Църква и общество в контекста на усилията за съхранение на традиционните ценности в съвременна Европа - част 2

Версия за печат

В България след преодоляването на на разкола, по време на който освен целостта на БПЦ много сериозно пострада и нейния авторитет пред българското общество, днес държавата и обществеността търсят и очакват нашата църква да изразява становището си по всички актуални за обществото ни въпроси.

При разглеждането на законопроекти от Народното събрание, особено такива, които имат отношение към обществения морал и нравствеността или касаещи вероизповеданията в страната, българският парламент официално иска становището на Църквата по разглеждания законопроект, а широката общественост очаква и изисква такова становище по общественозначимите проблеми, което да помогне на  българските граждани правилно да се ориентират и информирано да направят своя избор. БПЦ е излязла със свои становища относно действащия медицински стандарт за недоносените деца, проектозакона за детето, проектозакона за училищното и предучилищно образование, относно законопроекта, касаещ асистираната репродукция и сурогатното майчиство, закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки, проекта за нов Семеен кодекс, законови мерки относно евтаназията, легализацията на леките наркотици и много др.

В дни на тежки изпитания за страната и народа, като периода на протестите и кризата в държавността през 2013 г., вълната от актове на самозапалвания през същата година, при различни бедствия и катастрофи, кризата с бежанците и др. Българската православна Църква със свои обръщения към българския народ е припомняла верните нравствени ориентири, апелирала е към ненасилие, обществен мир, взаимопомощ, състрадание, разбирателство, взаимнозачитане и любов към ближния.

В своите регулярни обръщения към българския народ по повод значими църковни и официални празници, в извънредни обръщения, изявления пред медиите и интервюта, българският Патриарх, както и митрополитите на БПЦ, не пропускат възможност да напомнят за християнските истини, евангелските нравствени ценности и морал; Да напомнят за здравите християнски традиции на нашия православен народ, за историческия опит, който сме натрупали, изпитанията през които сме преминали, укрепявани и наставлявани от светата православна вяра; Да настояват, че върху тези здрави основи трябва да градим своето бъдеще; Да напомнят, верните перспективи, към които трябва неотклонно да се придържаме като християни и като православен народ.

Мисля, че няма да е пресилено, ако кажем, че ако допреди 25 години за страните от социалистическия лагер, в които господстваше воинстващия атеизъм, Западна Европа беше пазителка на християнските ценности, то днес е по-скоро обратното. Нашите общества, в които традиционното вероизповедание е светото Православие, днес са може би, последният бастион на християнските ценности, традиции и морал в Европа, и ние всички, които се наричаме православни християни, имаме изключителната отговорност да пазим, отстояваме, припомняме и разпространяваме в секуларизиращия се европейски континент евангелските истини и Христовия идеал като мярка и образец за човешкото поведение.

Ние, които на дело се убедихме в безсмислието на атеизма и изпитахме безпътицата и моралната деградация, до която води следването на идеали, откъснати от Идеала–Христос, днес наблюдаваме в страните си и ставаме съучастници на истинско възраждане и разцвет на православната християнска вяра и реална, а не само декларативна свобода на вероизповеданията.

В същото време в „демократична” и „толерантна” Европа все по-често наблюдаваме религиозна нетърпимост и стремеж не само вярата да се изтика от сферата на обществения живот, а дори частните убеждения на християните, да се заклеймяват като назадничави, остарели, ограничени.

Ако до преди няколко години ние криехме кръстчетата си под дрехите, а издигането на светия Кръст на публични места беше немислимо, то сега в демократична Европа наблюдаваме същата нетърпимост към този християнски символ.

В своето Обръщение по повод дело № 30814/06 на Европейския съд по правата на човека относно присъствието на християнските символи на обществени места, Светият Синод на БПЦ – Българска Патриаршия казва: „Не трябва да се оставя без национална позиция, както от страна на държавите, така и от страна на църквите, когато защитата на индивидуални човешки права, в това число и правото на вероизповедание се използват, за да се дават препоръки от страна на Съда на държавите да накърняват Единството на признатите от тях църкви за държавни, официални или традиционни или да игнорират символите на християнството, за да осигурят чрез равнопоставеността с другите религии „плурализъм в едно демократично общество”.

Според нашите синодални архиереи „Европейският съд по правата на човека не може да налага на държавите обща рамка на поведение и законодателно отношение към основните църкви в държавите и символите на тези църкви, което е въпрос на национален суверенитет, основаващ се на историческа и културна приемственост, която е съхранила тъканта на европейската християнска цивилизация.” В заключение се казва, че: „Българската православна църква всякога е отстоявала принципни позиции, когато става реч за отстояване на националната идентичност на българската държава, която се основава на източното православие, както и в отстояване на общохристиянските ценности.”

Със задоволство искам да отбележа, че в тази своя високоотговорна обществена мисия, БПЦ през последните години има за свой съюзник и медиите – църковните, но и сериозните светски медии, които при добра работа с журналистите, се оказаха много възприемчиви за всички добри инициативи и усилия на Българската църква. Те не само с охота публикуват и излъчват подадената им от нас информация за събития от църковния календар, живота на Църквата и нейни становища по различни актуални въпроси, но и сами се интересуват и търсят да чуят нейния глас, както и добри примери за висока нравственост и силна вяра, които да популяризират. При което срещат нашето пълно съдействие.

В битността ми на началник Отдел „Връзки с обществеността” към Светия Синод на БПЦ, отделям много време за непосредствено общуване с журналистите от ресорите, свързани с Църквата. Старая се да създам отношение на доверие, взаимно уважение и сътрудничество. Говоря им много за отговорността, която носи човек за всяка своя дума, какво важно въздействие имат думите ни върху мисленето, нагласите и живота на хората, до които те достигат. И колко огромна е отговорността на хора като тях, чиито думи достигат до хиляди и стотици хиляди хора и отекват в техните умове и сърца.

Във всичко в този живот трябва да търсим духовна полза. Във вглеждането в другия човек – също, трябва да търсим пример или поука. Особено внимателни в това отношение трябва да бъдат популярните личности и журналистите – какъв пример представят на хората. Моят апел към тях винаги е: все повече да се стараем да спираме вниманието върху добрия пример и онова, което насочва към доброто. Защото човек има правото да се изразява свободно – не оспорваме това, но, както казахме, трябва да се ползваме от свободата си отговорно.

Съвременното общество, целият т. нар. „модерен свят“, е в дълбока нравствена криза, криза, отразяваща се в самия обществен ред, в отношенията, в движещите сили и ценности. За да излезем от нея, трябва да сме вътрешно силни и мотивирани да променяме това общество, започвайки от самите себе си и своя живот, в посока към онези взаимоотношения и ценности, към които ни призовава Христос и които са заложени от Твореца в основите на битието.

Трябва ясно да си даваме сметка, че основните причини за проблемите в съвременното общество и, в частност, в Европа, е ценностната дезориентация на съвременния човек, загубата на онези духовни темели, върху които поколения наред са градили своето общество. Днес ставаме свидетели на това как в цели държави официално се узаконява беззаконието и греха. Но нравственият закон е „записан“ от Твореца върху скрижалите на сърцето на всеки и когато човек погазва неговите правила, съвестта му го изобличава. Оттук, от живота, далеч от Бога и нашето назначение, идва и това усещане за пустота, тревожност, ескалираща агресивност, което угнетява човека и изцежда жизнените му сили.

Духовната криза е криза на ценностите, криза на общоприетото разбиране за това: какво е важно в този живот, как трябва да живеем и на какво си струва да посветим живота си, криза на идеалите и примерите за подражание. Християнинът, пък и всеки човек, където и да се намира – в храма, у дома, на работното си място или на улицата, трябва да се ръководи от едни и същи нравствени принципи: братолюбие, честност, миролюбие, справедливост и да се стреми към един идеал – Господ Иисус Христос. Тези принципи, трябва да са определящи за нашето поведение на всички нива: в личен план, в семейството, в професионалната сфера, икономическите отношения, политиката.

Ако сме ръководени в своите дела от егоизъм и нехайство към ближните, а още по-малко от ненавист и ожесточение, никога няма да постигнем щастие и благоденствие нито в личен, нито в обществен план. Защото Бог е обвързал нашето благополучие със спазването на определени правила, с нравствен закон, който намира своето изпълнение в двете най-важни християнски заповеди: обичай Бога и обичай ближния като себе си.

Българският Патриарх казва: "В днешното размирно време, когато са заплашени християнските устои на европейската цивилизация, когато се подлагат на дискусия вековните представи за морал, ние, православните духовници, политици и общественици от различни страни, с всички хора по света с добра воля, трябва да обединим своите усилия, в защита на исконните християнски нравствени ценности и норми на поведение".

Пътят към освобождение от гнета на социалните недъзи на обществото са пряко свързани с възрастването на всеки човек в нравствените идеали, завещани ни от Господ Иисус Христос и усилията на Църквата в тази посока, става определяща в решаването им. В тази връзка дори хора, които са далече от Църквата считат, че тя е нужна на обществото като пазителка на традиционните ценности и важен елемент от националното самосъзнание и култура.

Конкретно за БПЦ, мисля, че няма да бъда пресилено, ако кажа че едва през последните няколко години, след краха на комунистическата атеистическа власт и последвалия го период на разкола, възникнал и просъществувал не без дейното участие на Държавата, можем да говорим за конструктивно сътрудничество между българската държава и православната ни Църква в това отношение.

Новото, което се случва напоследък е, че БПЦ и българската държава започват да се осъзнават и възприемат като равноправни и равносубектни партньори и сътрудници в редица области, осъзнавайки, че така, взаимодействайки си, допълвайки се взаимно, техните усилия ще са по-резултатни. Откриването на отдел при синодалната канцелария, чиято грижа и задължение е подпомагането на контактите на БПЦ с държавата и широката общественост е израз именно на това разбиране на Негово светейшество патриарх Неофит и на Светия синод на БПЦ за важността на общественото служение на Църквата. През последните три години социологическите проучвания на общественото мнение неизменно показват възстановеното доверие към БПЦ сред българските граждани, следователно избраният път по отношение на обществото е правилният. 

Държавата може, както да даде възможност и дори да подпомага Църквата да изпълнява своята мисия, така и да ѝ пречи, и дори да я подложи на открито гонение. Слава Богу, днес ние се радваме на светска власт, която по никакъв начин не ограничава БПЦ да осъществява своето служение и все повече политици разбират колко важна, определяща е вярата за светогледа на хората, за тяхната мотивация, приоритети, ценностна система и за отношението им към техните професионални, обществени, граждански, лични ангажименти, цели и начин на живот.

Доколкото православните християни, вярващите хора, са и граждани на тази държава и неотделима част от нашето общество, то Църквата и Държавата са много тясно свързани и именно грижата за човека следва да е най-важната сфера на взаимодействие между Църквата и светската власт. Грижата за нравствеността, грижата за съхраняването на традиционните ценности и културното ни наследство, мирът, справедливостта и съгласието в обществото са обща грижа на духовната и светската власт в една държава и колкото по-активно е това взаимодействие, толкова по-добре, толкова по-пълноценно в духовно-нравствено, интелектуално, културно и социално отношение ще живеем, толкова по-здраво ще бъде нашето общество.

Църквата е отделена от държавата, но не може да се отдели от обществото и да абдикира от отговорността за духовното състояние на народа. Църквата и властта имат грижата за един и същ народ и по-високият обществен морал е тяхна обща цел, а православната вяра има доказано благотворно влияние върху душите на хората, тяхното изграждане като пълноценни личности и добри граждани. Тя учи, че всеки човек има уникални дарби от Бога и духовни качества, които е призван да развива за свое спасение и за полза на другите хора.

Разбира се, въздействието на Църквата върху политическия, икономическия и социалния живот не се осъществява чрез външен натиск и намеса, а отвътре, чрез въздействие върху човешката съвест и мироглед. Бидейки «не от мира сего» и съществувайки заради вечното спасение, признавайки като вторично и несъвършено, но безусловно необходимо  всяко държавно устройство, религията въздейства на вътрешното състояние на хората и на техните представи за живота и отношенията.

Духовенството, извършвайки своето служение и пастирска грижа, до голяма степен формира виждането за това какво е нравствено, какво безнравствено, какво е добро, какво зло, какво е справедливо, какво – не, как човек да се отнася към своите семейни, служебни, граждански задължения, към собствения си живот, към другите, управниците, екологията, едно или друго явление в обществото и света. Водейки постоянна борба с греха, за духовното и нравствено здраве на своите пасоми и спасението на душите им, Църквата неминуемо и несъмнено влияе върху обществения живот. И слава Богу, защото без утвърждаването на базисните нравствени принципи на християнството в умовете и сърцата на хората, обществото никога не може да излезе от системния си кризис.

Основният проблем на Църквата сега и всякога е борбата с греха – посочване на греха и подпомагане на хората в преодоляването на греховните им прояви и страстите. От самото си основаване от Господ Иисус Христос и до днес Църквата е била носител и е утвърждавала най-възвишени идеали: Божията правда – абсолютната, надвишаваща „моята правда“, „твоята правда“, „неговата правда“ или „правдата“ на дадена политическа сила или власт; утвърждавала е мира, който извира от чистата неопетнена съвест; утвърждавала е безусловната и никога неотпадаща любов към всеки човек като Божие създание; единството и взаимопомощта между хората на основата на взаимното уважение и любов. Затова и ролята на Църквата в живота на отделния човек и народа е толкова жизненоважна, защото тя и в най-смутните времена не се поколебава да възвестява тези непреходни истини и възвишени идеали, а нейните достойни чеда да се ръководят от тези евангелски принципи във ежедневните си делата и при вземането на съдбоносни решения.

Човек така е устроен, че иска или не иска, вярва. Вярата, че няма Бог, че всичко ни е позволено, че няма възмездие и справедливост, че любовта е измама и т. н. също е вяра. Но това е вяра, която прави човека демотивиран, самотен, озлобен и, в крайна сметка, дълбоко нещастен. Трябва разумно и внимателно да избираме в какво да вярваме, защото, както казахме: от това в какво вярваме, зависи как ще живеем, как ще възприемаме хората и света около нас и как ще премине живота ни.

Причината за страданията в този свят винаги е била една и съща: нашето отдалечаване от Бога, нарушаването на богоустановените нравствени правила, поради нашите недостатъци: алчността, безлюбието, егоизма, ожесточението, завистта и т. н. Залог и основа за преобразяването на обществото, на народа, на страната е духовно-нравственото изменение на отделния човек. От това какви сме ние като личности, каква е нашата ценностна система, житейски приоритети и морален облик, зависи състоянието и пътят на развитие на обществото.

Всичко започва от дълбините на човешкото сърце, а Църквата Христова е призвана да преобразява човешките сърца, да утвърждава истинските непреходни ценности и да ни води към спасение от злото. Затова е толкова важно да пазим православната си вяра, да я преумножаваме в сърцето си и да възрастваме в нея. Тогава нашият живот и животът на света ще се преобразява, и Христос – Възкръсналият, Победилият дявола и смъртта, Любвеобилният и Всесилният – ще е с нас. А ако Той е с нас, кой ще е против нас и от какво ще се плашим? (вж. Рим. 8:31).