МОМИЧЕТАТА СИ ВОДЯТ ДНЕВНИЦИ

Версия за печат

Момичетата от всички епохи са си водели дневници... Анна, Маша, Рута, Таня, Дена...Защо пишат? Защото дневниците изведнъж се превръщат в „единствения и най-добър приятел, пазител на душевните тайни” – обяснява Рута. А Анна пише „...аз на теб всичко мога да доверя, както на никой друг до този момент не съм доверявала. Аз нямам с кого да поговоря откровено, аз сам напълно самотна”. Тринадесет и петнадесет годишни, те се чувстват самотни, въпреки многото приятелки и ухажори,  макар че имат до себе си майка, баща, сестра. И това е разбираемо: вчера ти си била „безгрижна закачливка”, с много приятели, а днес замислено се вглеждаш в своето ново изражение – нима си ти в огледалото? Други ръце, фигура, непознат поглед...Смяна на настроенията; ту никого не искаш да виждаш, защото „си се уморила от всички, така или иначе никой няма да те разбере”, ту изведнъж те обхваща чувството, че ти „обичаш всички - всички , че твоето сърце е готово да се пръсне от тази любов”. А след това идва усещането за неувереност „ Ами ако той просто си играе с мен? Ох как бих искала нашите деца (нека те бъдат много, много)  да имат неговата усмивка!” Това още не е любов, а предчувствие за нея, преоткриване на себе си и света. Те не знаят, тези умни момичета, че така се пробужда чувствеността,  че така се събужда   женствеността, но усещат чудото, тайната. И те крият чувството на любовта от чужди очи, доверяват се единствено на дневника, обръщайки се към въображаемите приятелки - Катя или към Възлюбения. Или обратно – към всички, всички, всички, криейки се далновидно зад nickname или убийствена фотография – Snejinka, Angelika_sea и др.

Не е хубаво да се четат чужди дневници. Навярно, от гледна точка на младите автори, е дори престъпно. Но има причина, когато тези дневници трябва да се прочетат.

За какво пишат младите автори? Разбира се – за ласкавото котенце Маврик (това е от Анна), че е открила своя стар вертолет и и се приискало да се върне назад, в детството. (Agunia). За училище – за това, че обичат Шекспир и Мицкевич (пише го Рута – тя е от Полша) и  не обичат алгебрата и геометрията (това са Анна и Agunia). Te се опитват да си отговорят на въпроса „Кой съм аз?” и „Аз съм само Човек...И за съжаление, аз силно обичaм...”- Аgunia.  А ето и описанието на Snejinka 13 по думите на приятелката и „ Красива, хладна, леко разтапяща се – но зависи с кого е и къде е. Винаги ме кара да се смея, да се държим за ръце, за да не се разтопи или да отлети”. Почти всички се оплакват от родителите си „трудно е да намерим общ език”, „те се отнасят с мен като с дете и това е страшно обидно”. И отново за любов и не е важно , че Рута  цитира Шекспир, а Snejinka “изоставя” любимото си зайче насред реда „Аз се задъхвам от нежност”.

Разбира се, наблюдавайки своите духовни преживявания, те пишат и за това, което става около тях.  „Светът е полудял” – пише Хелга. И Рута, и Анна, и Аngelika_sea. Тези размисли се смесват с записките за бомбардировките, за това че„ цели улици са превърнати в барикади, и че трябва много време да се построят домовете на всички хора, на когото са разрушени. Децата бродят по улиците и търсят под отломките бащите и майките си. „Аз още се вцепенявам от воя на сирената и грохота, който ни заплашва със смърт” (Анна, 1942 г., Амстердам).  

Пишат, разбира се, за майките си, понякога продължавайки своя вътрешен спор с тях. Ето, можете сами да прочетете за Анна, която е личност със свой, формиращ се мироглед „След Нова година – настъпи втора голяма промяна – моят сън...След него аз осъзнах своята мъка не по приятелката си, а по приятеля си...Аз открих щастието в себе си, осъзнах, че моето лекомислие и веселост – са само защитен механизъм. Постепенно станах спокойна и почувствах влечение към доброто и красотата. И вечер, когато лежа в постелята си и завършвам своята молитва с думите „Благодаря ти за всичко хубаво, мило и прекрасно” – в мен всичко лекува. Аз си спомням само хубавите мигове: нашето спасение, моето оздравяване, после всичко след края на войната – това, което ще дойде – любов, страст, щастие.   

В такива моменти мисля не за мъката, а за чудесното, което съществува около нас. Ето  какво е основното различие между мен и майка ми. Когато човек е тъжен, мама го съветва „Мислете за това, колко мъка има на този свят и бъдете благодарни, че на Вас това няма да Ви се случи”. А моят съвет е: „Разчитай на волята си, опитай се да откриеш щастието в себе си, в Бога. Мисли за прекрасното, което се ражда в душата ти и около теб и бъди щастлив”.

А ето и за майката на  Agunia “Днес е празник...Празник, който за мен вече не е такъв, защото вече я няма Мама...А когато тя беше при мен, беше различно. Въобще целия живот беше друг. Щастлив, въпреки каквото и да е...А сега тя на мен ми липсва, както никога до сега. Минаха почти четири години, а ме боли – както тогава, дори по-силно.

Аз помня почти всичко, почти всичко, което се случваше в училище...Но аз почти не помня какво ми е говорила тя, какво аз съм и говорила, казвала ли съм и че я обичам, макар тя да го е знаела, вярвам...Аз никога няма да си простя, че я послушах и излязох, пропълзях, оживях...Не помня вече какво направих...Вече 4 години се боря с това...”

Майката на Анна, Едит Франк, умира на 6.01.1945 г. в Освиенцим, а майката на Agunia – в Беслан.

Пишат за приятелките си. Анна „Вчера вечерта, когато заспивах, изведнъж като жива видях Лиза. Тя стоеше пред мен – наранена, изморена, с хлътнали бузи. Гледаше ме с укор, сякаш искаше да каже „Анна, защо ме изостави! Помогни ми, изведи ме от този ад!” А аз с нищо не можех да и помогна, аз можех само да гледам как хората загиват и само мога да се миля на Бог да я е запазил и да е отсъдил отново да се видим...Аз мислех за нея наивно, по детски, аз не разбирах страховете и. Тя много обичаше приятелката си и се страхуваше, че мога да ги скарам. Понякога мислех и за нея, но веднага от егоизъм преживявах само своите радости или скърби. Държах се ужасно, и  ето сега тя стои пред мен със своя неумолим поглед...Само да можех с нещо да и помогна! Господи, аз имам всичко, каквото ми е нужно, а нея я чака такава страшна участ! Тя не по малко от мен вярваше в Бога и винаги на всички желаеше добро. Защо на мен ми е съдено да живея, а тя, може би, скоро ще умре? Каква е разликата между нас? Защо сме далеч една от друга?...Ах, Лиза, надявам се, че ти винаги ще бъдеш с нас, само да преживееш войната! Аз бих направила всичко за теб на този свят, всичко, което съм пропуснала...”

Ето и написаното от Agunia, и честно казано, кръвта ми се смразява от такава прилика: „ Днес Дзерка има рожден ден...Днес тя трябваше да навърши 18 години. Ние щяхме весело и шумно да празнуваме и тя щеше да е щастлива!  Навярно тя щеше да се учи в нашия Владикавказки институт за дизайн, а може би щешеда замине за Петербург или Москва...Но всичките и мечти бяха окрадени, а после разстреляни и изгорени, така, както и самата тя...В този живот всичко е несправедливо...Прости ми Дзера...Прости, че сме се карали за глупости, прости ми, че не те познавах добре, прости, че не успяхме да осъществим детските си планове, за това, че правя всичко Аз, а не Ти. Прости на всички ни, че не успяхме да те спасим, че ти остана в училището, а ние всички излязохме...Аз винаги ще те помня и ще те обичам. В дневника на Agunia в графата училище е написано кратко Училище №1 – Беслан (1996-2007).

Когато Анна се учила да чете и пише,  в Германия на власт дошли нацистите и безумната идея за превъзходството на една нация над другите станала държавна политика. Когато любимата баба на Анна и подаряв химикал със златно перо, вече са били построени концлагерите, където загиват майката на Анна, и Петър с чудесната усмивка, и сестра и Малго, и самата Анна. От цялата фамилия Франк като по чудо остава жив Ото- нейния баща. През 1947 г. той публикува дневника на своята млада дъщеря. Този дневник ще стане един от най-покъртителните документи, изобличаващи човеконенавистната същност на фашизма. Такива са и дневниците на Рута Либлих, изгорена в Освиенцим, Хелга Ден – в лагера в Собибор, Таня Савичева – в обсадения Ленинград, Маша Ролникат от вилнюския концлагер.

Момичетата от всички епохи са си водели дневници. Навярно, няма нищо неестествено в тяхната прилика – момичетата винаги живеят с предчувствие за любов, очакват тази любов, те са готови за нея. Веднъж Рута Либлих, въпреки възрастта си – настоящ поет, в своя дневник сравнява хората със снежинките, изчезващи под стъпките на минувачите. Някъде във паяжината на всемира са се изгубили дневниците-признания на Agunia, Snejinka и Angelika_sea. Последний пост: Agunia – 8. 06. 2008 г. , Snejinka 13-26. 06. 2008 г. А много отдавна не са писали tew ver (ten letters) (13 години, Дзауски район) и lolalola ( 17 години, Цхинвал). Момичета мои, къде сте?

Молитва на мйката към Ангела хранител за децата

Свети Ангеле, Пазителю на моите чеда (имената), покрий ги със своя покров от стрелите на демоните, от очите на изкусителя и съхрани в сърцата им ангелската чистота. Амин.

Статията е публикувана в сп. „Российская газета”

Превод: д-р Росица Колева