ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

Версия за печат

Днес ние чухме Евангелието за митаря и фарисея. Така се нарича и тази неделя, с която започва подготовката за Великия пост. Ние сме привикнали да възприемаме фарисея като негативен персонаж. Но ако се замислим, това не е съвсем така, неговото външно поведение може да бъде образец и за нас. Той бил ревностен пазител на отеческата вяра, патриот на своята страна, отдавал десятък от доходите си даже свръх установеното, помагал на нуждаещите се и не забравял да благодари на Бога. Да би имало повече в църквата хора с такова външно поведение.

Бедата на фарисея е в неговото вътрешно духовно състояние, в това, че той бил горд, считал себе си за повече от другите. А митарят, обратното, считал себе си за по-лош от другите и бил близко до това състояние, което наричаме смирение. Какво точно е смирението е невъзможно да се определи, както пишат отците на Църквата, това е неизразимо блажено състояние на душата. Но то се проявява в чувствата и мислите. Това е стремеж да се отречеш от своята воля, да виждаш себе си по-лош от другите, стремеж към негневливост, към приемане на оскърбленията като лекарства за душата, стремеж към молитвата, стремеж към безмълвие и безизвестност. Ако това липсва, тогава липсва смирение. Това не е и учудващо, защото да се родиш смирен е рядък дар. Ние сме призвани да възпитаваме в себе си смирение. Това е труден път и борбата започва с помислите.

Ако се уловиш, че искаш да осъдиш някого, тогава намери в този човек нещо по-добро от тебе. Например, той има две деца, а ти едно или нито едно. Той има семейство, а ти си разведен или разведена. Или се караш с мъжа или жена, а при него има мир в семейството. Отците препоръчват да си припомняме своите грехове, как примерно ти си направила аборт или ти си подтикнал жената да направи аборт, а, човекът, когото искаш да осъдиш не извършил такъв грях. Или Бог му е дал дар, а на тебе не, защото ти не ще се справиш с него, а той се справя.

Много е важно да се направи такова усилие, за да се научиш да не осъждаш никого. Йоан Лествичник пише за александрийски велможа, който пожелал да стане монах и поради гордия му нрав го поставили за вратар с изискването да се кланя на всички влизащи в манастира. Първата година той правел това с усилие, преодолявал себе си. Втората година той правел това вече без скръб, а на третата година вече искрено считал себе си за по-лош от всички останали монаси.

В тази душевна борба на помощ скоро ще дойде уставната молитва, с която може да се молим винаги, а не само през Великия пост: „дарувай ми да виждам моите прегрешения
и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин”.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев