ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА НА СВЕТИТЕ РАВНОАПОСТОЛНИ ЦАР КОНСТАНТИН И ЦАРИЦА ЕЛЕНА

Версия за печат

Днес ние отбелязваме празника в чест на светите равноапостолни цар Константин и царица Елена. Император Константин Велики управлявал Римската империя в първата половина на IV век. За изключителни заслуги пред Светата Църква, пред християнската вяра, този цар заедно със своята майка – царица Елена, бил причислен към лика на светиите и даже се нарича равноапостолен.

Цар Константин бил син на един от управниците на тогавашната Римска империя, която в това време била поделена на четири области. Неговият баща управлявал Британия. И ето, след смъртта на своя баща той бил провъзгласен за император. В същото време свети цар Константин имал множество врагове и той бил единственият управник в тогавашната Римска империя, който покровителствал християнската вяра. Другите управници на тогавашната Римска империя, естествено, започнали война. Имало военни действия, и пред решаваща битка цар Константин видял на небето видение с Кръста и надпис: ”С това побеждавай”. Т. е. със Силата на Кръста Бог му дарува победата.

300 години християнската Църква изпитвала най-жестоки гонения. И ето Божият Промисъл привежда цар Константин към християнската вяра, после устройва така, че цар Константин става управител на цялата Римска империя, и Западна, и Източна. В 313 година той издава Миланския Едикт “За веротърпимостта”, където прекратява гоненията на християни и християнската вяра получава свобода. В това имало промислително значение и чудото с видението на Кръста на небето, и последвалата победа на цар Константин, и неговото управление на Римската империя.

И ние също така знаем, че през 325 година Православната Църква се разкъсвала от ереста на Арий, който наричал Христа творение, отричал единосъщието на Сина Божи с Бог Отец. И ето, в 325 година, за да утвърди Православната вяра, свети равноапостолен цар Константин свиква в Никея Първия Вселенски Събор, на който бил съставен нашия Символ на Вярата до думите “... и в Духа Светаго.” По такъв начин, ние виждаме, че Църквата не напразно е прославила император Константин като равноапостолен, подчертавайки с това, че трудовете на този цар и неговата майка са подобни на тези на апостолите.

А майката на свети цар Константин, когато синът й се възцарил над Римската империя, се отправила към Светата Земя, в Палестина, и там очиствала от езическите капища светите места, свързани с живота на Божия Син. Заедно със своя син, цар Константин, тя устроила на мястото на смъртта и Възкресението на Христос величествен храм на Възкресение Господне. Светата царица Елена намерила Животворящия Кръст близо до Голгота, този, на който бил разпнат Синът Божи. И ето, заради своята вяра, за възпитаването на такъв велик син – на царя Константин, за ето такава ревност към светите места на Светата Земя, в Палестина, царица Елена също била причислена от Църквата към лика на равноапостолните.

Ние виждаме, скъпи братя и сестри, как Църквата Христова прославя тези хора, които строили и благоговейно се отнасяли към светините. Светите Константин и Елена са строители на православни храмове. И от Църквата те се прославят наравно с апостолите. Сред нас, разбира се, ще се намерят малко храмостроители. Но всички ние сме призвани към благоговейно отношение към светините в храма! Без съмнение, трябва да почитаме Бога, най-напред, вътрешно. Но вътрешното съдържание на нашата душа непременно се изразява и външно. Господ е казал: „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо” (Мат. 12:35). Така ето, в този свят ден, възпоменавайки паметта на тези велики светии, ние трябва да се замислим малко за вътрешното и външното съдържание на нашия житейски път.

Христос ни е заповядал да изпълняваме Неговите Божествени заповеди. Новият Завет, за разлика от Ветхия е обновление на духа. Във Ветхия Завет се наблягало на външната религиозност, макар и там да имало пророци, които казвали, че Бог търси сърцето на човека, търси духа, търси любовта на човека към Бога. Имало пророци, но като цяло Законът Мойсеев носел обреден, външен характер. И представителите на ветхозаветната религии, особено в лицето на духовенството, фарисеите, книжници, изпълнявали ветхозаветния закон само външно. Те принасяли жертви, извършвали някакви външни обряди, омивания, външно посещавали Йерусалимския храм, синагогата, но сърцето им отстояло далече от Бога. И ние знаем, че Господ уподобявал ветхозаветните учители на „варосани гробници”, които вътре били пълни с всякакъв грях, със зловонието на страстите, а отвън изглеждали незле. Такава била ветхозаветната религиозност в своето преобладаващо мнозинство. Разбира се, имало истински праведници и във Ветхия Завет, но те били много малко.

Когато пък дошъл Христос, тогава Той открил, че истинската вяра, истинското познание на Бога става отвътре. Спасителят говори: „Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън” (Мат. 23:26). Т. е. Господ Иисус Христос влага целия смисъл на Своето Евангелско учение във вътрешното прераждане на човека, в обновлението на духа, на нашето сърце и на нашите мисли. Господ учи за любов към Бога и ближния, но при това не отрича и външния закон. Понеже, естествено е, вярата на човека, неговия стремеж към Бога, винаги, така или иначе, да се проявява и във външна форма. Но най-главното се пази в душата, в чистото вярващо, смирено, благоговейно сърце и в нелицемерната любов към ближните. В противен случай остава едно лицемерие, театър, остава това, което Христос наричал „фарисейство”, т. е. само едното външно служение на Бога.

Ние сме призвани към вътрешно прераждане, към обновление на нашата душа в духа на християнската вяра. Обаче у нас има и външни някакви обичаи, правила, обреди. Но ето, за съжаление, греховността, болестта на душата на човека е такава, че ние твърде често недостатъчно се обновяваме вътрешно, недостатъчно се борим за чистотата на своето сърце, на своите мисли. С голям труд става в нас вътрешното прераждане, обновление в радост, в любов, в мир, в търпение, в смирение, в нелицемерна вяра, в помощ на другите хора. В тези вътрешни добродетели ние с труд преуспяваме.

Но ако погледнем на външните някакви обичаи, добродетели, тогава също, за съжаление, ще видим, че наистина, у нас има и твърде много чисто външни пропуски. Например, с болка, се случва, да видиш, че твърде, твърде малко хора умеят правилно да се прекръстят. За голямо съжаление, нерядко можем да видим вярващ човек, който вместо благоговейно да стори кръстното знамение, прави някакъв безсмислен жест: прекръства, например, своя корем или своята гръд, или сякаш нещо избърсва от своята гръд. Става някакво припряно, безсмислено движение. И това кръстно знамение ли е? Естествено, сърцето на пастира не може равнодушно да гледа на това. И ето такива, чисто външни, пропуски у нас действително има твърде много.

Ето, например, да вземем добродетелта на благоговейното отношение към светинята на православния храм. Как ние я изпълняваме на практика? Храмът – това е място свято, където присъства Сам Бог, където се извършват страшните тайнства, където диша Дух Свети. В храма се пеят величествени химни и псалми, чете се Свещеното Писание, тук ние можем да получим надежда за спасение. И какво виждаме? Не всички с благоговение, със страх Божи, действително се отнасят към храма, чувствайки светостта на това място. Някакво вкаменено безчувствие напада сърцето, някаква духовна болест. Човек сякаш забравя къде се намира. Той не чувства светините, когатослуша думите на молитвите и свещените химни – той възприема това напълно равнодушно, като нещо празно, което абсолютно не го засяга в никаква степен. И ето това е сякаш от една страна, проява на вътрешна духовна болест, а от друга страна, на външна. Това е много страшно. Всеки от нас – и всеки свещенослужител, и всеки низш служител в храма, който изпълнява едно или друго послушание, служение, и всеки редови вярващ и мъж, и жена са отговорни за светинята на богослужението, за светинята на храма. Ние не трябва равнодушно да гледаме на каквото и да е безчинство, което се върши в храма, на какъвто и да е шум и спънки на богослужението. Душата на всеки човек трябва да страда за светинята на храма. И ние най-напред трябва да се молим за това. Ние също така трябва да умеем да подскажем на ближния, който е забравил, че се намира в храма, който се държи в храма, като в магазин, или като на пазар, или някъде в музей – ние трябва да умеем да посъветваме такъв човек с любов, с християнска кротост и смирение, да му посочим, да му напомним, че той се намира в свято място, където се отправя молитва към Бога, където Господ ни приема, приема нашето моление, нашето покаяние, и тук не може бда се безобразничи или шуми.

По такъв начин и чисто външните недостатъци и вътрешните у нас разбира се за твърде много. Но ние трябва да помним думите от Евангелието, че Господ Иисус дошъл в света да спаси грешните и да не се отчайваме. Ние трябва да се стремим да изпълняваме Божиите заповеди, трябва да се стремим вътрешно да се обновим: да се избавим от греховните мисли, от неподходящите чувства, стремежи, да се постараем да изправим своя живот, да отстраним от него всичко нечисто, греховно. От друга страна, ние трябва да се постараем и външния наш религиозен живот също да приведем в съответствие с църковния устав, в съответствие с традициите на Църквата. Вътрешното е по-важно от външното, обаче и вътрешното е немислимо без външното. Случва се, когато човек стои благоговейно в храма и се моли, тогава неволно неговото външно поведение въздейства и върху душата му. Човек прави някакъв външен жест: благоговейно се покланя на Бога, със страх Божи се допира до образа, до иконата, или изобразява върху себе си кръстното знамение с благоговение – и ето този външен жест оказва вътрешно влияние и върху душата му. Тук всичко е взаимосвързано.

И ето в този свят ден, милосърдният, благ Господ, по молитвите на светите царе Константин и Елена, да ни дарува да се утвърждаваме и в светите Христови Евангелски заповеди и във външните устави църковни. Амин. Христос воскресе!

Превод: Прот. Йоан Карамихалев