ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Апостол Павел е казал: „Словото на кръста е безумство за ония, които гинат, а нас е сила Божия” (1 Кор. 1:18). Когато, накрая,  се прекратили гоненията, когато народът повярвал в истинността на словото Божие, тогава Господ явил Кръстното Дърво. Това Дърво, на което Той Самият бил разпнат, на което претърпял страдания и смърт, възнесъл всички наши грехове на този Кръст и ги заличил. Сега ние можем да не грешим! И ако ветхозаветният човек не могъл да се избави от робството на греховете, то ние с вас можем да бъдем свободни от греха. Всеки от нас знае колко е тежко това, колко тежко е да остави греха, страстта, която е поробила душата ни. Ние знаем също така колко е леко да победим отделните попълзновения на тази страст с молитва към Господа. Защо тогава не се получава да надделеем напълно страстта? Причината е проста! Ако ние се молехме непрестанно, ако нашият живот бе всецяло отдаден на Христа, ако винаги носехме след Христос своя кръст, а не само в срядите и петъците, а също в неделя до обед, и в събота понякога – ние бихме преодолели, с Божията помощ, своите страсти. Ако ние ще постъпваме така, ако, събудили се, веднага осъзнаем, че сме чада Божии, че сме създадени за вечен живот в Христа и целият ден до вечерта ще прекарваме с молитва, с презрение към своите греховни чувства, тогава ние ще смогнем да преодолеем страстите, тогава ще можем да преодоляваме тези нападки бесовски, които ежесекундно ни връхлитат, от всички страни. Бесовете са ни поробили, бесовете са ни омотали! В един канон бесовете се сравняват с животни - „като стотици пчели ме обкръжават лукавите демони”. А по-нататък авторът сравнява нечистите с други животни: „като хищни птици, като лукави лисици, като месоядни птици около мене летят”. Ето, действително, около нас демоните са създали своя мрежа и тази мрежа ние можем да разрушим само с молитва към Господа, само с живот в Христа. И главното оръжие, укрепяващо ни по този път, е Кръстното Знамение. До четвърти век Господ държал Своя Кръст скрит в земята, този, на който Той Самият пострадал. В IV век благочестивата императрица Елена в Йерусалим, на място на езическо капище, намерила Честния Животворящ Кръст. Представете си, колко хора имало в Йерусалим, че не могли всички да пристъпят към Кръста и се наложило да го въздигнат, та хората да го видят! Ето какво множество хора се събрало в Йерусалим в деня на намирането на Кръста Господен.

Сега на празници се събират съвсем малко хора, храмовете са почти пусти, макар населението да е станало много повече, отколкото в тези времена, когато тези храмове са се строили. Всичко това , защото Господ е станал безразличен за мнозина, хората живеят вън от Бога, а после казват: „За какво Господ така ме е наказал, за какво така не ме обича?” В края на краищата ние живеем без Него, ние живеем без Бога.  Къде е нашата любов към Бога? Нашето отношение към Бога е потребителско, ние винаги нещо искаме от Бога и понякога даже Му благодарим! Даже в благодарствената молитва е казано: „помогни и за в бъдеще приеми молитвата на благодарящите и изпълни друго прошение”. То ест ние „за това Ти поблагодарихме, помогни ни и в следващото дело”. Нима това е главното във взаимоотношенията между Бащата и сина, във взаимоотношенията на Бащата и дъщерята?! Не, разбира се! Главното между Бога и нас е любовта. Господ възлязъл на Кръста заради нас, а какво можем ние да направим заради Бога? Ние, безразсъдни, глупави чада, можем само като младенци, да се радваме, когато видим Бога. Вижда детето майката, протяга ръчичките си, радва се, смее се. Та нали майка му е нужна не само заради това, че го кърми, а още просто, защото той я обича! Ето така и ние можем да обичаме Бога. Трябва е неправилната дума. Можем! Можем, но не искаме. Не искаме, защото нещо сме загубили. Ние сме загубили тази детскост, дара, който ние бил даден за първи път, когато сме били младенци. Втори път той ни е бил даден, когато е течало бурното юношество. Ето тук е бил повторният шанс - просто да обичаме, да обичаме Бога. Но ние и сега не сме се възползвали от това. Накрая, ние сме дошли до вярата, дошли сме при Бога.  Господ и този път, разбира се, ни е дарувал тази радост на детскостта, но ние отново сме я загубили! Защо? Понеже за нас е било по-важно да осъзнаем – кои сме в действителност, какво място заемаме в храма. Какво е моето значение в църковната община, какво правя аз, каква тежест има моята дума? Освен това, ние сме започнали да поучаваме другите, не да занесем Евангелието на другите, не да дадем светлина на света, а поучаваме! „Ако ти ще грешиш, теб Бог ще те накаже!” Едва ли си струва да започнем разговор с дете с думите: „Ако се покачиш на прозореца, баща ти ще те ошамари”. Мисля, че това е неправилно. Когато то не слуша съвсем, тогава трябва да се каже това. Тогава и Господ ще накаже, но само тогава, когато детето осъзнае, че бащата го обича! И ще го накаже за негово добро, ще накаже и ще забрави за наказанието, и повече не ще се гневи на него. Така и Господ не се гневи на нас. Той понякога ни поучава, наказва ни по някакъв начин, а после минава немного време и Господ отново радостно ни приветства! Господ отново ще влезе в сърцето ни – приемете Го! Господ възлиза на Голгота, за да пострада заради нас!  А пострадал заради нас, Той отново се завръща при нас. И ето сега Той е с над. Да пребъде Господ винаги с нас! И, покланяйки се на Неговия Честен и Животворящ Кръст, в това поклонение да въздадем слава на Бога и да се помолим: „Господи, дарувай ни тази вяра, тази простота, тази детскост, която е била у нас в самото начало, когато Ти влезе в сърцето ни! Отново влез и обнови нашето сърце, направи ни причастници на Вечния Живот! Живот, за който Ти многократно си говорил в Евангелието. Този Живот е като семе, което израства в дърво, като хляб, който пекат, като тази светиня, която започва тук, на земята, в нашето сърце, но по-нататък продължава във вечния живот, в Царството Небесно на Отца, което жадуваме да придобием. Амин!

Превод: Иконом Йоан Карамихалев