СЛОВО СЛЕД КРАЯ НА ВЕЛИКОТО ПОВЕЧЕРИЕ С ЧЕТЕНЕ НА ПОКАЙНИЯ КАНОН НА ПРЕПОДОБНИ АНДРЕЙ КРИТСКИ В СРЯДА НА ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Митрополит Меркурий (Иванов)

Времето на поста ни призовава към покаяние. Ние знаем, че самата дума „покаяние“ не е не нещо друго освен „изменение”. Не може да се кае човек, без да се изменя, без да се изправлява. С какво трябва да започне християнинът покаянието, изменението на своя живот? За да отговорим на този въпрос, ние трябва да се обърнем към Свещената история и да видим откъде е започнало греховното падение на хората. А то е започнало от това, че човек в рая е чул гласа на дявола и, прелъстен от лъжата, отпаднал от Богообщение. Именно затова дяволът се нарича баща на лъжата, баща на всяка неправда. Именно затова и началото на всяка неправда в нашия живот се поставя в лъжата, защото, както праотците, човек също се прелъстява с ума и сърцето и започва да мами отначало себе си, после тези, които са около него, а след това и Бога.

Нима е така трудно да живееш в правда? За какво му е на човека да лъже? Ако погледнем на отношенията между хората, ще видим, че човек, като правило, говори неправда, за да получи някаква мнима изгода. Обаче много скъпа е цената на тази мнима изгода: това е все едно да кажеш: „Вземи това, то е студено”, а човек взима и опарва ръката, защото е горещо. Или да кажеш: „Довери се на този човек, ти можеш да изминеш с него целия си живот безпрепятствено, спокойно, това е опора за тебе”, а той в първия миг да те предаде. Такива примери, когато един човек мами друг, може да се приведат много. А за какво му е на човека да мами самия себе си? Каква изгода може да извлече? И в какво се състои измамата?

В рая праотците Адам и Ева повярвали на лукавия демон, обещал им те да станат като богове. Днес човек уверява себе си в това, че той е почти като Бог и не е задължително да има в ръцете си пари, власт, оръжие или научни постижения. Страшно е да се каже, но понякога човек се заблуждава в своето собствено православие, в това, че той е привърженик на Едната Съборна и Апостолска Църква, в това, че той живее непогрешимо, в това, че той е единственото мерило за другите хора, достигнал такова духовно състояние, че може да спаси околните.

Тази духовна измама е много опасна, защото човек не вижда в своя живот неправдата, греха и където и да стъпи – попада в ямата и за каквото и да се хване – се опарва. В крайна сметка опитът на подобна самоизмама довежда човека до духовна инвалидност: той става дотолкова духовно болен, че, както е казано в канона на Андрей Критски, „ и няма лекар, който би могъл да те изцели”.

Но има едно средство, което може да изцели тези болести - изповедта. Изповедта – това е, преди всичко, размишление за своя живот, когато човек го съизмерва с Божиите заповеди, опитвайки се да разбере, доколко неговият живот съответства или не съответства на това учение, което е оставил Господ Иисус Христос, на този път, по който Той ни е заповядал да вървим, на този пример, който Той е показал в Своя земен живот. Правейки такова сравнение, размишлявайки, четейки Свещеното Писание, творенията на светите отци, житията на светиите, прибягвайки към молитва в Църквата, човек задължително ще дойде до извода, че неговият живот е несъвършен той не може да го измени със своите сили, защото много често е затварял очи за неправдата в своя живот, стъпвал е там, където не трябва, търсел е това, което не е нужно, придобивал е не това, което е спасително за душата. Осъзнал това, човек отваря душата си за среща с Бога, не се скрива като праотците, не се опитва да се оправдава с житейските обстоятелства, а това често се случва, особено на изповед. Човек казва, че е съгрешил в нещо, но такива били обстоятелствата или такива били хората, подтикнали да го извърши неправда. Това е двойна лъжа: малко е това, че човек не си признава греха, той обвинява за това другите – наистина радост за дявола. Всеки лъжец, мамещ, преди всичко, себе си, е син на погибелта и приятел на дявола.

Откривайки своето праведен или неправеден живот пред Бога, ние разголваме пред Него своята душа, заставаме пред Господа такива, каквито сме всъщност, без с нищо да прикриваме своите болести. Би било глупаво да крием своите рани, идвайки при Лекаря, да страдаме от това, че сме болни, немощни и да не Му показваме тези места от нашето тяло, които са уязвени. Така, откривайки се като на Страшния съд Божи, човек стои на изповед пред Кръста и Евангелието, умолявайки Бога да го приеме такъв, какъвто е и да бъде Този Лекар, Който ще изцели душата му.

Аз неслучайно говоря тези думи днес, в дните на първата седмица на Великия пост, защото всеки от нас се подготвя в най-близко време да пристъпи към светите Христови Тайни, да се изповяда, да изобличи своите неправди. Нека никой от нас да не се срамува пред Кръста и Евангелието, да не се самопрелъстява и да не лъже, защото Бог вижда всичко – всички грехове и неправди. Ако и тук ние започнем да мамим, тогава за какво спасение, за какъв вечен живот с Христос можем мислим?

Слушайки канона на свети Андрей Критски, правейки земни поклони с молитва за изпросване на Божията милост, нека не мамим себе си, особено готвейки се за Тайнствата на Изповедта и Причастието. Нека не ни плаши това, което ще видим в своята душа, защото Лекарят, Който ни изцелява, Господът и Спасителят Иисус Христос, ни призовава, за да ни излекува, да ни направи здрави, благоразумни и достойни Свои синова. Амин.

 

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.rostoveparhia.ru