ПРИСЪСТВИЕТО НА НОВОЗАВЕТНИТЕ ПРИТЧИ СРЕД ИКОНОГРАФСКИТЕ СЮЖЕТИ В БЪЛГАРСКАТА КЪСНОВЪЗРОЖДЕНСКА ЦЪРКОВНА СТЕНОПИС

Версия за печат

Иконографската програма на възрожденските стенописни ансамбли се отличава от традиционната византийска схема с присъствието на нови художествени и богословски решения продиктувани от съвместяването на свещена традиция и конкретен локален исторически контекст. Появата на сюжетите от новозаветните притчи заслужава научен интерес от няколко различни перспективи – литургична, иконографска и културна. Рядкост са църквите у нас, които през Възраждането успяват да представят в стенописи повече от няколкото най-популярни притчи най-ясно присъстващи като отделни празници в годишния богослужебен кръг със съответните четива и поучения. Богато развитата късна иконография на ставропигиалните манастирски комплекси обикновено представя притчите най-добре вписващи се в апокалиптичните послания въплътени в стенописта на външните притвори. Тези сюжети се откриват и в наосите на паметници от предходната епоха в развитието на иконописта, но книгопечатането и иновативните за времето си атонски образци ги довеждат в художествения репертоар на българските възрожденските майстори чрез стремежа им към наративност, изразителност и социална ангажираност.

Богословският подход в съвременното иконописно изкуство предполага висока информираност на клир и народ, поръчители и съзерцатели на християнското изкуство за възможностите за литургично присъствие на много по-широк обхват от сюжети на изображенията в свещените пространства. Колкото е естествено съвременните православни християни да познават добре духовната литература и да могат да я възприемат абстрактно, толкова е логично да се очаква и по-разширеното визуализиране по стените на съвременните храмове и обители на илюстрации на все повече и по-специфични текстове от Писанието и Преданието, от  песнопения и молитви,  Символа на вярата, на старозаветни космологични теми и особено на Христовите притчи.

Евангелските притчи са в центъра на Христовата проповед и учение като Божие откровение. Съставляващи приблизително една трета от Христовото словесно наследство, Евангелските притчи по достъпен, ясен и картинен начин представят връзката на казаното от Спасителя с естественото Божие откровение, разкриващо се в конкретните исторически и географски измерения на новозаветната библейска мисъл. Целта на притчите е да отправи душите на вярващите към Небесното царство и от определеното време към вечността. Богатата богословска литература посветена на проучване на притчите – новозаветна библеистика, патрология, химнография, иконография, почти отсъства в областта на българското християнско изкуство. В същото време, темата за присъствието на Христовите притчи сред визуалните послания отправяни към вярващите е много актуална за практическото богословие, поради закодираната в тази най-непосредствена изява на Божието слово символика и яснотата на християнските послания.

Тематичната систематизация на съдържанието на евангелските притчи очертава разкриването на смисъла на: човешкия живот, отношенията с Бога и ближните, Страшния съд и Небесното царство. Хронологично и географски притчите се групират по време и място на произнасянето им – в Галилея, по пътя към Йерусалим и в Йерусалим. Стилистично притчите се делят на същински притчи с отделен сюжет, разкази изградени с техния художествен език и отделни алегорични образи със символно значение.

В Христовата проповед в Галилея, предимно се разкрива пътят за разбиране на тайните на Небесното царство чрез следните притчи за: За жениха и синовете на брачния чертог (Мат. 9:14-15; Лук. 5:33-35, Марк 2:18-20, За кръпката от нов плат на стара дреха и новото вино в стари мехове (Мат. 9:16-17; Лук. 5:36-39; Марк 2:21-22), солта на земята, светлината на света, града на връх планина и свещта под шиника (Мат. 5:13-16; Лук. 8:16,11:33, 14:34-35; Марк 4:21- 25, 9:50), Дома съзидан на камък (Мат. 7:24-27; Лук. 6:47-49), Децата на улицата (Лук. 7:32), Двамата длъжници (Мат. 18:21-35; Лук. 7:36-50), Разделилото се царство, дома на силния и други кратки притчи (Мат 12:24-29; Лук. 11:17-221 Марк 3:32-27), Сеяча (Мат. 13:1-23; Лук. 8:4-15; Марк 4:1-20), Плевелите (Мат. 13:24-43), Посева и младите растения (Марк 4:26-29), Синапеното зърно (Мат. 13:31; Лук. 13:18-19; Марк 4:30-32), Кваса (Мат. 13:33-35; Лук. 13:20-21; Марк 4:33-34), Съкровището на полето (Мат 13:44), Перлата (Мат. 13:45-46), Мрежата (Мат. 13:47-50), Двамата слепци (Мат. 15:14; Лук. 6:39-40)(01).

По пътя към Йерусалим, отивайки към страдания, Господ Иисус Христос проповядва за тайните на отношенията между Бога и човека и на края на света чрез следните притчи за: Милостивия самарянин (Лук. 10:30-37), Досадния приятел (Лук. 11:5-8), Безумния богаташ (Лук. 12:16-21), Бодърстващите раби (Лук. 12:35-40), Верните и неверни раби (Лук. 12:42-48), Добрия пастир (Йоан 10:1-18), Безплодната смоковница (Лук. 13:6-9), Първите и последните (Лук. 14:7- 11), Канените на вечеря (Лук. 14:16-24), Строителите на кулата (Лук. 14:28-30), Царя тръгващ на война (Лук. 14:31-32), Заблудената овца (Мат 18:10-14; Лук. 15:1-7), Изгубената драхма (Лук. 15:8-10), Блудния син (Лук. 15:11-32), Неверния управител (Лук. 16:1-12), Службата на двама господари (Лук. 16:13), Богаташа и бедния Лазар (Лук. 16:19-31), Непотребните раби (Лук. 17:7-10).

Неправедния  съдия (Лук. 18:1-8), Митаря и Фарисея (Лук. 18:9-14), Работниците на лозето (Мат 20:1-16), Десетте мини (Лук. 19:11-27)(01). В Йерусалим, в последните си земни дни, Спасителят разкрива смисъла на благовестието чрез притчи с преобладаващо апокалиптичен характер за: Двамата синове (Мат. 21:28-32), Злите лозари (Мат. 21:33-41; Лук. 20:9-19; Марк 12:1-9), Брачния пир (Мат 22:1-14), Смоковницата (Мат. 24:32-36; Лук. 21:29-33; Марк 13:28-32), Домакина и крадеца (Мат 24:43; Марк 13:32-37), Верния и злия раб (Мат 24:45-51), Десетте деви (Мат. 25:1-13), Талантите (Мат 25:13-30) и Страшния съд (Мат. 25:31-46).

Притчите предоставят изключителни възможности за иконографска интерпретация на конкретния и алегоричен смисъл вложен в отделните послания. Потенциалът за художествени решения, който се съдържа в предписанията на иконографския канон е още по-значителен и заслужаващ научно и практическо внимание. В настоящото проучване само се набелязват основните насоки, в които предстои да се разглежда присъствието на сюжети от притчите в интериорните и екстериорни свещени пространства на храмовете и манастирите от късното Възраждане в България. Една по-нататъшна стъпка ще бъде осъществяване на връзката между наличното културно наследство и съвременните решения.

В наличната литература по история на изкуството се споменават множество изображения на притчи в късновъзрожденските храмови стенописи. Където се е достигнало до детайлно описание и тълкувание на отделни композиции на притчи, най-често при проучване на творчеството на отделен автор, зографска школа или паметник, фокусът на авторите е поставен върху социалните, художествените и документалните измерения на присъствието на притчите в храмовите пространства. Традиционната православна иконографска програма за зографията на църковните сгради се развива богословски и художествено през вековете в процеса на установяване на иконописен канон във византийското изкуство.

През късните периоди на пост-византийското изкуство, наред с промените в художествената трактовка на образите, иконните композиции се обогатяват и усложняват чрез насищането на изобразителното поле с повече персонажи, цитати от химнографски произведения и чрез изпъстрянето им с декоративни елементи. В този процес, не е достатъчно отделните явления да се разглеждат като простиране на творческия устрем на църковния художник, докъдето архитектурата и въображението позволява. Изобразени в по-второстепенни места в храмовото или екстериорно пространство, притчите могат да въздействат много по-силно от общоприетите композиции характерни за всяка църква и школа. В наши дни въпросът за присъствие на елементи на портретност и как това ще подсили културното присъствие и пастирския ефект върху вярващите, не е по-малко актуален отколкото в епохата на късното Възраждане. Богословската интерпретация на иконографските решения на притчите е вплетена в изкуствоведските проучвания в интердисциплинна насока. С това и богословски става актуално да се изследват причините за появата на теми от притчите в енорийски, манастирски и катедрални църкви и в отделни параклиси.

След това представлява интерес ориентацията на тези сюжети в храмовите пространства; ако някъде тези сцени се появяват чрез надживописване или се откриват в долни слоеве при разслояване на стенопис. Какви са причините? Възможно ли е да се изследват принципите на подбор и подреждане по стените на храма в отделните регистри, както и следването на готови модели като образци за самите композиции и модели и трактовката на детайла в тях, който би могъл да носи символика или друга информация?

Трудността на иконографското въплъщение на специфичния сюжет на притчите отчасти е отразена в ерминиите по иконопис, където се дават синтезирани указания. Заслужава да се проучи как наръчниците по иконопис са зафиксирали развитието на тези малко проучени практики и как те се променят във времето. Още по-недоловим аспект на разглежданата тема са влиянията на авторите като художници с личните им предпочитания, традициите на отделните школи и вижданията на поръчители и ктитори, клирици и миряни, а не на последно място и обществените нагласи към стиловото развитие в иконописта на обществени свещени места. Съвременното богословие съвсем не оценява еднозначно новите решения в иконописта. Необходимо е и още веднъж да се преосмисли днес какво е мястото на социалната значимост на темите с нравствен характер в църковната живопис, което се поставя в центъра на проучванията на храмовите стенописни ансамбли след средата на ХХ век.

Оптимални ли са за съвременните условия решенията на сюжети от Христовите притчи от предходни епохи в развитие то на църковната иконопис и стенопис, които се наблюдават в географски отдалечени паметници, оценявани като църковно приемливи по художествен стил, каквито са Терапонтовия и Лесновския манастири, а още по-назад във времето – св. Аполинарий Нови, Евангелието от Рабула и Русановото и други След като днес е общоприето притчите да са представени в църковната практика под форма на картинни илюстрации и само в контекста на великопостното богослужение да се представят във вид на икони, връщането към възрожденските образци, въпреки стиловите им особености, може да придобие смисъл и от духовна и църковна гледна точка.

И до днес притчите имат и своята богословска роля, не само като своеобразна, почти фолклорна илюстрация на свещения текст, но и като живо присъствие и проповед. Възникнали предимно след приемане на Танзимата от 1839 г. и последвалото улеснение на християнското храмостроителство, във времето на църковно-освободителните движения и последвалите след църковната схизма промени в храмовете, а особено след Освобождението, новите стенописи ся- каш апелират към опазване на нравствените ценности на лично, общностно и обществено равнище.

Притчата за богаташа и бедния Лазар в екзонартексите на главната църква на Рилския манастир от 1844 г., и на църквата „Св. Архангели“ в Бачково от 1841 г., от Захари Зограф и същия сюжет, макар и не така майсторски е пресъздаден до входа на църквата във външния притвор на храм „Въведение Богородично в кв. Вароша в Благоевград, от 1889 от Михалко Голев, Димитър Сирлещов и Костадин Марунчев от Банската иконописна школа по образеца на Рилския манастир; същият сюжет композиран по-различно от зографите Минови през 1888 се среща в църквата „Св. Богородица Живоносен източник“ в село Капатово Петричко.

Притчата за лептата на вдовицата е изобразена в Троянския и Бачковския манастир в храм „Св. Архангели“ в Бачково от 1841 г., от Захари Зограф и в църквата „Св. Лука“ в Рилския манастир от 1799 г. от Димитър Молеров.

Притчата за десетте девици, освен в Троянски манастир и в храм „Св. Архангели“ в Бачково от 1841 г., от Захари Зограф, се открива и в стенописта на Банската школа в църквата „Св. Богородица“ в с. Бобошево. Притчата за Митаря и Фарисея е представена в стенопис от църквата „Св. архангели“ в село Студена от 1846 г. от Коста Геров и в ниша в южната стена на църквата „Св. Никола“ в с. Тополница от 1883 г. от Милош и Малко Минови. Димитров, Владимир. Зографите от фамилията Бундовци (Минови) от Га- Мисъл, слово, текст Том 5 170 171 Притчата за Блудния син е изобразена в Троянския манастир. Притчата за сеяча е представена в църквата „Св. Йоан Кръстител“ в село Върбово.

Притчите свързани с лозарството присъстват в стенописта на външния притвор на Рилския манастир в по-тесните полета в аркадата, което определя и интересните композиционни решения. Стенописи с тези сюжети се срещат и в църквата на Горноводенски манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ изписана през 1850 г. от Алекси Атанасов, в късните стенописи на Бельова църква в Самоков, в храма на с. Боерица Ихтиманско и на много други места в страната.

Предстои анализирането на сходствата и разликите в разположението на сюжетите, честотата на присъствието им в отделните храмови пространства и особеностите на отделните композиции в сравнителен иконографски план. Съпоставката на библейския текст с писмените иконографски източници на ерминиите и достъпните за анализ паметници и стиловите им особености ще проследи пътя на визуалното оформяне на богословските идеи в иконописни художествени творби. Проучването е насочено към установяване на водещите богословски или художествени принципи на изграждането и присъствието на иконографията на притчите в българските късновъзрожденски храмови пространства.