Хубавата думичка

Версия за печат

Анетка беше много добро дете, но понякога, без да мисли, правеше малки грешки.  Сама разбираше, че не е постъпила добре, защото след това не беше весела.

Веднъж я оставиха да прекара деня при баба си. Родителите й отидоха в далечния град по работа. Тя се съгласи и очакваше да й донесат подаръци. Цял ден си игра самичка, скучно й беше, но не се разсърди, защото беше много послушна.  Като се увлече в играчките си, баба й я помоли:

-  Анетке, иди в съседната стая и ми донеси очилата. Забравих ги на масата, а много са ми необходими.

-   Не искам. – отговори тя.

-   Защо, доброто ми дете? – учуди се бабата.

-   Не искам. – повтори Анетка. – Сега си играя. Заета съм.

Баба й едвам се придвижи. Донесе очилата си и седна да чете. Когато вечерта се прибраха родителите й, за Анетка имаше скъпи подаръци, но тя не се зарадва като друг път. Майка й я запита защо е в лошо настроение.

-  Днес не бях послушна. Отказах да помогна на баба. – отговори Анетка виновно.

-  Как допусна това? Баба ти много те обича.

-  Без да разбера го направих, мамо. Не исках да си прекъсвам играта. Тежи ми нещо. Искам да си поправя грешката.

-  Ти знаеш. – веднага отговори майка й – Кажи хубавата думичка и ще ти олекне.

-   Коя е тя?

-   Забравила си я. Опитай се да си я спомниш.

-   А, досетих се. Хубавата думичка е „прости”!

Анетка отиде при баба си. Каза хубавата думичка. Баба й много се зарадва, че е осъзнала грешката си, и я помилва.  Анетка веднага се развесели и отиде при майка си:

-  Мамо, олекна ми.

С хубавата думичка „прости” тя поправяше грешките си, когато по невнимание ги допускаше.