ЗА СВОБОДАТА, КОЯТО НИЕ ТРЯБВА ДА ОБИЧАМЕ В ЧОВЕКА. ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН

Версия за печат

Всички ние знаем, че притчата за блудния син е образ на нашите взаимоотношения с Бога: на взаимоотношенията на хората с Бога и на Бога с хората. И всички ние разбираме, че в една или друга степен всички ние трябва да се наречем блудни синове, които в този или друг момент от живота си тръгват от Бога. И навярно, тази притча трябва да ни научи, че няма грях, по-голям от Божието милосърдие. Няма наше падение, което да не би ни простил нашият Отец Небесен, ако ние с покаяние се завръщаме при Него. Ако ние осъзнаем тази дълбочина на нашето отпадане от Бога и сме готови да Му послужим, а не просто да дойдем и да кажем: „Е, извинявай, сгрешихме…”.

Всички ние знаем това. Но днес искам да поговорим малко за друго. За това, че тази притча за нас е и образ на това как трябва да се отнасяме един към друг: бащите - към децата, децата – към бащите, към родителите.

Ние винаги, когато слушаме тази притча, говорим за децата, говорим за блудния син. И това, действително, е пример за това как децата трябва да се отнасят към родителите. Понеже родителите имат повече опит, естествено, грижат се за своите деца и обичат своите деца независимо от това какви са те и какво са постигнали в живота.

Но, от друга страна, ние виждаме пример и за родителите: колко често неудържимата, с нищо неограничена, любов на родителите към своите деца, разрушава живота им.

Какво направил бащата, който обичал своя син? Той го пуснал и чакал. И когато този, разкаял се, дошъл, той го приел.

Колко често се случва, че децата възрастват, а родителите продължават да ги обсипват с внимание и да се грижат за тях така, както това е било още, когато те „са ходели прави под масата”! А нали човек става възрастен. Човек става способен да взема решения. Нещо повече, човек става такъв, който вече трябва да отговаря за своите решения. И много често родителите на възрастните деца не разбират това. А нали всъщност трябва да възлагат своята надежда не на собствените си разбирания и убеждения, а на библейската мъдрост. На Бога.

Когато детето порасне, то вече е станало възрастен човек и родителят не може да го задържи – нито със сила, нито с каквито и да е други начини. Но родителят не трябва да губи връзка с детето. Колко често е безсмислено да крещиш на съгрешилото възрастно дете! Колко често е безсмислено да се опитваш със сила да го заставиш да се върне към праведността! Но колко често е полезно да се молиш за него и тогава, когато то осъзнае дълбочината на своето падение, да бъдеш единственият човек, когото детето помни и разбира: „Налице е обичащ баща или обичаща майка. Налице е същият този човек, който ми е говорил, увещавал; не е викал, не се е раздразнявал, не е проклинал и не е отлъчвал. И той търпеливо чака моето завръщане…”

Тази притча е за нас, родителите. Но е притча и за децата. Понеже, както често се случва, децата гледат едно на друго и вменяват на родителите вина: на детето му се струва, че някой има нещо повече, а някой по-малко. Някой се провинил и не бил наказан… Както в притчата, когато вторият син се карал на бащата, че той приел блудния син.

Същото може да се каже и за нас с вас, когато виждаме хората, които живеят, възрастват вън от църковната ограда. А после се завръщат в Църквата. Същото може да се каже за нас с вас в тези случаи, когато ние не се отнасяме по християнски с представители на други християнски конфесии. Или с представители на други религии.

Ние трябва да имаме примера на бащата. Ние трябва да постъпваме така, както постъпвал той. Ние трябва да се молим за всички тези, които днес не се намират в общение с Бога. Ние трябва да се молим за всички тези, които днес са отпаднали от общение, които днес са отишли в далечна страна и живеят, или пропиляват своя живот с псевдоприятели, или вече са дошли до такова положение, че нямат и какво да ядат. Ние трябва да се молим за всички. Ние трябва да обичаме всички и да обичаме в хората свободата, която е дарувал на всички нас Господ. И това ще е нашата истинска любов - тази, която едълготърпелива, милосърдна, не завижда, не се дразни, не помни своето, на всичко вярва, на всичко се надява. Тази любов, която никога не престава. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев