ПРИТЧАТА ЗА СЕЯЧА

Версия за печат

Неведнъж Господ ни повтаря: „Който има уши да слуша, нека слуша” (Лк. 8:8), но духовното „слушане” в нас не се случва. Просто е да слушаш – малко е, трябва да изпълняваш. Смисълът на притчата за сеяча е дълбок и символичен, ние непременно трябва да го откриваме за себе си, така че тези открития да преобърнат нашия живот.

В притчата ние срещаме понятията „път”, „камъни” и „тръни”, където словото Божие не произраснало. Римляните считали, че всички пътища водят към Рим – средоточието на живота. Път и живот – „виа” и „вита” - в съзнанието на хората от античното време били сходни.

И затова, ако нашите пътища не водят към среща с Бога, тогава това е напразно прекарване на времето и стоене в лагера на тези, които са против Бога. Ненапразно Господ е казал: „Който не е с Мен, той е против Мен”.

„Пътят” е място, където зърното се тъпче с краката, разхищава се от птиците. А нашите пътища? Често те са покрити с мръсотия. На пътищата какво ли само няма да намериш: и боклук, и отпадъци. Попадайки тук, мнозина се оправдават - всички живеят така, а нали в такова състояние не може да има евангелска проповед, това, по-скоро е жълта преса.

„Семето”, израснало на камъни и нямащо сили, корените – това са като цветя в саксия - незадълго ще порадват очите - и толкова. Така и хората сами се култивират. Радостта на новообърнатите е в това колко добре е да живеят с Евангелието, колко удивително е да го изучават, но започнат ли изпитания, по-задълбочени, по-сериозни разговори - те пасуват, често се оттеглят настрани.

А нали светиите ненапразно са твърдели, че най-важното за човека е да стане страница от Евангелието. Но това е трудно – да изпълняваш, а добре е да поучаваш другите как трябва да живеят, да се молят. И ние често като тези цветя, разрастваме се незадълго, ще се покажем на перваза на прозореца - и толкова, ще си тръгнем, оправдавайки се: „Нали имаме внуци, градини, домашни грижи”. А главното – да враснем в Господнята почва - у нас не се получава.

Зърното, попаднало в тръните, и те го заслонили от слънчевите лъчи, от живота - и погинало зърното.

Полезно ли е „комфортното” християнство? Тръните – това са преди всичко компромисът, който те завладява, защото не може да служиш на двама господари. Аз съм християнин, но как обичам сладкото, вкусното, как искам да се разпусна, да помисля за своя отдих и здраве…

Казано е - дай и не търси обратно. Не, казваме – аз ще го вкарам в затвора заради дълга. Това е светът на тръните. Нашето поле не може да се коси – нищо няма да съберем, за разлика от евангелското поле с плевелите, които може да наберем изгорим, а зърното да съберем. Погубват ни амбициите, желанието удобно да се спасяваме

Добрата почва е най-сложното в тази история. Трудно е да намерим хора, които може да сравним с добра почва, когато семето е дало реколта в 30, 50 и 100 пъти повече. Кои са тези хора? Защо не ги виждаме? Но такива хора съществуват. На Атон има поверие за старци, които не може да видиш, молитвеници за целия свят. Но понякога за тяхната поява говорят ту едни, ту други. Те не влизат в управлението на Атон, но на тях се крепи полуостровът.

И нашата Църква също се крепи благодарение на тези хора, които ние не познаваме. Те са скромни, невидими за нас, не заемат почетни длъжности, но се молят, понастоящем явявайки се Божие присъствие на земята. Как да направим, за да попаднем, макар незадълго в такова състояние. Да помислим за себе си. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев