ПРИТЧАТА ЗА ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ГАДАРИНСКИЯ БЕСНОВАТ

Версия за печат

Братя и сестри, Църквата днес ни посочва за назидание и напомняне напълно странен човек, който не бил свят, чист, не бил силно вярващ. Той бил обладан от силите на  поднебесната злоба. Толкова силно, че не могъл даже да живее в града. Живял той далеко от всички хора и веригите даже не могли да го удържат. Ето каква била  бесовската сила.

Обаче тази сила се разпростира до определена черта, която Бог прокарва. И, разбира се, не бесовете искали този  човек да падне пред нозете на Иисуса Христа. Но това се случило. Най-важното в живота на този човека: той паднал пред Христос Спасителя, Който в този момент минавал оттам. И ето станало това, заради което Христос дошъл в този свят: Той освободил този човек от робството на силите на поднебесната злоба, от робството на греха и страстите.

И ето, братя и сестри, случило се това, което и трябва да се случва с всеки грешник, на когото Господ прощават греховете: този човек дошъл отново при Христос Спасителя, молейки да остане около Него. Но Христос му дава послушание да тръгне и да разказва за това, което му сторил Бог. И този човек, без да се съмнява в нищо, върви и разказва. Отива в своя град, разказва на срещнатите хора, какво благодеяние се случило с него.

Ето това е и нашето с вас послушание, за което ние напълно забравяме в своя живот. Нима Бог не ни е сторил нищо добро? А нали истинският сърдечен любвеобилен човек винаги ще помни своя благодетел. Как помним своите земни благодетели, които ни помагат в живота и как забравяме за Бога, Който постоянно ни прави благодеяния! Нашата с вас задача е истински да помним Божиите благодеяния.

Тогава, разбира се, сърцето никога няма да се откъсне от Него, ние винаги ще съставляваме с Него едно единно цяло, защото ще се стремим към Него всяка секунда от своя живот. Понеже ще разберем тогава, че нашият живот без Него е нищо. Христос говори напълно точно, без всякакво съмнение, че Той и Отец са едно.  Същото трябва да кажем и ние в сърцето си, но не можем, защото това липсва. В нас няма истинска любов към Бога.

А когато казваме, че обичаме Бога, говорим за нещо, което не разбираме. Не изпитваме никаква любов към Бога напълно, защото няма единство. Би имало любов, ако ние бихме съставлявали с Него едно цяло. Но любов няма и затова няма единство, затова толкова често в своя живот ние мислим и се устремяваме към съвършено друго, което не е полезно за нас, което няма да ни доведе до спасение.

Ние трябва не просто да преобърнем целия си живот, цялото си разбиране за живота. Ние трябва да прекроим своето сърце, та внимателно да се вгледаме в своя живот и да видим, че всеки момент от него – това е най-голямо благодеяние Божие и да бъдем за това благодарни. Понеже не трябва просто да съзрем какво ни дава Бог, но и, разбира се, трябва да имаме благодарност към Него в своето сърце. Трябва да имаме устрем към Него, за да се съединим с Този, Който ни дава такива благодеяния.

Ето така трябва да се устройва нашия живот, а ние знаем, че той се устройва по друг начин. Разумният човек, разбира се, веднага ще преработи всичко. Но работата е в това, че ние с вас сме съвършено неразумни. Затова винаги ни е нужна Божията помощ, напомняне. Но все пак, както ми се струва, има в нас сили природни, дадени ни от Бога, благодарение на които ние можем се свестим, да се откъснем от този свят, да го отхвърлим, да го изтръгнем от сърцето си и да пуснем там благодатта на Светия Дух.

Ето затова Църквата и Самият Христос никак не губят надежда, че човек сам ще се върне в лоното Божие. Има такава надежда и нека ние с вас да я оправдаем. Нека се стремим да отхвърлим този свят и да приемем наистина в себе си Царството на нашия Спасител. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев