Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Първите четири дни на Великия пост Църквата посвещава на четенето на покайния канон на преподобни Андрей Критски, в който се разказва за съдбите на много хора от Ветхия Завет – за техния живот, за тяхната праведност или грехове. Свити Андрей Критски ни привежда за пример всеки от тези библейски персонажи, или за да подражаваме на техните добродетели, или за да избягваме повтарянето на техните грехове.

Библията, включвайки Свещената история на Ветхия Завет, е не просто летопис на събития, ставащи в човешката история, но, преди всичко, летопис на взаимоотношенията между хората и Бога. И затова всеки човек в Библията е представен не толкова като исторически персонаж, имащ политически, военни или някакви други заслуги, колкото като човек, който живял пред лицето на Бога, грешил и се каел или, обратното, проявил се като праведник. Историята на взаимоотношенията между човека и Бога, чието действие се разгръща пред нас в лицата, в различните образи на Ветхия Завет, е това скъпоценно наследство, което ни е оставило ветхозаветното човечество на страниците на Библията.

Ето защо за нас е много полезно не само ежедневно да четем Евангелието и книгите на Новия Завет, но и макар понякога – в крайна сметка, в дните на Великия пост – да се обръщаме към историите от Ветхия Завет, защото в тях има много поучителни неща по отношение на нравствените истини, актуални от ветхозаветните времена, нали Господ винаги е един и същ и човешката природа не се е изменила. Библейската история се повтаря отново и отново в живота на хората, живеещи в следващите времена, − и в историята на хората на нашето време, и в нашата с вас собствена история.

Преподобният Андрей Критски, оживявайки в нашата памет библейски персонажи, ни напомня за това, че и в нашия живот е възможно повторение на тези ситуации, които се случили в живота на ветхозаветните хора; че, както и у библейските герои, нашият живот е възможност или да се приближаваме към Бога по лествицата на активното възхождане, или, обратното, да се отдалечаваме от Него.

Библията е още и история на покаянието; в нея се привеждат много примери за това как човек е съгрешавал, но след това е принасял покаяние и Господ му прощавал греховете. Един от такива примери – за него ние чухме днес – е примерът на цар Давид. Именно той, както се говори във Великия покаен канон, ни е оставил „словесна икона” – 50-ти псалом. Този псалом ние с вас четем ежедневно и особено тогава, когато принасяме на Господа покаяние.

Историята на появата на този псалом на всички, ако ние четем Библията, е добре известна: Давид съгрешил, когато погледът му се прелъстил от женската красота. Той видял жена, която му се понравила. И макар на него като цар практически всичко да било позволено и неговият харем да се състоял от най-добрите жени, които отбирали, преди всичко, благодарение на техните физически достойнства, телесна красота, на Давид му харесала жена, която, за нещастие, се оказала жена на друг човек. И с властта на имащия Давид, чувствайки се безнаказан, позабравил, че Бог гледа целия му живот, отначало взел при себе си тази жена, а после устроил така, че мъжът й да загине на война, с което, както се казва във Великия канон, към едното беззаконие присъединил друго. Затова му се наложило да принесе двойно покаяние, чийто израз се явява и 50-ти псалом. Всички ние обичаме, постоянно четем и знаем наизуст този псалом.

Цар Давид не осъзнал веднага, че е извършил грях, а едва след като посетил пророк Натан, посочил на царя чрез притча неговото греховно деяние, когато вече Сам Господ наказал Давид с болестта и смъртта на неговото чадо. Докато детето било живо, Давид се молил, просил от Господа изцеление за своя син, а след неговата смърт станал, умил се и прекратил поста (вж. 2 Цар. 12:20). Неговото обръщане и покаяние от самия момент на пророческото изобличение било окончателно и безвъзвратно, а животът сякаш започнал отначало. Той действително извършил тежък грях, макар според представите, с които живеели хората в това време, за царя – човека, на когото всичко е позволено, − това не е най-страшното прегрешение, мнозина царе извършвали много по-тежки престъпления. Давид се покаял и Господ му простил този грях, защото той винаги прощава на човека греховете, когато той принася покаяние.

И Свещеното Писание, и днешното богослужение ни напомнят за образа на цар Давид, за да осъзнаем отново: Господ прощава всички извършени от нас грехове. Но това съвсем не означава, че Той ни дава карт-бланш за извършване на грехове или както е в известната пословица „ако не съгрешиш – не ще се покаеш”, всичко ни е позволено и Господ винаги ще затваря очи за това, което ние извършваме.

Господ благословя нашия живот и ни дава Своята благодат. Но понякога, ако ние престъпим някаква черта (а що за черта е, това знае единствено Сам Господ, ние не винаги чувстваме това), Той отнема от нас Своята благодат, както това станало с Давид, защото Божието благоволение било отнето от него и синът на Давид умрял за наказание за неговите грехове.

Господ е дълготърпелив и многомилостив (Пс. 102:8-9), но това не значи, че Той оставя грехът ненаказан. Той наказва човека или в този живот, или в бъдещия, и само покаянието е способно да ни изцели, да изглади извършения грях.

Но какво представлява покаянието? То започва с осъзнаване на това, че грехът е извършен, че грехът – това е грях. Когато човек започва с „думи лукави” да извинява греховете си (Пс. 140:3-4), т. е. да търси извинение за своя грях и беззаконие, покаяние няма. Тогава човек даже не чувства нужда от покаяние. Така някои хора, като правило, далеч от Църквата говорят: „Защо ни е да идваме на изповед и да разказваме всичко на свещеника? Ако трябва, ние на Бога ще разкажем”.

А нали изповедта ни е дадена, за да изпитваме своята съвест и чрез това Тайнство Сам Господ да ни отвори очите за тези наши греховни деяния, които ние, може би, не осъзнаваме като греховни. Нали грехът – това е болест, а за да се изцели болестта, е нужно, преди всичко, да се постави диагноза. Ако пък човек, в чийто организъм се заражда болест, при това си внушава, че той е абсолютно здрав, то рано или късно той може да се приближи до такава черта, когато болестта да се окаже неизлечима, когато вече е късно да се прилагат медицински средства.

Господ дава на всички нас лекарството на покаянието в дните на Великия пост, когато Бог ни призовава, първо, да се замислим за своя живот, за неговото качество, второ, да се замислим за нашите постъпки, за това какво е греховно, а какво не, какво е позволено, а какво не трябва да се прави. През Великия пост Господ ни призовава да прибегнем към лекарството на изповедта, защото мнозина православни християни, които в обикновени дни се ленят да идват на изповед, в дните на Великия пост говеят и се изповядват.

Пътят на покаянието, който ни предстои, е за нас спасителен и целителен, защото ни води към тази небесна висота, на която бил взет, както ние днес чухме във Великия покаен канон, на огнена колесница Илия. В лицето на този човек и неговия ученик Елисей пред нас застава съвсем друг образ – не на царя, който извършва всякакви престъпления, на когото всичко е позволено и когото Господ вразумява чрез пророка, а също така с изпитания в живота му. В лицето на Илия и Елисей пред нас застават пророците, т. е. ветхозаветните светии − хора, поставящи на първо място в своя живот правдата Божия, − които Господ избрал за служение и изисквал от тях напълно особена чистота, особена святост. Те станали праобрази на новозаветните монаси; те се отказвали от семейство, от обикновените човешки радости, защото Господ ги призовал на служение със Своето особено призоваване. Тези хора така, както и в християнската епоха монасите, предавали своето служение един на друг „по наследство” − подобно на това, както имуществото се предава от бащата на сина, така и пророците предавали на своите ученици благодатта, която те получавали от Господа.

За това се разказва в историята, която ние днес чухме. Когато Илия се възнесъл на небето, Елисей, виждайки, че учителят го напуща, казал: „Направи така, че благодатта, която пребивава в тебе, да бъде в мене двойно” (вж. 4 Цар. 2:9-10). И както цар Давид извършил особен, т. е. двоен грях, Елисей получил изключителна, т. е. двойна благодат. Той я получил чрез кожуха (плаща) на пророк Илия, паднал от небето, когато колесницата с пророка започнала да се възнася на небето (4 Цар. 2:11-12).

Този удивителен образ ни напомня за съвсем друго измерение на живота, от това, в което живял цар Давид и живеят много светски хора. Този образ ни напомня, че има особени Божии избраници, към които има високи изисквания, защото им е дадена от Господа особена благодат. Тази благодат, за да се предава от учителя към ученика, ученикът трябва да бъде подобен на своя учител. Той трябва да слуша неговия глас, приживе да се научи на това, което говори учителят, което му възвестява от името на Самия Господ.

Ето още един поучителен, вдъхновяващ образ, който ни представя Библията, за който ни напомня Великият покаен канон. Всеки от нас живее своя живот и върви по свой път. Всеки от нас в този или онзи момент от живота прави избор: да върви ли по пътя на цар Давид – пътя на насилието и покаянието, да върви по пътя на Илия и Елисей или по пътя на мнозина други библейски герои.

Господ обича всички хора и приема покаянието на всеки човек, но самите хора обичат Бога различно. И ако едни хора стават Божии избраници и Господ ги възнася на небето на огнена колесница, а други са принудени в прах и пепел да принасят на Бога покаяние за своите грехове или да получат от Бога вразумление чрез тежки събития в своя собствен живот или живота на най-близки сродници, тогава разликата между тези хора се заключава не в това, че Бог едни обича повече, а други по-малко или на едни дава повече, а на други по-малко, а в това, че те различно обичат Бога и устройват по отношение на Него своя живот. Един човек е готов заради Бога да се отрече от всичко и да отдаде своя живот всецяло на Господа, а друг човек, може би, и вярвайки, и обичайки Бога по своему, все пак се старае да избере и тези земни блага, които нерядко са свързани с престъпване на Божиите заповеди и извършване на грехове. Ето и цялата разлика между тези и други хора.

Всеки от нас в дните на Великия пост, оценявайки своя живот, трябва да се замисли, на каква страна сме ние, кой от библейските герои е по-близо до нас, кой е за нас вдъхновяващ пример, помнейки, разбира се, за Божието милосърдие, и за отговорността за нашите постъпки, а също за това, че покаянието – това не е просто способност да назовеш своите грехове, да се помолиш на Господа и да получиш прошка, но и изменение начина на живот, промяна на ума, мислите, преосмисляне, което буквално означава гръцката дума μετάνοια (метанойя). Тази промяна на ума, на начина на живот и мислите очаква от нас Господ. Ние живеем, както Давид, – съгрешавайки и каейки се, но Господ иска ние да се възнесем към Него на небето на огнена колесница.

Нека молим Господа да ни даде искрено покаяние, да ни дарува да виждаме нашите прегрешения, както четем през Великия пост в молитвата на преподобни Ефрем Сирин, да ни дарува смирение, което е необходимо, за да вървим през живота, да отличаваме добро от зло, да разпознаваме в себе си всичко греховно и да различаваме какво идва при нас от Бога и какво − от врага. Ако ние с молитва пристъпваме към Господа и Неговата Пречиста Майка, тогава Господ ще отвори духовните ни очи и ще ни даде това покаяние, което ни е необходимо за спасение и вечен живот. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев