ЗА БЛАГОДАРНОСТТА КЪМ БОГА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Преди да приеме покайната изповед на грешникa свещеникът му казва следните думи: „Ето, чедо, Христос невидимо стои да приеме изповедта ти: не се срамувай, нито се страхувай и не скривай нищо от мене, а без стеснение ми кажи всичко, що си сторил, за да получиш прошка от Господа нашего Иисуса Христа. Ето и Неговата св. икона е пред нас, а аз съм само свидетел”. Свещеникът напомня не само на каещия се, но и на самия себе си за Този, Който всъщност извършва тайнството на покаянието, Който в действителност притежава властта, за която говори пророк Исайя: „Тогава дойдете - и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля” Ис.1.18). И за мирянина, и за свещеника е важно да помнят, че в Църквата чудотвори единствено Бог. И каещият се, и приемащият покаяние не трябва да забравят, че никой от хората, никой от „князете” и „синовете човешки”, не може да направи грешника свят, не може „да избели” пролятата кръв.

А ние нали понякога мислим, че най-главното на изповедта е точно, без да скриваме нищо, детайлно да разкажем за греха. И това, разбира се, е правилно. Но свещеникът присъства на изповедта не само като свидетел на покаянието, но и като свидетел на клетвата, защото не по-малко важен елемент на изповедта, а може би, и главният неин елемент, е мъжествената решимост да оставим изповяданият грях, изразена в формата на своеобразна клетва: в знак на това, че грешникът ще се постара да остави измъчващата го страст, той целува Евангелието и Кръста. Свещеникът е свидетел на тази клетва, същият този свидетел, който и пред Бога Всевишни ще свидетелства, че това негово чадо с искрена решимост пристъпва към църковното тайнство, вярвайки и надявайки се на изцеление.

Всеки грешник, който регулярно идва на изповед, знае, че от ден на ден, от месец на месец, от година на година му се налага да се кае за едно и също. Затова на всеки от нас, когато се изповядваме, му е срамно и неловко за пореден път да дава на Бога обещание да остави своя до смърт омръзнал му грях. Неловко и срамно, защото насмешливият глас на врага на нашето спасение, глас, който постоянно звучи в нас в душата и е способен да отрови най-светлите, най-добрите минути в нашия живот, този глас със своите иронични надсмивания не ни дава да повярваме в чудото на очистването. Той ни внушава предателската и погибелна мисъл за напразността на усилията, за бесмисленността на борбата с греха. За него, за духа “на отрицанието и съмнението”, е крайно важно ние отначало да се обезверим в продуктивността на нашите усилия в тази борба, а после – и в това се състои неговата крайна цел – дапрестанем да вярваме в Самия Бог, да изпаднем в отчаяние и, накрая, да погинем отначало духовно, а после и физически.

Всъщност, за нас е неразбираемо за какво, собствено, да благодарим на Бога? Какво такова чудо е станало с нас? Дали сме се очистили от проказа или изведнъж сме забравили да се обиждаме на ближния си? Или сме започнали да възприемаме скърбите на ежедневното битие с тиха благодарна радост? Ясно е, че нищо такова не се е случило с нас. Тогава за какво да благодарим на Бога?

А това, че ние при всичките ни грехове досега сме живи, това, че Господ отново и отново удължава нашите дни и с това ни дава възможност да се изменим, да станем други, т. е. да се покаем, това сякаш не влиза в сметката? А това, че въпреки ехидните доводи на демона-изкусител, който сам нарича себе си “здрав смисъл”, в същото време всъщност името му е “униние и отчаяние”, това, че ние за стотен път принасяме на изповед все същите тези грехове, но все пак ги принасяме, а не се отказваме от това очевидно безнадеждно дело, – нима това не е победа над греха, над унинието, над отчаянието? Нима това не е благодарност към Бога?

Десeтте прокажени, които Господ, съобразявайки се със закона, даден на Мойсей на планината Синай (Лев.14.1,2), пратил да се покажат на свещеника, тези десет нещастници, вече освободили се от своята страшна болест, очевидно, просто не забелязали какво е станало с тях. Те, подобно на нас, техните немарливи потомци, били уверени, че изцелява от проказата свещеникът, защото той – знае как. Понеже му са известни разни тайни думи и особени движения на тялото.

Така и тези десетимата, вече здрави, вече очистили се, отивали в Йерусалим, за да изпълнят буквата на закона, позабравили за духа му, чието име е Любов. И само един притичал радостно към Иисус, “ с висок глас прославяйки Бога” (Лк.17.15).

Добрe e да бъдем благодарни на човека: на лекаря, на свещеника, просто на своя приятел, който ни е утешил, ободрил и подкрепял в трудна минута. Но, въздавайки благодарност на ближния, да не забравяме и за Този, Който ни е пратил този ближен. Да не забравяме да благодарим на нашия Господ не само с жертва за храма, не само със свещичка, поставена пред иконата, но преди всичко „ със сърце съкрушено и смирено” и с радостна душа. Само на пръв поглед изглежда, че съкрушението на сърцето и радостта на душата са несъвместими. Не само са съвместими, но и не са способни да съществуват един без друг. Понеже съкрушението без радост се изражда в тъга и униние, а радост без съкрушение сърдечно се превръща в подивяло безумие. И ето, когато ние за пореден път след тайнството покаяние си тръгваме от аналоя с Кръста и Евангелието, нека се опитаме и да се решим – на практика да се решим! – да се откажем от своя грях, от своята страст, от своята пагубна привързаност, каквато и да е тя, да се откажем и по такъв начин да поблагодарим на Бога за това, че досега не е загубил в нас вяра и все още се надява на нашето изменение, на нашето покаяние, на нашата ответна любов. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев