СЛОВО ЗА ВТОРА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Версия за печат

В течение на вече изтеклите подготвителни седмици преди Великия пост Църквата с думите на Спасителя, с примерите от Евангелието ни призоваваше да се вгледаме дълбоко в душите си и в живота си: какво е нужно в него да изменим, за какво трябва да се покаем.

Сега е настъпило ново време: времето на Великия пост. В течение на настъпващите и днес, на вече настъпилата неделя ние ще слушаме за това, което Божията благодат е извършила над хората, които са съумели да се обърнат с целия си разум, с цялата си душа към Бога. Един след друг пред нас ще преминават образите на светци.

Втората неделя на Великия пост Църквата посвещава на паметта на свети Григорий Палама, покровителя на християнските безмълвници и молитвеници. Те се стараели да съхранят тишината в сърцето си, скривайки се в далечните обители на планината Атон, откъснати от целия останал свят. В пещерите, където те живели, техни последователи живеят и до днес. Защо именно този светец, покровителя на безмълвниците, ние прославяме в дните на Великия пост? Защото именно в това време е важно да узнаем и да напомним на себе си за мълчанието и безмълвието.

Когато ние живеем от събитие към събитие, когато животът ни е изпълнен с някаква външна суета – той лети бързо. За повечето хора животът се носи с огромна скорост. Те скачат от едно външно впечатление към друго, даже не давайки на своята душа време да асимилира всичко това. Работа, магазини, телевизор, вестници – ето, всъщност и целия им живот. А душата спи. Разбира се, какви впечатления могат да останат от такъв живот, каква храна дава той на душата? Никаква. Така и отлита такъв живот, като един миг.

За съжаление, твърде много хора се боят да се спрат, да забавят бясното препускане на своя живот, да дадат на душата си отдих, покой, за да се вгледат навътре в себе си. Хората инстинктивно се боят от тази среща със самите себе си, чувствайки свое вътрешно неблагополучие и страхувайки се да признаят в себе си своите проблеми, лъжливи стремежи, неверните ориентири в живота… Те се носят по повърхността на живота, закривайки очи и уши, боейки се да чуят гласа на своята душа, заглушавайки го с грохота на касетофони, на включените на пълна мощност телевизори…

Но защо живееш тогава, ако през целия си живот се боиш от самия себе си, боиш се  от своята собствена душа? Защо живееш, ако сам съкращаваш живота си с бягство от себе си? Нали ние се раждаме за това, за да разберем себе си, смисъла на своя живот, да узнаем своето предназначение, да го изпълним според силите си. Но как ще узнаеш себе си, ако само работиш, ако се суетиш, бързаш за някъде, не слушайки самия себе си?

Понякога, когато болест рязко спре нашият бяг, прикове ни към постелята, и ние изведнъж се оказваме откъснати от всеобщата надпревара, тогава ни се удава възможност да бъдем насаме със себе си. В такива минути ние започваме да мислим:”За какво сме живели досега? Накъде сме препускали, за къде сме бързали? Откъде е този шум в сърцето, в мислите, наоколо?  Не е ли трябвало, макар и рядко, да намираме за себе няколко минути на вътрешен покой, на вътрешна тишина?” Как може да дойде Божествената благодат към човека, как може тя да го осени и озари, когато той е оглушал и ослепял и в своя бяг не си дава сметка къде и за какво бяга и защо не чува Божия глас?

Гласът Божи звучи винаги в тишина. Ако вие искате да го чуете, постарайте се да спрете забързания си ход, макар и за няколко минути. За това Църквата ни дава правило: няколко минути да прочетем молитви, да дойдем в себе си и да помислим, какъв е бил за нас изминалия ден, какъв ще бъде нашият следващ ден? Това е важно, толкова важно…

Ако искате да узнаете волята Божия, търсете тишина. Ако искате да съберете своите мисли и чувства, търсете тишина. Ние живеем винаги в разсеяност, но истинският духовен живот на човека протича само в събраност, във вътрешно уединение. Трябва да съберем своите мисли и чувства в тихото огнище в дълбочината на сърцето си, за да настъпи там мълчание, в което Бог да произнесе Своето слово, обърнато към нас. Ако ние се заставяме, ако не се самопринуждаваме към мълчание, ако оставаме подвластни на външния шум, на безумната житейска надпревара, то целият ни живот ще премине на повърхността, без дълбочина, без духовност, без истинска среща с Господа.

Ето защо днес защо днес Църквата ни напомня за безмълвниците, ето защо днес тя ни призовава да се борим с пустословието, с празнословието, с напразното дърдорене, с употребата на дара на езика за зло. “Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми” /Пс.140:3/ – ето за какво ни призовава да се молим Свещеното Писание, а Господ очаква от нас да поискаме това, за да получим дара Божи – мълчание в тишината на Неговото благословение. Амин.