СЛОВО СЛЕД ВЕЛИКАТА ВЕЧЕРНЯ НА ПРАЗНИКА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Версия за печат

Скъпи отци, братя и сестри! Сърдечно благодаря на всички вас за участието в това тържествено богослужение, за възможността заедно с вас да се помолим и да прославим родения във Витлеем Христос, да възпоменем великата тайна на благочестието – Бога, явил Се в плът (вж. 1 Тим. 3:16).

Множество изпитания от различен род очакват днес вярващия човек и всички те така или иначе засягат отговора на главния въпрос „Какво е вярата и защо аз вярвам? Какво е основанието за моите религиозни убеждения?” Този въпрос рядко се формулира така, както аз сега го формулирах, но в различни вариации и в различни житейски контексти вярващият човек, особено младият, така или иначе се сблъсква с тази тема и трябва да бъде способен – най-напред пред самия себе си, а ако се налага, тогава и пред другите – да даде отговор за своята надежда. И, навярно, най-силният аргумент, заставящ ни да говорим за своята вяра, са не умните думи и мисли, почерпени от литературата от твърде просветени автори, но собственият живот и собственият опит.

В този опит има нещо много крехко и едновременно невероятно важно – това е способността да чуем отговора на Бога на нашите молитви. Всъщност, именно върху този отговор се основава и всичко. Ако човек не чува и в житейските обстоятелства не вижда Божествения отговор, тогава вярата му отслабва. А що за отговор е това? Как Господ говори с нас? Пример за това е самият факт на раждането на Спасителя. Господ дошъл в света, когато светът чакал идването на Спасителя. За това свидетелстват езическите философи, историци, поети - и Светоний, и Тацит, и Вергилий. Последният е написал цяло стихотворение, посветено на идването в света на Отрока, почти преразказвайки пророчеството на Исайя. Тези заявления на тогавашните мъдреци, философи се основавали на общото очакване, че нещо трябвало да се случи. Светът достигнал до такова състояние, когато се изисквало радикално изменение на човешкото умонастроение, а след него - изменение на хода на историята. Хората очаквали, че ще дойде Някой. Езическите автори говорели за велик, могъщ Цар - така в техните представи се запечатала идеята за идването на Този, Който може да измени живота на хората. Някой говорел за Отрок. А какво всъщност станало? Христос, Когото очаквали, се родил така, че свидетели практически нямало – Майка Му, Обручникът Йосиф, няколко пастири и идващите от Изток влъхви. И толкова! Разбира се, светът не знаел за това събитие. Как така? Светът чака, всичко е напрегнато - съзнание, нерви. Хората разбират: нещо трябва да стане в най-близко време. Действително, става това, което очаквали, но как става? Така тихо, така незабележимо, че минава покрай съзнанието на абсолютното мнозинство от хората.

Какво е това? Това е гласът Божи. Гласът, който ние трябва да умеем да различаваме в своя собствен живот. Не гръм, не мълния, не чудеса, не мигновено изменение на нашето собствено съзнание или вътрешното състояние. Господ се докосва до нас така, както Той се докосва до целия човешки род, идвайки в света чрез раждане във витлеемската пещера. И за да чуем Божия отговор, който даже хора, които наричат себе си вярващи, често не чуват и затова, и изпадат в съмнения, ние трябва да станем способни да улавяме такъв сигнал, за възприемането на който трябва особена настройка на нашия вътрешен приемник. Силата на нашата религиозност много зависи от състоянието на нашата душа „В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха” (вж. Прем. 1:4), учи ни Словото Божие. Затова, ако искаме чуем сигнала свише, ако искаме да чуем отговора на своите молитви, ние трябва да настройваме своя вътрешен приемник. Това е и главната задача по пътя за приемане на Господа със сърцето, разума и вярата ни.

Затова всичко, което е свързано с работата на човека над самия себе си, има пряко отношение и към това какво ниво на религиозност достига този или онзи човек. Известно, че има гении на религиозния живот – ние ги наричаме светии, пророци. Това са тези, които действително са общували с небето. Достатъчно е да отворим страниците на Ветхия и Новия Завет и да ни стане съвършено ясно, че имало хора, за които непосредственият контакт с Бога бил част от техния живот. Но що за хора са били! Толкова силна била в тях вярата! Толкова горещ бил техният стремеж да общуват с Бога! Нашата топлохладност, нашата потопеност в житейските обстоятелства, в суетата, която ни заобикаля и която ни поглъща, ориентират така нашите съзнание, воля, чувства, че Бог се оказва в периферията. И ние не чуваме Божия глас, идващ от периферията, защото поставяме непреодолимо препятствие между Бога и себе си.

Раждането на Господа и Спасителя, което ние празнуваме, трябва на първо място да ни помогне да разберем тайната на общуването на човека с Бога. Как да достигнем такова състояние, че Божият глас, недвусмислено да звучи в нашето сърце и в нашето съзнание, за да чувстваме и възприемаме Божествения сигнал в отговор на нашата слаба молитва? Нека преживяването на Рождество Христово да укрепи нашата вяра, а заедно с това – съзнанието за необходимостта постоянно да работим над самите себе си, без да се оправдаваме нито със заетост, нито с обстоятелствата, нито със заеманото положение. Всичко това е вторично по отношение на най-главната задача, която стои пред човека, - да встъпим в реално общение с Бога и чрез това общение да спасим душата си, да станем духовно силни, непобедими. Към това ни призовава Младенецът Спасител, дошъл в света в тишината на Витлеемската пещера, дошъл незабелязано, както незабележимо е лекото дихание на вятъра. Нито гръм, нито мълнии, нито бури - ето така Господ влиза в досег и с нас.

И нека молим Господа да ни направи способни да възприемаме тези Божествени докосвания, които са и несъкрушим фундамент, и основа на нашата вяра. Понеже, станали наш реален житейски опит, те стават едновременно и част от нас самите. Именно такава вяра и планини премества, върши чудеса, прави човека непобедим. Господ да ни помага да възрастваме във вярата и богообщението, което е отворено за нас с тайнството на Божественото присъствие в света чрез раждането във Витлеем на Богомладенеца Христа Спасителя. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев