ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА СВЕТИТЕ ПРАОТЦИ

Версия за печат

В днешното Евангелие, ние с вас, братя и сестри, чухме притчата за поканените на пир. Господ сътворил човека, дал на човека дара на живота, за да стане човекът съпричастник на Божественото битие. Бог се старае да сподели радостта със Своето творение, да излее върху него своята благодат и своята любов. Но човек не може да вмести тази радост и тази пълнота. Човек не обема в себе си стоенето пред Бога лице в лице, виждането на Бога. Той се съмнява, той се отрича от Бога и губи благодатта на богообщението, която му е била присъща. Но Бог не оставя човека, Бог сам идва при него.

Ние с вас се приближаваме към празника Рождество Христово. Това е идването на Бога на земята. Бог идва при човека, за да спаси човека. Бог става човек, за да стане човекът Бог по благодат. Бог отдава всичко от Себе Си на човека, за да може човекът да се приобщи към Бога. И с какво се среща Бог? Отново същото това безразличие… Както ние казваме – топлохладност. Идването на Бога се оказва ненужно за човека. Той сякаш казва на Бога: „Не ми трябва, Господи, Твоята всесъвършена любов, не ми е нужна Твоята Голгота, не ми е нужен Твоя Кръст, нужни ми са покой, тишина, светско съществуване в нашите земни реалии и нищо повече…”.

В притчата за поканените стопанинът зове хората при себе си на празнична вечеря, а хората отговарят: „аз съм зает”, „имам проблеми с жена ми”, „аз отивам на пазар, ще се занимавам с търговия”, „имам много стопански дела”. Така и казваме – не ми е сега до Бога, до високите духовни проблеми. Разбира се, на човек му е нужен насъщния хляб, той трябва да припечелва, за да живее. И всеки от нас има свое земно призвание, в което той се реализира. Но тази себереализация трябва да премине в евангелско осветление и крайната й цел трябва да бъде Бог. Всеки от нас, в своята професия трябва да реализира в себе си Божия образ, каквото и да работи. Всеки от нас, където и да се намира, каквато и длъжност да заема, трябва да постъпва според Евангелието, честно, по християнски, даже ако за това се налага да пожертва себе си.

Християнинът не може да се приспособява към царството на този свят – той е свидетел за Христа, свидетел за Бога. А това винаги е кръст, това винаги е тежко. И затова твърде често човек избира простия път – живее светски живот. Свети Григорий Палама казва, че Бог сътворил човека, дал му земя за обработване и усъвършенстване, но човек предпочита да се зарива в нея, а не да я променя. Човек не вижда и не иска да види горния свят, губи крайната цел на своето битие и своя живот.

Нещо подобно виждаме и във ветхозаветната църква. Именно затова Господ изобличава книжниците и фарисеите, т. е. тези които се занимавали с религиозна, с духовна дейност. Той ни казва, че домът им е пуст, че те са изопачили същността на църквата. Господ изгонвайки търговците от храма, изгонва тези, които устройват земния живот.

И, струва ни се, че историята на Ветхия завет е в миналото, ние с вас живеем в епохата на Новия завет, но историята отново се повтаря. С християните се повтаря това, което било с юдеите – ние се превръщаме в хора, които виждат царството Божие само в земна перспектива. Ветхият завет в някаква степен бил утилитарен – човек, вършейки добри дела, очаквал някакво въздаяние. Но и сега, в епохата на Новия завет, човек все пак го очаква. Изправлението на собствената душа, изменението на собствената душа той не счита за награда. И очакването на въздаяние в земния живот, утилитарното отношение към религията, разбира се, довежда до крах.

Всички ние помним как завърши атеистичния период от историята на Църквата, времето, когато се прекратиха гоненията. Как всички ние очаквахме това време, как мечтаехме как нашия живот ще се измени, как ще се измени нашето общество, как всички ще станат християни, ще станат вярващи! Но какво всъщност стана? Да, безусловно, храмовете станаха повече. И енориашите също станаха повече, и в църквата виждаме повече млади хора. Даже мъже се появиха в нашите енории! Но самото общество, като цяло, не се измени коренно. В действителност, много хора така и си останаха атеисти. И Църквата днес повтаря грешките на миналите години – устройва своето земно пребиваване, обръща повече внимание на външното. Ние пресмятаме, колко храмове и манастири са построени, колко добри дела са извършени, а на това, станали ли сме наистина вярващи ние не обръщаме внимание. Колко хора са станали вярващи от тези, които са кръстили нашите свещеници? С колко повече са станали енориашите в нашите енории за изминалата година? Трудно е и да отговорим на тези въпроси.

И ето Господ ни предупреждава – много са звани, но малцина избрани. И Той ни зове на пир – зове да се приобщим с Божествената благодат и, преди всичко, в Тайнството Евхаристия. В това Тайнство ние самите ставаме част от Господа, Неговите Кръв и Тяло стават наши.

Думата „Евхаристия” означава „благодарение”. В притчата за десетте прокажени ние ще узнаем какво е благодарност. Това не е просто „благодаря” – това е промяна на целия живот. Човек, чул Божия зов, се преобразява и променя. И в Тайнството Евхаристия максимално се разкрива смисълът на благодарението като завръщане към Бога. В тази общност на благодарението ние сме единни в познанието на Бога и именно в това единство сме Църква Божия като единен Богочовешки организъм.

Днес е неделен ден, но и този малък храм не е препълнен. Колко храмове има в града, препълнени ли са те, пълни ли са с хора? Много са звани, но малцина избрани… Господ зове всички ни, а ще отговорим ли ние на Неговия зов – зависи лично от всеки човек. И именно към отговор на Божия зов ни призовава и днес Църквата. Амин!

Превод: Иконом Йоан Карамихалев