ДОБРОТО НЕ Е ТВЪРДЕ МНОГО (проповед в Неделя 24-та след Петдесетница)

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Митрополит Иларион (Алфеев)

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Ние чухме днес притчата на нашия Господ Иисус Христос за милосърдния самарянин. Тя ни напомня, че около нас има много хора, които се нуждаят от помощ, внимание, грижа. И колко често ние, подобно на свещеника от тази притча, отминаваме, не забелязвайки или давайки си вид, че не забелязваме, страданията на нашия ближен.

Понякога ние се самооправдаваме с това, че страдащите са твърде много и ние не можем да помогнем на всички. Понякога – с това, че има други страдащи, на които ние вече помагаме Понякога за оправдание ни служи недостига на време: ако имахме време, бихме помагали, а тъй като нямаме, то и да помагаме няма кога.

Понякога ние намираме други предлози: едни за себе си, други – за другите. На другите ние говорим за своята заетост, говорим за своите заслуги пред страдащите, за това на кого и с какво помагаме, за да се оправдаем, че не помагаме на този конкретен ближен, който се нуждае от нашата помощ. А сами себе си успокояваме с това, че и така твърде много неща са ни възложени, правим каквото можем, сили за всичко и време не ни достига. И, по такъв начин, в това самоуспокоение прекарваме своите дни.

А между другото, доброто не e твърде много. Участието, съчувствието и вниманието към страдащите никога не е излишно. Винаги и навсякъде може да се намери допълнителна добра дума, може да се намери това, с което можем да помогнем на страдащия човек.

Хората страдат по много различни начини: едни от болести, други от нещастни обстоятелства, трети – от семейни неуредици, четвърти – от това, което става с тях на работа. Има хора, които претърпяват клевета от ближните, има хора, които ги сполетяват болести – и всички те се нуждаят от състрадание.

Но това състрадание не трябва да бъде някакво измъчено или изкуствено. Ние трябва да през цялото време да се принуждаваме да изказваме съболезнования на този, който е загубил близки, да съчувстваме на този, който боледува или у когото боледуват близки. Ние, преди всичко, трябва да се усещаме като членове на една църковна общност. И да разберем, че ако, както казва апостол Павел, страда един член на тялото, тогава страда и цялото тяло.

Ние съставляваме едно тяло църковно. Както казва същият този апостол Павел, всички ние трябва да изграждаме духом жилището Божие. Всеки от нас е камък в това велико здание на Църквата Христова, която съзижда Сам Господ и чиято Глава е Той. И затова от всеки от нас зависи не само благосъстоянието на Църквата, но и благосъстоянието на нашите ближни.

Всички ние сме свързани един с друг с различни вериги: някои с веригите на родството, някои с веригите на познанството, но на върха на всички тези човешки връзки има още една особена връзка, която обединява всички нас в едно тяло – това е самото Тяло Христово, което ние приемаме в Евхаристията и Което ни позволява да се усещаме като членове на един организъм. Именно оттук, от нашето причастяване с Христос, от нашето съучастие в Трапезата Господня, от приемането вътре в себе си на Тялото и Кръвта Христови, трябва да произтича всичко това, което ни прави истински християни, в това число любовта към нашите ближни, вниманието към тях и способността да не отминаваме човека, когато той страда, когато се нуждае от съчувствие и нашето участие.

Ние никога не ще можем да достигнем любовта към ближния, ако се опитваме да я достигнем с помощта на самовнушение или самодисциплина, или друг подобен род човешки мерки.

Но ако ние не сме лениви, нека колкото може по-често да идваме в храма, да пристъпваме към Светите Христови Тайни и да молим Господа ни даде тази Божествена любов, да ни даде това състрадание и милосърдие, да ни даде това духовно зрение, което позволява да виждаме нуждаещия се в нужда, болния – в болестта, страдащия – в неговото страдание.

И тогава от Самия Източник на живота ние ще получаваме тези благодатни сили, които са необходими, за да носим нашето християнско служение. Понеже животът на християнина – не само на свещенослужителя, но и на мирянина – не е нищо друго освен служение.

Господ ни е призовал в Църквата Христова, за Му служим, да служим не само със своята молитва и своето участие в тайнствата църковни, но и със своите добри дела. Едното от другото е неотделимо. Ние не можем да бъдем пълноценни християни, без да се причастяваме със Светите Христови Тайни. И ние не можем да бъдем пълноценни християни, да се причастяваме със Светите Христови Тайни и да не бъдем милосърдни, да не обичаме своите ближни и да не изпълняваме заповедите Христови. Едното без другото не става. Затова нека молим Господа да ни дава сили винаги да бъдем на висотата на нашето призвание, винаги да бъдем добри християни, винаги да намираме в себе си сили в неделен и празничен ден да идваме в Църквата Божия и да се причастяваме със Светите Христови Тайни, винаги да намираме в себе си сили след излизане от храма да запазваме в себе си това вътрешно духовно съкровище, което носим в сърцето си – Самия Господ Иисус Христос. И чрез нас Господ да твори Своята правда и Своите чудеса.

 

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: 
www.mospat.ru