнах да посещавам англоезична православна църква и през есента на 1988 година приех Свето Кръщение.

Въпрос: Джеф, разкажи ни за годините, през които си преподавал в православната семинария в Аляска.

Джефри: Четях лекции по Църковна история и Стар Завет като професор в семинарията “Св. Герман”. Студентите ми бяха главно от местните племена в Аляска. Прекарах там 10 години. Живеехме в провинциална Аляска, където в много от селата всички хора са православни. Както знаете Православието е дошло в Америка посредством руснаците, когато Аляска още е била тяхна територия. Те са изпратили много свещеници в Аляска, за да проповядват пред местното население и да го покръстват. Ако идете в Аляска, ще видите много православни църкви и ще срещнете много православни хора. Но нека се върна към моите години, прекарани в Аляска. Местното население в селата живее доста привмитивен живот. Семинарията се намираше в малкото градче Кодиак на остров Кодиак. Това е било руско селище на рибарско пристанище. Сега там има голяма американска военно-морска база. Аз помагах в подготовката на млади мъже от местните племена за свещенство. В семинарията имаше много малко американци от англо-сасконски произход, повечето ми студенти бяха от местните племена в Аляска.

Въпрос: Вие имате пет деца. Бяхте ли планирали да имате толкова много деца?

Карън и Джеф: Не бяхме планирали броя на децата. Просто така се получи. Александър е на 17 год., а Анна е на 14. Те се родиха докато живеехме в Аляска. Елизабет е на 8 годинки, Андрю е на 5, а най-малката, Катрин, е на 3. Последните ни три деца се родиха в Тексас. Православната църква учи, че децата са благословение. Венчалното богослужение е пълно с молитви семейството да има много деца и ние вярваме, че Бог ни е благословил в това отношение. Смятаме, че избягването на бременност трябва да става при редки обстоятелства. Трябва да изпитваме съвестта си, когато взимаме решение да имаме деца, или не.

Анна, 14 год.: Аз съм против контрацепцията, защото смятам, че всяко човешко същество има право да живее, още преди да се роди на белия свят.

Въпрос: Джеф и Карън, възнамерявате ли да имате още деца?

Карън: Ще посрещнем с радост още деца, но вече остаряваме и се съмнявам, че ще имаме повече.

Въпрос: При положение, че имате толкова много деца, претеснявате ли за плащането на сметките?

Карън: Не, никога не сме претеснявали. Въпреки че финансовите ни средства винаги са били скромни, никога не сме се чувствали под напрежение. Дори когато сме си мислели, че не можем да си позволим нещо, винаги се намираше начин. Понякога Джефри получаваше повишение или просто преосмисляхме приоритетите си. Понякога доходът ни беше много нисък, но тогава просто купувахме дрехи втора употреба или приемахме носени дрехи от приятели и роднини. 

Въпрос: Опишете ни как се отглеждат толкова много деца.

Джефри: Много е хубаво! По-големите ни помагат за по-малките. Приятно е да ги гледаш как общуват помежду си. Всъщност, по-лесно е отколкото да имаш едно дете. Когато имаш едно дете, всичките му социални нужди са насочени към родителите, но когато имаш повече деца, те си общуват помежду си и това ти дава известна свобода. Но фактът, че имаме повече деца, си има и своите предизвикателства – пътешествието ни в живота с тях ще е дълго.

Карън: Изчислила съм, че ще имаме деца вкъщи около 36 години и то ако всяко напусне дома, когато е на 18-19, за да иде в колеж. Както се досещате, те ме дърпат в пет различни посоки – големите са в гимназията, а най-малката е на 3 годинки.

Анна, 14 год.: Предизвикателство е да живееш с две по-малки сестри в една стая, защото те само разхвърлят. А и не мога да декорирам стаята както аз искам. Ще ви кажа нещо забавно за Елизабет, например, което много ме дразни обаче. Тя обича в неделя следобяд да си подрежда на земята в стаята ни дрехи за всеки ден от седмицата. Те с Катрин много обичат да ми ровичкат във вещите.

Карън: По-големите учат малките как да си подреждат и чистят стаите и да свирят на музикални инструменти.

Въпрос: Вашите деца никога не са ходили на училище, защото вие винаги сте ги обучавали вкъщи. Обучението вкъщи е алтернатива за много родители в САЩ, които желаят да дадат на децата си по-качествено образовение и които искат да ги държат далеч от опасностите, които дебнат в държавните и частни училища. Разкажете ни какви бяха причините, поради които вие решихте да обучавате децата си вкъщи.

Карън: Решихме да ги обучаваме вкъщи, за да им дадем по-добро образование. Исках аз да избирам това, което ще учат децата ми и метода, по който ще го научават. Желанието ми беше децата ми да станат грамотни и внимателни личности и да мога да участвам във формирането на характера им. Не искахме образованието им да зависи изцяло от другите деца на тяхната възраст. Смятах и продължавам да смятам, че обществените училища са препятствие за децата, които искат да научат много и за родителите, които искат да образоват добре децата си. Предимството на обучението вкъщи е, че можете да предоставите на детето си обучение на четири очи, което общественото училище не предлага. Ние сме членове на една кооперация на родители, които обучават децата си вкъщи и събираме децата си, за да учат заедно вкъщи. Ако някой родител има познания по определен предмет, той влиза в ролята на учител на определен клас от деца. Този вид обучение помага на децата да не изостават. В държавните или частни училища класът следва темпото на определена група ученици, а не на един индивид, който може да иска да учи много повече от останалите в класа.

Джефри: Обучението вкъщи се е развило много в последните години в Америка и по света. То дава воля на голяма креативност, а основната му цел е образоването на децата по най-добрия начин. Развиват се уменията за критично мислене на децата, които държавната образователна система би могла да потисне и възпрепятства. Както знаем в повечето случаи децата излизат от публичните образователни училища еднакви като бонбони от конвейер на захарна фабрика. При домашното обучение децата имат възможност да получат по-разнообразно обучение. При обучението вкъщи всъщност децата имат достъп до по-голям набор от дисциплини. Те също така имат възможност да постигнат по-големи резултати по повече предмети. Дъщеря ни Анна, например, може да свири добре на няколко инструмента и сега преподава в местния детски клуб по музика и изкуства. Големият ни син, Александър, има възможност да преследва своята страст – писането – той едва ли щеше да намира време за това, ако ходеше в държавно или частно училище.

Карън: За нас като православно семейство обучението вкъщи е предимство, защото можем да затвръдяваме вярата на децата си и не трябва да ги убеждаваме, че инославните или светски учения, преподавани в училище, са погрешни. Като част от учебната програма ние четем житията на светците. Имаме времето и свободата да помогнем на децата си да развият индивидуалните си таланти и дарби.

Въпрос: Разкажете ни какъв е вашият духовен живот като семейство.

Джефри: Членове сме на православна енория – черкуваме се в църквата “Св. Йоан Предтеча и Кръстител” в Остин, Тексас ( http://www.theforerunner.org ). Ходим на Света Литургия в неделя и на по-големите празници. Пътуваме 50 минути до най-близката православна църква.

Карън: През Страстната седмица ходим на служби и сутрин и вечер. Но трябва да ви призная, че пътуването до Остин с пет деца по два пъти на ден не е никак забавно.

Четем на децата житията на светиите и се опитваме да обясняваме по християнски събитията от деня. Стараем се да внесем православна перспектива във всички аспекти на нашия живот. Молим се заедно, а вечер им четем истории, които да са им полезни в духовно отношение. Големите деца четат Писанието всеки ден на по-малките. Анна и Александър си бяха направили график, за да прочетат Библията за една година. На следващата година Анна и една нейна приятелка използваха същия график и изчетоха Библията отново.

Тук разговорът ни беше прекъснат от осемгодишната Елизабет, която дойде да ни покаже нейната Библия за деца, подарена й за Коледа.

Въпрос: Анна и Александър, кажете ни на колко години сте и какво е да растеш в семейство, което обучава децата си вкъщи? Кажете ни какво представлява вярата за вас.

Анна: Аз съм на 14 години. Това е интересен въпрос. Харесва ми, че уча вкъщи, защото имам достатъчно време да се упражнявам по всички предмети. Най-много обичам рисуването и музиката. Любимите ми предмети са свободно-избираемите. Обичам да бъда навън и да се занимавам с физическа работа. За мен е важно да ходя на църква и да чета Писанието. Гледам на всичко през призмата на вярата.

Александър: Аз съм на 17 години. Моето детство беше по-различно от това на връстниците ми в САЩ, защото бях отгледан в православно семейство в една неправославна държава. Православието е центърът на живота ми. От както се помня, ходя на църква. Всяка първа и трета неделя помагам в олтара, а всяка втора и четвърта седмица пея в хора на нашата църква. Когато бях малък, родителите ми ме учеха да се моля и винаги се молеха с мен. През лятото ходех на детски библейски лагер в гръцката църква “Преображение Господне” в Остин, Тексас ( http://transfiguration.org ). През последните две години ходих на един православен лагер за деца в Оклахома, който се нарича “Лагер Св. Рафаел” ( http://www.campstraphael.org ). За мен ученето вкъщи си има много предимства. Основното от тях е, че мога да свърша с училището за деня за много по-кратко време. Програмата ми е много разнообразна и в нея мога да включа много дейности, за които иначе нямаше да имам време. Също така излизам с приятелите ми. Имах възможност да участвам в публични дебати с други деца, които са обучавани вкъщи.

Въпрос: Анна и Александър, кажете ни какво правите през свободното си време.

Анна: Аз свиря на музикални инструменти и слушам музика. Обичам да рисувам диви растения покрай реката зад къщата ни, да спортувам, да се катеря по дърветата и да правя апликирани покривала за легла.

Александър: Аз ходя на тренировки по футбол от деветгодишен. Тренирам и други спортове. Много обичам да чета. През 2008 година прочетох 51 книги. Обичам да чета Солженицин. Книгата му “Един ден от живота на Иван Денисович” ме впечатли много. Любимата ми православна книга е “Отец Арсений”. Също така много харесвам книгите на Томас Хопко, който преподава в семинарията “Св. Владимир” в Ню Йорк. Чел съм и много от Ранните Отци на църква като Св. Игнатий. Също така обичам да играя на стратегически компютърни игри, но вече нямам много време за това.

Въпрос: Александър, ти си отгледан в сплотено православно семейство и си се обучавал вкъщи през цялото време. Разбрахме, че си спечелил стипендия за университет в друг щат. Как гледаш на това?

Александър: Предстои ми голяма промяна. Много се двоумих дали искам да замина и то точно сега, но вече съм приет в университета с академична стипендия. Ще ми бъде трудно да оставя цялото си семейство и приятелите си. За моя радост към университета, в който ще уча, има Сдружение на православните християни (Orthodox Christian Fellowship (OCF) – http://www.ocf.net/ ). В много американски университети има такива православни клубове, които се ръководят от местен свещеник. Ще уча журналистика или история. Не очаквам да настъпят промени в духовния ми живот, след като заживея самостоятелно. Ще продължа да правя нещата, които съм правил и преди. Молитвата винаги е била ежедневна част от живота ми и това няма да се промени, дори когато замина за университета. Най-близката православна църква ще бъде на 10-15 минути от университетските общежития, но в района има няколко православни църкви, между които ще мога да избирам.

Въпрос: Какво би искал да кажеш на читателите на уебсайта “Православна младеж”?

Александър: Въпреки че аз не живея в православна държава, смятам, че имам много общи неща с православните младежи в България.

Запознахме ви със семейство Макдоналд, православно семейство в Америка, което се опитва да следва Христа в един постмодерен свят – свят, в който Църквата, семейството и правото на живот не се ценят достатъчно. Какво можем да научим от това семейство? – Че Бог ни обича истински и че иска всеки да достигне до Истината, независимо дали е студент от еврейски произход, който взима Евангелието и в него намира Господ Иисус Христос, или е млад евангелист, който учи в протестантска семинария и разбира за Православието от курс по Църковна история; че трябва да гледаме на децата като на благословение и да сме готови да посрещнем семейството, с което Бог иска да ни дари – независимо дали броят на децата ни ще бъдат две или много повече; че наистина можем да живеем обикновен живот в свят, погълнат от консуматорство; и накрая че брачният и семеен живот може да бъде живян аскетично, когато човек отрича своите лични страсти заради Христа и за благото на семейството.

Можете да чуете лекции на д-р Макдоналд на този уебсайт: http://orthodoxchurchhistory.com