ЗА СЛЕПИЯ

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! В днешния ден ние слушаме думите на апостол Павел, отправени към Тимотей, които чуваме на Божествената Литургия в молитвата на Йоан Златоуст, когато се готвим за приемане на Светите Христови Тайни. Апостолът говори за това, че Христос е дошъл в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз (Тим. 1:15). Какво значи това: „аз съм пръв от грешните”?

Евангелското четиво на този ден разказва как Христос отивал към Йерихон, а край пътя седял слепец и просил милостиня. Чул, че много хора вървят покрай него, той попитал какво става там. Казали му, че това е Иисус Назорей. И тогава слепецът започнал да вика: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!” Заставяли го да мълчи, а той викал все по-силно и по-силно: „Сине Давидов, помилуй ме!” Тогава го завели при Христос и на въпроса – А ти какво искаш? – той отговорил: „Господи, да прогледам”.

Помислете само, а какво още може да иска слепецът? Разбираемо, че този, който куца, иска да ходи нормално. Този, който не вижда, иска да вижда ясно. Този, който има някаква немощ, иска да я преодолее. Но нашите недостатъци ние възприемаме само от една гледна точка: те ни пречат да бъдем благополучни, не ни дават възможност да проявим себе си в цялата пълнота. Ние не сме много умни, не много талантливи, не много ловки… Всяка болест много ни пречи: затормозява нашите действия, не ни дава да се придвижим напред, да постигаме своите цели. Изглежда, че това е очевидно, защо слепият иска да прогледа.  Защо тогава Христос го пита: „Какво искаш ти от Мене”? И така е разбираемо – слепият трябва да вижда. А нали, ако той не вижда себе си такъв, тогава няма кого да се спасява.

Но, може би, това съвсем не е така. Понеже да виждаш в евангелския смисъл на тази дума означава, преди всичко, да виждаш правилно самия себе си, както виждал апостол Павел, нарекъл себе си пръв от грешниците. Ние така лесно произнасяме тези думи – аз съм първият, – когато четем молитвите преди Причастие. Но разбираме ли какво стои зад тях? Какво е това – да виждаш себе си пръв от грешниците? А нали ако не виждаш себе си като такъв, тогава няма кого да се спасява. Господ дошъл в света да спасява грешниците, и ако аз не съм грешен, Той е дошъл не мене да спасява, а някого другиго. Ако аз не виждам това истински дълбоко, не осъзнавам в себе си греха като истинската, най-дълбоката, най-сериозната болест, то тогава Господ не при мене е дошъл, а при този, който действително е видял, че той е пръв от грешниците.

Когато слепият отговоря на въпроса на Христа, – Аз искам да прогледам, – това значи, че той иска да види света така, както Господ повелява да го види, така, както го вижда Той Самият. И ако човек иска да види този свят по евангелски, той, преди всичко трябва да види себе си такъв, какъвто е. Какъв е той? Какъв е той редом с Христос? Какъв е той в светлината на Евангелието, в светлината на Господните заповеди? Ако той е готов на това, тогава се извършва чудото.

Като цяло за нас е напълно неважно и неинтересно да виждаме света така, както иска Господ. Евангелското виждане ни лишава от всякаква представа за нашето благополучие и комфорт, унищожава всяка надеждност, руши всички подпори. Виждането с това зрение, което Господ дарува, означава, действително да видиш себе си като пръв от грешниците. А това е така неприятно. Това съвсем не е добре. Това е много самотно и беззащитно, да не се прикриеш изобщо с нищо, това е пълна голота и срам. И с това трябва да живееш по-нататък, защото ти сам си поискал да го видиш.

И целият живот се открива тогава в съвсем друга светлина. Оказва се, че няма други виновни за това, което е станало с тебе, освен ти самият. Невъзможно е да кажеш: „Ето той е виновен… ето така се стекоха обстоятелствата, те ме направиха такъв…, а самият аз нямам нищо общо с това”. Евангелското зрение не ни дава възможност с нещо да се прикрием, да скрием голотата си.

Евангелското зрение не ни позволява и да оправдаем нашата неприязън към човека, да намерим доказателство за това, че този човек е лош и не може да бъде обичан, не трябва да се намира редом с нас и да споделя с нас нашия живот.

Евангелското зрение не ни дава възможност постоянно да мислим, че Господ непременно е длъжен във всичко да ни помага, и ако изведнъж с нас се случи нещо непредвидено, да каже: „Аз не виждам Бога редом до мен. Когато ми е било лошо, Той не е бил до мен. Бог го няма в тези места, където се вършат такива беззакония и ужаси”. Ако човек има евангелско зрение, той ще вижда Бога навсякъде и винаги, даже в ситуации, когато изглежда, че там Бог не може да бъде. Не може по евангелски зрящият човек да бъде благополучен и защитен.

Затова не всеки човек иска да бъде зрящ. Затова въпросът на Христос – Какво искаш ти от Мене? – съвсем не е празен и не е случаен. За човека, който живее, без да вижда себе си и нищо около себе си, е много удобно да живее така, нали за нищо не трябва да отговаря. Даже ако направиш някакви грешки, те не ти принадлежат, защото ти нали нищо не виждаш, нищо не знаеш, никой не иска нищо от тебе . Слепотата може да се окаже много изгодна, ние я приемаме. Седиш си край пътя, живееш от чужди подаяния, никъде не трябва да ходиш, след никого не трябва да вървиш, нали ти си сляп, и от тебе никой нищо не иска.

Слепият никъде не отива, а прогледналият слепец веднага тръгнал след Христос. Както ни разказва Евангелието: „И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога”. Той тръгнал след Христос, не защото Христос през цялото време го държал за ръка, а защото познал пътя, който води към Христос: къде е този път, в какво се състои, къде да върви след Христос. Той започнал да вижда с такова зрение, каквото му дал Господ.

И ако ние с вас се молим заедно с апостол Павел и казваме, че аз съм пръв от грешниците, то зад тези думи стоят думите на слепеца. Това значи, че аз искам да виждам себе си такъв и да възприемам себе си и целият свят чрез това, че аз съм грешен. А ако това липсва, то тогава тези думи са пусти и нищо не значат. Това евангелско четиво ни призовава винаги да чуваме въпроса на Христос: „А ти какво искаш от Мене?”. Нека помислим как ще му отговорим. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев