АЛБАНИЯ, КОЯТО НЕ ПОЗНАВАМЕ - част 4

Една от царските икони на иконостаса в храма, дело на зографа Онуфрий, е уникално изображение на светите Седмочисленици. На нея петимата ­ светите Кирил, Методий, Сава, Климент и Наум, са на небесата, а под тях в укрепения Белоград, днешен Берат, лежат св. Горазд и св. Ангеларий с църквата “Св. Успение Богородично”, в която са погребани двамата светители или тук лежат мощите им. Впрочем още през 1868 г. Антим Алексуди, гръцки митрополит в Белоград, дава сведение, че в църквата “Успение Богородично” се съхраняват мощите на двама от светите Седмочисленици: св. Горазд и св. Ангеларий (“Περιγραφοή τής ίερας μητροπόλεως Βελεγράδων έν Κερκύρα”, с. 112, с. 112; Вж. също: П. Асенова. Гръцки източник за “Български старини из Албания”. В: Studia protobulgarica etmediaevalia europensia, С., 2003, с. 379).

С благословението на архиепископ Анастасий достъпът на жени в олтара на този храм е позволен и аз имам възможността да видя мястото зад св. престол, където са били скрити двете прочути Бератски пурпурни евангелия. Ръкописите от Албания са писани със злато и сребро върху пурпурен пергамент, откъдето идва и тяхното название. По-старият е от VI век, съдържа четирите Евангелия и е един от четирите оцелели архетипа, по които учените правят своите палеографски изследвания. Второто евангелие е от IХ век. По време на Втората световна война свещеник увива ръкописа в плат и го поставя в кофа, която скрива в апсидата на храма.

През 1968 г. този изключително ценен паметник е намерен в доста увредено състояние и е прецизно реставриран в Китай. Освен текстове, ръкописът съдържа впечатляващи миниатюри на евангелистите Йоан, Марк и Лука. В света са известни общо седем оцелели до наши дни “пурпурни евангелия” с новозаветни текстове. Интересен факт е, че две от тях са открити в днешен Берат.

Кой знае защо си мислех, че в олтара са и мощите на двамата светители, но едва на излизане от там местната екскурзоводка ни посочва специален аналой с мощехранителницата. Доста скромното на вид сандъче е затворено, но от това нашето благоговение и вълнение не отслабва ни най-малко.

След няколко часа разходка по улиците на укрепения град и назад във времето през многовековната история на града, преситена от всичко видяно и чуто, имам нужда да поседна и да се опитам просто да усетя духа му, да се потопя в него. Сядаме на изнесени на улицата масички и си поръчваме кафе и вода. Градът се движи в нормалния си ритъм. Обичайните младоженци, идващи в крепостта да си направят снимки в сватбения си ден, туристи на по-малки или по-големи групи със зареяни по сградите наоколо погледи и щракащи фотоапарати, продажби на сувенири и ръчни плетива...

Собственикът на малкото заведение ни разпитва какви сме, от къде сме, как се чувстваме в Албания, къде вече сме били и накъде сме се запътили и сякаш за да затвърди нашето впечатление за гостоприемството на Албания, ни носи “раки”. Опитваме питието предпазливо и се оказва ракия. Поспира се още при нас и иска да научи още няколко думи от езика ни, и съм уверена, че не след дълго ще посреща гостите си от България на своя оскъден, но сгряващ сърцето не по-зле от ракията български език.

Сбогуваме се с него ­- ние сме първите, които зарадва със своето “Довиждане!” -­ и се отправяме вън от крепостта, към другата част на града -­ долу, където къщите в типичния възрожденски стил са разположени амфитеатрално от двете страни на р. Осъм. От пръв поглед става ясно откъде идва прозвището му “Градът на стоте прозорци” -­ къщите са накацали една върху друга и видима остава само горната им част, с наистина необичайно много прозорци ­ вероятно и повече от 100.

Тръгваме по една от централните улици и на площада пред очите ни се изправя огромен нов православен храм. Малко по-встрани откриваме по-скромната градска джамия. Влизаме да се поклоним в църквата, която се оказва посветена на св. Димитър. Тя е катедралният храм на митрополита на Берат.

Следва